Два часа по-късно, когато слънцето се спусна над върховете на дърветата и сенките започнаха да си пробиват път през прозорците, Лекси надникна в стаята за редки издания.

— Как върви?

Джеръми се обърна на мига и й се усмихна. Избута стола назад, прокара ръка през косата си и каза уморено:

— Добре. Научих доста неща.

— Достигнахте ли до вълшебния отговор?

— Не, но се доближавам, усещам го.

Тя влезе в стаята.

— Радвам се. Но вече ви казах, че заключвам помещението в пет, за да мога да се справя с тълпата, дошла след края на работния ден.

— Няма проблем — отвърна той и стана. — И без това се чувствам малко уморен. Денят беше дълъг.

— Ще дойдете утре сутринта, нали?

— Така съм го планирал. Защо?

— Обикновено прибирам по рафтовете всичко извадено през деня.

— Ще ви помоля да оставите тази купчина засега? Мисля, че ще ми се наложи да прегледам отново някои от книгите.

Тя се замисли за момент.

— Добре. Но ви предупреждавам, че ако не се появите рано сутринта, ще реша, че съм сбъркала в преценката си за вас.

Той кимна и каза тържествено:

— Обещавам, че няма да ви подведа. Не съм такъв.

Тя извъртя очи и си помисли: „Боже, самовлюбен паун!“. Но на глас изрече:

— Сигурен съм, че го казвате на всяко срещнато момиче.

— О, не — облегна се на бюрото той. — Всъщност съм много срамежлив. Можете да ме наречете дори отшелник. Рядко излизам.

Тя сви рамене.

— Това не е ново. Предвид, че сте журналист от големия град. Но не ви е необходимо да излизате, нали? Сигурна съм, че жените сами ви намират.

— Това притеснява ли ви?

— Не.

— Добре. Но както знаете, първото впечатление лъже.

— О, това го разбрах веднага.

— Така ли?

— Да — отвърна тя. — Когато ви срещнах на гробището, в първия момент реших, че сте дошли на погребение.

5.

Петнайсет минути по-късно Джеръми зави от асфалтирания път към поредната покрита с чакъл улица — тук явно си падаха по чакъла — и паркира в центъра на едно блато пред изписана на ръка табела „Грийнлийв Котиджис“, отбелязвайки си наум да не вярва на обещанията на местната търговска палата, изсипани с щедра ръка в брошурата и сайта.

„Грийнлийв Котиджис“ в никакъв случай не можеше да се нарече модерен, дори ако го бе посетил преди трийсет години. В комплекса имаше само шест бунгала, разположени по брега на реката, с олющена боя, дървени стени и ламаринени покриви. До всяка една от паянтовите постройки се достигаше по тясна неподдържана алея, тръгваща от централното бунгало, където според него трябваше да се намира офисът на комплекса. Без съмнение мястото беше живописно, но стилът рустика тук очевидно се свързваше предимно с комарите и алигаторите. Нито един от тези животински видове не будеше ентусиазма на Джеръми за престоя му тук.

Докато се чудеше има ли смисъл да слиза от колата — по пътя си насам бе видял само една табела за хотел от известна верига от Вашингтон, и тя беше на четирийсет километра от Бун Крийк — дочу шум от приближаващ се автомобил и се обърна обнадежден. Един кадилак се спусна по алеята, като подскачаше заплашително из дупките. За негова изненада автомобилът спря до него, разпръсквайки камъчета във всички посоки.

Отвътре изскочи възпълен оплешивяващ мъж. Изглеждаше въодушевен от нещо. Носеше зелени полиестерни панталони и синьо поло и Джеръми заключи, че може да се е обличал на тъмно.

— Вие ли сте господин Марш?

— Да — отвърна изненадан той.

Мъжът забърза към колата му.

— Радвам се, че ви хванах, преди да сте се регистрирали. Исках да използвам момента да поговоря с вас. Не мога да ви опиша колко се вълнуваме всички тук от вашето идване.

Задъхан, той протегна ръка и разтърси здраво тази на Джеръми.

— Познаваме ли се? — попита объркано журналистът.

— Не, естествено — засмя се мъжът. — Аз съм кметът на Бун Крийк, Том Джъркин. Като онази марка туршии, но можете да ми казвате Том. — Той се засмя отново. — Бързах да ви поздравя с добре дошъл в нашия прекрасен град. Извинете ме за облеклото. Бих искал да ви посрещна в кабинета си, но когато научих за идването ви, бях на игрището за голф и идвам направо оттам.

Все още изненадан от появата му, Джеръми го огледа по-внимателно. Това обясняваше облеклото му.

— Значи… вие сте кметът?

— От деветдесет и четвърта. При нас е нещо като семейна традиция. Баща ми, Оуен Джъркин, беше кмет цели двайсет и четири години. Вършеше работата си с голяма любов. Знаеше всичко, което трябва да се знае за това място. Естествено, кметската длъжност тук е на половин щат. По-скоро е почетна. Всъщност аз съм по-скоро бизнесмен. Собственик съм на големия магазин в центъра и на местното радио. Пускаме само песни до петдесетте години. Обичате ли старите хитове, господин Марш?

— Разбира се — отвърна той.

— Така си и мислех. Разбрах го, щом ви видях. Казах си: „Ето един човек, който оценява добрата музика“. Аз лично не мога да понасям онзи хаос, дето сега наричат музика. Направо ме заболява главата от нея. Музиката трябва да успокоява душата. Разбирате ме какво искам да кажа, нали?

— Да, разбира се — повтори Джеръми, опитвайки се да влезе в тон.

Мъжът се засмя.

— Знаех си. М-дааа. Казах ли ви колко много се вълнуваме всички, че сте дошли да напишете статия за нашия град? Точно от това се нуждаем тук. Защото кой не обича истории за духове, нали? Хората се интересуват от тези неща и вече започна да се чува за нас. Първо онези момчета от „Дюк“, после в местния вестник се появи статия. А сега дойде и истински журналист от големия град. Историята се разпространява и това е добре. Миналата седмица ми се обадиха от Алабама, искат да прекарат този уикенд тук и да направят обиколка из Историческия комплекс.

Джеръми кимна няколко пъти и попита:

— Откъде знаете, че съм пристигнал?

Том Джъркин сложи приятелски ръка на рамото му и преди той да разбере, двамата вече вървяха към офиса на комплекса.

— Новините тук се разпространяват светкавично, господин Марш. Като пожар. Това е едно от предимствата на малкия град. Това и красивата природа. Знаете ли, че тук са най-добрите места за лов на патици и риболов в целия щат? Хората идват отвсякъде, дори и известни, и повечето от тях отсядат точно където сте избрали и вие, в „Грийнлийв“. Това тук е малко късче от рая, ако питате мен. Едно бунгало сред природата. Цяла нощ ще слушате песента на птиците и на щурците. Обзалагам се, че това ще ви накара да погледнете с други очи на онези луксозни хотели в Ню Йорк.

— Може би — съгласи се Джеръми. Този човек беше роден за политик.

— И не се притеснявайте заради змиите.

Очите на госта се оцъклиха.

— Змии ли?

— Сигурно вече сте чули за тях. Но държа да ви изясня, че онази история миналата година беше чисто недоразумение. Някои хора нямат капчица здрав разум в главата си. Казвам ви, господин Марш, не се безпокойте за тях. Обикновено змиите изпълзяват от дупките си само през лятото. Естествено, ако не започнете да бъркате навсякъде, за да ги търсите умишлено. Тогава ще ги ядосате, а този вид змии са доста опасни.

— Аха — измънка Джеръми и се опита да измисли някакъв отговор, но съзнанието му бе заето изцяло от въображаемата му среща с чудовището. Той мразеше змии. Повече от комарите и алигаторите. — Всъщност си мислех…

Кметът въздъхна достатъчно силно, за да го прекъсне, после се огледа наоколо, демонстрирайки възхищение от прекрасната природа.

— Кажи ми, Джеръми… нали нямаш нищо против да си говорим на „ти“?

— Не.

— Това е много мило от твоя страна. Благодаря. Та, кажи ми, Джеръми, мислиш ли, че някое от онези телевизионни предавания, токшоута де, може да посвети няколко минути на нашата история?

— Нямам представа.

— Защото, ако решат да дойдат, ще постелем пред тях червения килим. Ще им демонстрираме нашето южняшко гостоприемство. Ще ги настаним тук, в „Грийнлийв“, напълно безплатно. И ще им разкажем такива истории, че могат да направят няколко предавания. Много по-интересни от онова, в което участва ти. Защото нашите истории са истински.

— Може би не знаете, но аз пиша предимно за списания. И обикновено нямам нищо общо с телевизията.

— Да, разбира се — намигна му Том Джъркин, очевидно не му вярваше. — Добре, ти си върши работата, пък ще видим какво ще стане.

— Сериозно ви говоря — настоя Джеръми.

— Сигурен съм в това — намигна му отново кметът.

Джеръми не знаеше как да го разубеди, а и в крайна сметка човекът можеше да се окаже прав. След няколко крачки Джъркин отвори една врата и го вкара в офиса. Ако можеше да се нарече така.

Вътре всичко изглеждаше, сякаш през последните сто години не е променяно нищо и окачените по дървените стени чудовища му напомниха за ловна хижа. Над разкривеното бюро висеше тавата на един костур; във всеки ъгъл по протежението на стените, както и върху шкафовете и бюрото, имаше препарирани животни: бобри, зайци, опосуми, скунксове и един язовец.