Той приключи с четенето и погледна през рамо. От Лекси нямаше и следа. Погледна отново към екрана, реши, че може да добави още малко информация към наученото от Дорис за Бун Крийк, и премести микрофиша върху другите статии в броя. Седмичните новини бяха събрани на четири страници — вестникът излизаше всеки вторник — и той бързо научи какво може да предложи градът. Четивото беше добър ориентир, стига човек да не се интересуваше какво става по света и не търсеше нещо, което да държи очите му отворени. Той прочете новините: младеж променил екстериора около сградата на Ветераните от войните, за да заслужи званието „Ийгъл Скаут“; на Мейн Стрийт отворили нов магазин за химическо чистене и така нататък. Имаше и резюме от събранието на градската управа. Главният обсъждан въпрос бил да сложат ли знак „стоп“ на Лиъри Пойнт Роуд или не. Две трети от първата страница беше посветена на автомобилна катастрофа между двама жители на града, отървали се с леки наранявания.

Той се облегна назад.

Градът се оказа точно какъвто си го бе представял. Тих, заспал и специален, каквито според жителите им бяха всички малки градчета, но нищо повече. Съществуването му се дължеше повече на силата на навика, отколкото на някаква уникалност; и през следващите десетилетия със застаряването на населението щеше да запада все повече. Тук нямаше бъдеще, нито дългосрочна програма…

— Четете за нашия прекрасен град, както виждам — разнесе се гласът й зад гърба му.

Той подскочи, изненадан, че не я е чул да влиза, и натъжен заради бъдещето на Бун Крийк.

— Да — окопити се бързо. — И признавам, че го намирам за доста интересно. Нямах представа, че е толкова вълнуващо да си „Ийгъл Скаут“.

— Джими Нелсън е прекрасно хлапе. Пълен отличник и много добър баскетболист. Баща му почина миналата година, но той продължава да помага на хората в града, въпреки че работи на половин работно време в пицарията на Пит. Много се гордеем с него.

— Браво на момчето!

„Да, бе“ — помисли си тя, но любезно се усмихна и постави до него купчина книги.

— Това е за вас. Мисля, че като начало ви е достатъчно.

Той плъзна поглед по десетината книги.

— Не казахте ли, че е по-добре да използвам дневниците? Тук всичко е обща история.

— Да, но не е ли редно първо да се запознаете с историческия период на разигралите се събития?

Той се поколеба.

— Предполагам, че ще е добре — призна накрая.

— Добре — отвърна тя и подръпна разсеяно ръкава на пуловера си. — Намерих една книга с истории за духове и реших, че може да ви заинтересува. Има глава за Бун Крийк.

— Чудесно.

— Ами, тогава ще ви оставя да работите. Ще намина след малко да видя имате ли нужда от нещо друго.

— Няма ли да останете? — разочарова се той.

— Не. Вече ви казах, че имам работа. Може да останете тук или да се преместите на масите в голямата зала. Но ще съм ви много признателна, ако не местите книгите долу. Нито една от тях не е заведена в регистъра.

— Не бих посмял за нищо на света.

— Сега ви моля да ме извините, но наистина трябва да тръгвам. А, и да ви предупредя, че библиотеката работи до седем, но този отдел затваря в пет.

— Дори и за приятели?

— Не. Тях ги оставям да седят, колкото си искат.

— Значи ще се видим в седем, предполагам?

— Не, господин Марш, ще се видим в пет.

Той се засмя.

— Да се надяваме, че утре ще ме оставите до по-късно.

Тя вдигна вежди, обърна се и без да отговори, тръгна към вратата.

Направи две крачки, но той я извика:

— Лекси?

— Да? — обърна се тя.

— Искам да ви благодаря. Много ми помогнахте.

На устните й се появи прекрасна обезоръжаваща усмивка.

— Няма защо.



Джеръми се зае да събере много данни за града и през следващите няколко часа прелисти всички книги, спря се на илюстрациите и снимките и прочете подробно всичко, което му се стори важно.

По-голямата част от информацията обхващаше ранната история на градчето и той записа в бележника си доста неща, които можеше да му потрябват. Естествено, още не знаеше кое щеше да му е необходимо, беше прекалено рано, затова изписа няколко листа с бележки.

В процеса на работата си той бе научил, че най-добрият подход към подобни истории е да започне с онова, което знае. Така че… какво знаеше със сигурност? Знаеше, че гробището е използвано близо сто години, без някой да спомене за мистериозните светлини. Те се бяха появили преди сто години и оттогава се явяваха редовно, но само при мъгливо време. Фактът, че са виждани от много хора, изключваше възможността да са плод на нечие въображение. Знаеше още, че в момента гробището потъва.

След няколко часа над книгите той осъзна, че не е научил почти нищо ново. Като повечето мистерии тази също беше като пъзел с много липсващи парчета. Въпросът дали Хети е проклела града или не, беше просто опит да се обяснят нещата. Но понеже самата легенда бе основана на невярна и неясна информация, някои парченца от истината — каквито и да бяха те — бяха преувеличени, а други игнорирани. Това означаваше, че Лекси е права. Трябваше да изчете всичко.

Не че беше проблем. За него тази част от проучването беше най-приятната. Много често търсенето на истината се оказваше по-приятно от писането на заключението. Той се върна към книгите и скоро се потопи напълно в темата. Научи, че Бун Крийк е построен през 1729 година и това го нареждаше сред най-старите градове в щата. Дълго време не бил нищо повече от малко селце между бреговете на река Памлико и Бун Крийк, но в края на века се превърнал в главно пристанище за вътрешния воден транспорт и появата на параходите през деветнайсети век ускорила разрастването на града. Към края на века железопътният бум достигнал до Северна Каролина, горите били изсечени и се разкрили каменни кариери. Заради местоположението си като портал към външните води построили мост над реката и градът станал част от железопътната мрежа на страната. Районът процъфтявал, икономиката му започнала усилено да се развива, но след 1930 година броят на населението му спрял да нараства. В последните години дори започнал да намалява и това не учуди Джеръми.

От книгата за духовете научи броя на погребаните в „Седар Крийк“. В тази версия Хети проклела града не заради преместването на останките на нейните предци, а защото отказала да се отдръпне от пътя, когато насреща й се задала съпругата на един от членовете на градската управа. Понеже била смятана за духовен водач на хората от Уотс Лендинг, не била арестувана, но някои расистки настроени жители на града взели нещата в свои ръце и се развилнели из негърското гробище, нанасяйки огромни щети. В гнева си Хети проклела „Седар Крийк“ и се заклела, че предните й няма да спрат да тъпчат земята му, докато цялото гробище не потъне.

Джеръми се облегна назад и се замисли. Наученото му разкри три напълно различни версии на една и съща легенда. Не знаеше какво да мисли.

Интересното беше, че авторът на книгата, А. Дж. Морисън, бе добавил под линия, че гробището „Седар Крийк“ наистина потъва. Според данните земята там потънала близо трийсет сантиметра, но авторът не бе потърсил обяснение.

Джеръми провери датата на публикацията. Книгата беше писана през 1954 година. Сравнявайки снимките, откри, че оттогава гробището бе потънало най-малко с още трийсет сантиметра. Отбеляза си да провери данните от проучванията по онова време, както и по-новите, ако имаше такива.

Но докато четеше, не спираше да хвърля по един поглед през рамо с надеждата Лекси да се появи.



Седнал в автомобила си на игрището за голф преди разклона за града и с притиснат до ухото си телефон, кметът се напрягаше да чуе нещо през силния статичен шум. В тази част на района връзката беше лоша и той се зачуди дали положението щеше да се подобри, ако извади антената навън.

— Бил е в „Хърбс“? Днес на обяд? „Най-гледаното време“ ли каза?

Той кимна, без да показва, че е забелязал как партньорът му по голф подритва спрялата зад дървото топка към по-добра позиция, преструвайки се, че проверява къде се е приземила при последния удар.

— Намерих я — извика иззад дървото той и се приготви за удар.

Партньорът на кмета непрекъснато хитруваше, но, честно казано, кметът не се ядосваше много, защото той правеше същото. Иначе как щеше да поддържа своя хандикап?

Човекът от другата страна на линията вече привършваше, когато партньорът му запрати за втори път топката между дърветата.

— По дяволите! — извика той, но кметът му обърна гръб.

— М-да, това е интересно — каза в слушалката и в главата му се завъртяха безброй възможности. — Радвам се, че се обади. Заемам се с това. Дочуване.

И затвори в мига, когато партньорът му тръгна към него.

— Дано със следващата топка да се справя по-добре — каза той и вдигна ръце.

— Не се безпокой — отвърна кметът, замислен за неочакваното развитие на нещата. — Сигурен съм, че другия път ще падне точно където я искаш.

— Кой се обади?

— Съдбата — заяви той. — И ако си изиграем правилно картите, това може да се окаже нашето спасение.