Джеръми слушаше внимателно разказа й. Двамата вървяха бавно и тя често прекъсваше разказа си, за да му покаже някои от своите любими книги. Той скоро разбра, че тя е чела повече от него, особено класиците. В първия момент не можа да повярва, но като се замисли, разбра, че е напълно логично. Защо някой ще става библиотекар, ако не обича книгите? Сякаш прочела мислите му, тя спря и посочи с пръст табелката на рафта пред тях.

— Предполагам, че тази секция ще ви заинтересува, господин Марш.

Той погледна към табелката и забеляза думите „свръхестествено“ и „магия“. Забави крачка, но не спря, само си отбеляза няколко заглавия, включително и предсказанията на Мишел де Нострадам. През 1555 година Нострадамус, както бе известен по света, публикувал сто неясни предсказания в своята книга „Предсказания“, първата от десетте, написани от него. От хилядите направени от него предсказания днес се цитират не повече от петдесет и се радват на по-малко от пет процента съвпадение.

Той пъхна ръце в джобовете си и сви устни.

— Мога да ви дам някои препоръки, ако искате.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие. Не съм толкова горделива, че да не признавам нуждата от помощ.

— Чели ли сте тези книги?

— Не. Честно казано, не намирам темата за особено интересна. Когато книгите пристигнат, им хвърлям по един поглед, преглеждам снимките и прочитам заключенията и отзивите, за да преценя за кого ще са подходящи, но само толкова.

— Това е добре — каза той. — Може би няма да е зле да закриете напълно този раздел.

— Знаете ли, може да ви се стори невероятно, но много хора в града недоволстват, че държа такива книги. Особено онези за магиите. Смятат, че влияят зле на младите.

— И наистина влияят. Пълни са с лъжи.

Тя се усмихна.

— Може да е така, но те не се безпокоят за това. Искат да ги махна, защото се страхуват да не би някой наистина да призове злите сили. Може например някое дете да ги прочете, без да иска да привика сатаната и той да превърне града ни в ад.

Джеръми кимна.

— Впечатлителната младеж на Библейския колан. Разбираемо е.

— Но ще ви помоля да не ме цитирате по този въпрос. Тук си говорим неофициално, нали?

Той вдигна ръка:

— Обещавам. Честна скаутска.

Те продължиха в мълчание. Зимното слънце не успя да пробие сивата завеса на облаците. Лекси спря пред няколко лампи и ги включи. Помещението се изпълни с жълтеникава светлина. Докато се навеждаше към лампионите, той долови цветния аромат на парфюма й, потръпна и побърза да насочи вниманието си другаде. Погледна разсеяно към портрета над камината и попита:

— Коя е тази?

Лекси спря и проследи погледа му.

— Майка ми.

Той я погледна в очакване и тя въздъхна шумно.

— През 1964 година оригиналната библиотека изгоряла до основи. Всички решили, че това е краят, но мама се заела да намери подходяща сграда и да събере нова колекция. Години наред засипвала кметството и общината с молби за финансиране, организирала разпродажби, чукала по вратите на местните бизнесмени и не си тръгвала, докато не напишели чек. Отнело й много време, но накрая успяла.

Докато говореше, Джеръми местеше очи от портрета към Лекси и обратно. Имаше прилика, разбира се, трябваше веднага да я забележи. Особено в очите. Виолетовото го грабна веднага, но сега, докато гледаше отблизо очите на Лекси, забеляза, че по ръба им минаваше светлосиня ивица и незнайно защо това му се стори признак на доброта. Авторът на портрета се бе опитал да изобрази необикновената комбинация, но не бе успял да възпроизведе истинския цвят.

Лекси запали лампионите, изправи се и прибра падналия кичур зад ухото си. Острото око на Джеръми бе отчело, че тя го прави непрекъснато. Вероятно беше нервен тик. Което означаваше, че присъствието му я изнервяше. Той прие това за добър знак. Прокашля се и каза мило:

— Забележително от нейна страна. Много ще се радвам, ако мога да се запозная с нея.

На лицето на Лекси се появи лека усмивка, сякаш имаше какво още да каже, но веднага поклати глава:

— Съжалявам. Вие си имате работа, а аз ви задържам с моите приказки. — Кимна към стаята с редките издания и попита: — Искате ли да ви покажа къде ще прекарате следващите няколко дни?

— Мислите ли, че ще ми отнеме толкова много време?

— Нали искахте да прочетете статията във вестника и да направите исторически справки? Ще ми се цялата информация да е индексирана, но за съжаление не е така. Ще ви се наложи да поровите из документите.

— Не мисля, че книгите за историята на града са толкова много, нали?

— Не става дума само за книги, макар че и те не са малко. Подозирам, че ще намерите голяма част от полезната ви информация в дневниците. Бях си поставила за цел да събера колкото може повече лични дневници от жители на областта и сега мога да се похваля с внушителна колекция. Някои от тях датират още от седемнайсети век.

— Случайно да ви се намира нещо за Хети Дабилът?

— За съжаление, не. Но някои дневници са на хора от Уотс Лендинг. Един от тях е саморасъл историк, записвал е всичко случващо се в областта. Може да ги изнесете от библиотеката, но ще ви трябва известно време да се справите с тях. Написаното се чете трудно.

— Нямам търпение — каза той. — Обичам скучните проучвания. Живея за тях.

Тя се усмихна.

— Дано да сте добър в тази работа.

Той я погледна многозначително.

— О, да. Аз съм добър в много работи.

— Не се съмнявам, господин Марш.

— Джеръми — поправи я той. — Моля ви, наричайте ме Джеръми.

Тя вдигна вежди.

— Не съм сигурна, че идеята е добра.

— О, чудесна е — отвърна той. — Повярвайте ми.

Лекси изсумтя. „Истински котарак!“ — си каза наум.

— Предложението ви е изкушаващо — продължи с играта тя. — Поласкана съм. Но все пак не ви познавам достатъчно, за да ви се доверя, господин Марш.

И побърза да се отдалечи. Развеселен, Джеръми я проследи с поглед. Беше срещал такива жени и преди. Те използваха остроумието си, за да държат мъжете настрани, и обикновено бяха доста безцеремонни в поведението си, но на нея й отиваше. Придаваше й… неочакван чар и свежест. Дали не беше от акцента? Думите се лееха от устата й толкова сладко, че можеха да придумат котка да преплува реката.

Не, поправи се той, не беше акцентът. Нито остроумието й, което определено го забавляваше. Нито в спиращите дъха очи или тялото й в тесните дънки. Тези неща играеха важна роля, но не бяха главното. Беше… какво? Той не я познаваше, не знаеше нищо за нея. И въпреки дългия им разговор, като се замисли, осъзна, че тя не бе казала почти нищо за себе си. Говореше за книгите и за майка си, но нито дума за себе си.

Джеръми беше тук заради статията, но завладян неочаквано от странно чувство, той си призна, че предпочита да прекара следващите няколко часа не с книгите, а с нея. Искаше двамата да се разходят из Бун Крийк или още по-добре, да седнат на романтична вечеря в някой старомоден ресторант, където можеха да останат сами и да се опознаят. В нея имаше нещо мистериозно, а той обичаше мистериите. Те винаги водеха до изненади и когато тръгна след нея през отдела за редки издания, не можа да не си признае, че пътуването му на юг току-що бе станало по-интересно.



Те влязоха в малко помещение, вероятно бивша спалня, разделена от ниска дървена преграда. Стените бяха боядисани в пясъчножълто, подът леко беше надраскан. Зад стената се виждаха високи рафтове, пълни с книги; в единия ъгъл имаше стъклен шкаф, приличен на ковчеже за съкровища, а на малката масичка до него бяха поставени телевизор и видеокасетофон, явно за материали, свързани с историята на Северна Каролина. Срещу вратата имаше високо старинно бюро. Надясно от Джеръми, на друга малка масичка беше поставена машина за микрофишове. Лекси отиде при бюрото, отвори най-горното чекмедже и се върна с малка картонена кутия. Остави я на масичката и прехвърли набързо прозрачните плаки в нея. Наведе се над Джеръми, постави микрофиша в машината и я нагласи така, че статията да е в правилната посока и в центъра. Той отново долови парфюма й, но след миг статията беше пред него и той насочи вниманието си към нея.

— Може да започнете с това — каза тя. — Ще ми трябва малко време, за да намеря други полезни материали за вас.

— Това стана бързо.

— Така е, защото помня датата на публикацията.

— Впечатлен съм.

— Недейте. Просто съвпада с рождения ми ден.

— На двайсет и шести?

— Някъде там. Сега да видим какво друго ще успея да намеря.

Тя тръгна към летящата врата.

— Двайсет и пети? — застигна я гласът му.

— Упорит сте, господин Марш. Но аз не играя тази игра.

Той се засмя. Очертаваше се интересна седмица.

Тя излезе и Джеръми се зачете в статията. Точно както очакваше, тя беше изтъкана от намеци за свръхестествени сили и разчиташе на сензацията с достатъчна доза надменност човек да предположи, че всеки жител на Бун Крийк знае още от раждането си колко специално е онова място. В статията Хети отиваше не при кмета, а в общината, и беше от Луизиана, а не от Карибите. В статията се твърдеше, че тя проклела гробището не пред управляващите, а на улицата, предизвикала бунтове и размирици и била арестувана. На другата сутрин, когато отишли да я освободят, нея я нямало, сякаш се била разтворила във въздуха. Шерифът забранил да я търсят, не искал да я арестува отново, защото се страхувал, че тя може да прехвърли проклятието върху семейството му. Всички легенди бяха такива: историята се променяше с годините и всеки добавяше нещо от себе си, за да я направи по-интересна. Джеръми трябваше да си признае, че онази част с изчезването беше доста вълнуваща. Трябваше да разбере дали наистина е била арестувана и е избягала.