Но за разлика от други места, където бе виждал подобно нещо, тук животните изглеждаха, сякаш бяха обградени от врагове и се опитваха да се защитят. Телата им бяха извити на дъга, зъбите и ноктите бяха извадени и готови за отбрана. Джеръми се опита да преглътне видяното, но докато оглеждаше, съзря в един ъгъл мечка и едва не подскочи от ужас. Както и при другите животни, лапите със страховитите нокти бяха протегнати напред, сякаш животното се готвеше да атакува. Помещението приличаше на природонаучен музей, натикан в някакъв килер за нуждите на някой филм на ужасите.

Зад бюрото седеше огромен мъж в работен комбинезон и шарена риза, с дълга брада и вдигнати върху плота краката. Пред него имаше телевизор. Образът на екрана беше лош, на всеки две секунди през него минаваха вертикални черти и беше почти невъзможно да разбереш какво предават.

Мъжът се надигна от мястото си и продължи да расте, докато се извиси над Джеръми. Трябва да беше най-малко два метра. Раменете му се оказаха по-широки от тези на мечката в ъгъла. Изгледа кръвнишки клиента си, взе от бюрото един клипборд с прикрепени към него празни формуляри, удари го в плота и го посочи на Джеръми. Не се усмихна, напротив, гледаше, сякаш искаше да изтръгне ръцете му от раменете и да го наложи хубавичко с тях, преди да го изкорми, да го напълни с вата и да го закачи на стената.

Джъркин се засмя и това не изненада Джеръми. Този човек се смееше често и по много.

— Не му се плаши, Джеръми — каза бързо той. — Джед не обича да говори с непознати. Просто попълни бланката и можеш да се прибереш в своето райско бунгало да си починеш.

Джеръми продължи да гледа с широко отворени очи към Джед. По-страшен човек не бе срещал в живота си.

— Джед не само държи „Грийнлийв“ и е член на Градския съвет, но работи като препаратор — продължи кметът. — Не е ли невероятно това, което прави? — посочи животните по стените той.

— Наистина е невероятно — каза журналистът и се насили да се усмихне.

— Ако уцелиш нещо, тичаш при Джед и той прави останалото.

— Ще го запомня.

Лицето на кмета внезапно засия.

— Обичаш ли лова, господин Марш?

— Честно казано, не съм голям почитател.

— Е, не пречи да опитаме да променим мнението ти, докато си тук. Мисля, че споменах какво удоволствие е да се ловят патици по нашите земи, нали?

Докато говореше, Джед отново сложи огромния си пръст върху формуляра в клипборда.

— Стига си плашил човека! — повиши тон Джъркин. — Той е от Ню Йорк и е голям журналист, така че се дръж както подобава.

После отново се обърна към Джеръми:

— Искам да знаеш, че градът с удоволствие ще плати за престоя ти тук.

— Не е необходимо…

— Край на приказките — махна с ръка Джъркин. — Решението е взето на най-високо ниво. — Той намигна заговорнически. — Най-високото ниво тук съм аз. Това е най-малкото, което можем да направим за такъв забележителен гост.

— Ами… благодаря.

Джеръми хвана химикалката и започна да попълва формуляра за регистрация, усещайки погледа на Джед в тила си. Не беше сигурен, че иска да остане тук, но се страхуваше да го изрече. Джъркин се наведе над рамото му.

— Споменах ли колко се радваме, че си дошъл в нашия град?



В другата част на града в едно бяло бунгало със сини капаци на прозорците Дорис задушаваше лук, чесън и бекон за спагетите, които къкреха на другия котлон. Лекси миеше домати и моркови над мивката и ги режеше на кубчета. След като приключи в библиотеката, тя намина към Дорис. Правеше го често, поне няколко пъти в седмицата. Тя имаше самостоятелно жилище, но обичаше да вечеря с баба си. Старите навици умират трудно и така нататък.

От поставеното на перваза на прозореца радио се носеше джаз и като се изключи формалната размяна на въпроси, типична за членовете на едно семейство, двете не разговаряха. При Дорис причината беше дългият изморителен ден в ресторанта. За Лекси виновникът беше Джеръми Марш. Тя познаваше добре баба си и не искаше да подхваща темата. Дорис живо се интересуваше от личния й живот и тя се бе научила да избягва тази тема. Знаеше, че баба й не го прави с лоши намерения, Дорис просто не разбираше защо една трийсетгодишна жена все още е неомъжена и често повдигаше въпроса, защото се тревожеше, че Лекси ще остане стара мома. Не беше глупава жена, но си беше от старата школа; останала вдовица преди три години, тя се бе омъжила на двайсет и бе живяла четирийсет и пет години със своя съпруг, обожаваше го и се бе грижила за него чак до смъртта му. Лекси бе отгледана от баба си и дядо си и знаеше какво се върти в главата на Дорис, а то беше, че е време нейното момиче да срещне подходящия мъж, да се омъжи, да се премести в голяма къща с бяла ограда и да роди няколко деца.

Мечтата на Дорис не беше толкова странна. По този край всички очакваха от момичетата именно това. И ако трябваше да е честна със себе си, Лекси също понякога мечтаеше за такъв живот. Но тя искаше първо да срещне точния човек, да се влюби истински и да се гордее, когато го нарече свой съпруг. Ето къде се разминаваха с Дорис. За баба й жената трябваше да е доволна, ако намери добър, възпитан мъж с прилична работа. И може би в миналото това наистина е било достатъчно. Но Лекси не искаше да живее с някого само защото е мил, възпитан и има добра работа. Може би летеше в облаците, кой знае, но искаше да усети и истинска страст. Мъжът може да е много мил и разумен, но ако не усетеше сърцето й да е изпълнено с любов, значи щеше да се омъжи само за да се „установи“, а тя не искаше просто да се установява. Нямаше да е честно към нея, нямаше да е честно и към него. Разбира се, тя също се надяваше на мил и чувствителен мъж, но в същото време мечтаеше за истинска любов. За някого, който не само щеше да й масажира краката след дългия уморителен ден в библиотеката, но щеше да предизвиква и интелекта й. И непременно трябваше да е романтичен мъж, който би й подарил цветя без конкретен повод.

Не искаше толкова много, нали?

Според „Блясък“, „Списание за жени“ и „Добра домакиня“ — библиотеката получаваше и трите — не беше много, а прекалено много. В тези списания всяка статия твърдеше, че единствено от жената зависи дали ще поддържа жив пламъка в семейните взаимоотношения. Но семейни или не, взаимоотношенията си бяха взаимоотношения. Не беше ли редно и двете страни да правят необходимото за щастието на другата страна?

Ето къде беше проблемът на много от познатите й женени двойки. Във всеки брак трябваше да съществува някакъв баланс между това, което на човек му се иска да прави, и онова, което желае партньорът му. Докато съпругът се съобразяваше с желанията на съпругата и обратно, нямаше никакъв проблем. Проблемите идваха, когато хората започваха да правят, каквото си искат, без да се съобразяват с другата страна. Съпругът внезапно решава, че има нужда от повече секс, и започва да го търси извън семейството. Съпругата мечтае за повече нежност и в крайна сметка прави същото като съпруга си. Добрият брак като всяко партньорство означаваше да координираш собствените си нужди с тези на партньора, очаквайки същото от него. И ако всеки от тях спазваше своите задължения по договора, всичко щеше да е наред.

Но ако не изпитваш любов към съпруга си, можеш ли да постигнеш всичко това? Тя лично се съмняваше. Дорис обаче си имаше готов отговор. „Повярвай ми, скъпа, любовта отминава след първите две години“, би казала тя, въпреки че според Лекси много хора биха завидели на брака на баба й. Дядо й имаше романтична природа, отваряше вратата на колата за Дорис и държеше ръката й, докато се разхождаха из града. Беше отдаден изцяло на жена си и верен до гроб. Направо я обожаваше и често се чудеше на късмета си, че е срещнал жена като нея. След смъртта му част от Дорис сякаш умря с него. Първо получи инфаркт, а сега и този артрит. Двамата просто бяха създадени един за друг. Но как го бе постигнала Дорис? Може би наистина е било въпрос на късмет да намери съпруг като него? Или е видяла в него нещо преди това, нещо, което я е убедило, че той е правилният избор?

Сега обаче въпросът, който измъчваше Лекси, беше защо, за бога, тя самата започна изведнъж да мисли отново за брак?

Може би, защото беше в къщата на баба си, където бе израснала след смъртта на своите родители. Суетнята на двете жени в познатата кухня й подейства успокояващо и тя си спомни как като малка бе мечтала един ден и тя да си има такава къща. Стари греди; ламаринен покрив, умножаващ ехото от падащия дъжд, сякаш дъждът от целия свят бе дошъл да се излее над него; старомодни прозорци с рамки, боядисвани толкова пъти, че беше почти невъзможно да ги отвориш. И тя наистина живееше в такава къща. Почти такава. Приликата между двете си личеше от пръв поглед, защото бяха строени по едно и също време, но тя не успя да пренесе уханието на този дом: задушеното за неделния обяд, аромата на изсъхнали на слънцето чаршафи, миризмата на старо дърво от люлеещия се стол, където дядо й обичаше да си почива следобед. Тези миризми навяваха мисли за дълъг, спокоен и изпълнен с уют живот и винаги, когато отвореше вратата на тази къща, спомените за детството изплуваха в главата й.

Лекси отдавна мечтаеше за собствено семейство, дори за деца, но досега не й се бе получило. На два пъти беше на косъм да се случи: беше имала дълга връзка с Айвъри, още от колежа; имаше и още една с мъж, дошъл от Чикаго на гости на братовчед си през едно лято преди няколко години. Вторият беше класически пример за ренесансов мъж: говореше четири езика, цяла година бе учил икономика в Лондон и бе платил таксата за колежа със стипендията си от отбора по бейзбол. Господин Ренесанс, както бе започнала да го нарича, беше чаровен и екзотичен и тя веднага се влюби в него. Надяваше се той да остане, да обикне градчето, както тя го обичаше, но една събота се събуди и разбра, че си е заминал за Чикаго, без да се сбогува дори.