Ето как виждаше нещата. Това беше нейната библиотека и този град беше нейният. А долу я чакаше непознат, готов да напише статия, която може би нямаше да представи в добра светлина нейните хора.

Тя го видя, когато идваше насам с колата си. Проследи го, докато отбиваше и спираше пред входа. И поклати глава, разпознавайки почти веднага самоуверения мачо от големия град, поредният, дошъл тук да търси екзотика. Той беше от хората, които си въобразяваха, че разбират по-добре този свят, които си мислеха, че животът ти е много по-пълен и вълнуващ в големия град. Преди няколко години се бе влюбила в човек, който вярваше в подобни неща, и нямаше никакво намерение да се хване отново в капана.

Една чинка кацна на перваза на прозореца. Тя се загледа в нея, тръсна глава и въздъхна. Нямаше как, трябваше да слезе и да поговори с господин Марш от Ню Йорк. Все пак бе дошъл при нея, нали? Беше изминал толкова дълъг път дотук. Работата й и пословичното южняшко гостоприемство я задължаваха да му помогне да намери, каквото търси. А и така щеше да има възможност да го държи под око. Да филтрира информацията така, че той да види добрите страни на живота в този град.

Тя се усмихна. Не се съмняваше, че ще се справи с господин Марш. И въпреки че човек не биваше да се доверява на такива като него, трябваше да му се признае, че изглежда добре.



На господин Марш изглежда бе започнало да му писва. Той крачеше нервно между рафтовете със скръстени ръце и оглеждаше без особен интерес заглавията от двете си страни. От време на време мръщеше вежди, вероятно се чудеше защо не може да открие нито един роман на Дикенс, Чосър или Остин. „Ако ме попита — помисли си тя, — как ли ще реагира, като го попитам на свой ред: «Кой, кой»?“ Като знаеше какъв е — всъщност трябваше да си признае, че изобщо не знаеше какъв е, но предполагаше — щеше да се вторачи в нея, както направи в гробището. „Мъже — помисли си тя. — Толкова са предвидими!“

Подръпна без нужда пуловера си просто за да отложи срещата с още една минута, после тръгна към него. „Дръж се професионално — напомни си строго, — имаш конкретна задача.“

— Предполагам, че чакате мен? — каза тя и се усмихна сдържано.

Джеръми се обърна, щом чу мелодичния глас, и в първия момент замръзна на място. Разпознал момичето от гробището, той бързо се окопити и се усмихна широко. Изглеждаше добронамерен (и трапчинките му бяха толкова сладки), но усмивката му беше прекалено отработена и не беше достатъчна, за да прикрие превъзходството в погледа му.

— Вие ли сте Лекс? — попита я той.

— Това е съкратено от Лекси. Дорис ме нарича така. Приятно ми е, Лекси Дарнъл.

— Вие ли сте библиотекарката?

— Само през времето, когато не бродя из гробищата и не отблъсквам зяпащи ме мъже.

— Д’ре — каза той, опитвайки се да произнесе думата като Дорис.

Тя се усмихна и мина покрай него, за да изправи няколко книги на рафта, обект на неговото внимание, преди тя да се появи.

— Не ви се получа, господин Марш. Вие търсите буквите, сякаш попълвате кръстословица.

Той се засмя невъзмутимо и без да се засегне от коментара й, попита:

— Така ли мислите?

„Определено е женкар“ — помисли си тя.

— Убедена съм — отвърна и продължи да подрежда книгите. — С какво мога да ви помогна, господин Марш? Предполагам, че търсите информация за гробището?

— Май слуховете за мен са ме изпреварили.

— Дорис ми се обади и ми каза, че идвате насам.

— Аха — кимна той. — Трябваше да се досетя. Тя е много интересна жена.

— Тя е моя баба.

Джеръми повдигна вежда и си помисли: „Д’ре“.

— Баба ви разказа ли ви за нашия обяд? — попита.

— Не се интересувах от това — отвърна тя и прибра косата зад ухото си. Боже, тези трапчинки бяха като на малките деца, просто те приканваха да пъхнеш пръст в тях. Не че на нея й влияеха, разбира се. Тя сложи книгите по местата им, обърна се към него и каза делово:

— Може да не ми вярвате, но в момента съм много заета. Имам цял куп документи за попълване и всичко е за днес. Каква информация търсите?

Той сви рамене.

— Нещо за историята на гробището и на града. Кога са се появили светлините? Правени ли са някакви проучвания в миналото? Документи, споменаващи легендата. Стари карти. Информация за Рикърс Хил и за топографията на областта. Исторически документи. Такива неща.

Тя не отговори веднага и след кратка пауза той се облегна на рафта зад гърба си и рече:

— Изумително е, нали?

— Моля? — погледна го неразбиращо тя.

— Да ви видя на гробището и сега тук. И писмото на вашата баба. То е причината сега да съм тук. Странно съвпадение, не мислите ли?

— Не съм се замисляла.

Джеръми не се отказа. Рядко му се случваше да се предаде, особено когато интересът му бе събуден:

— Не съм от този край и много се надявам вие да ми кажете какво правят хората тук в свободното си време. Искам да кажа, има ли някъде място, където човек може да пие едно кафе? Или да хапне нещо?

Тя примигна, питайки се дали го е разбрала правилно.

— Да не би да ме каните на среща?

— Само ако сте свободна.

— Мисля, че трябва да тръгвам — каза тя, възвръщайки самообладанието си. — Но все пак благодаря за поканата.

И задържа погледа му, докато го принуди да се предаде.

— Добре, добре, разбирам — усмихна се Джеръми и трапчинките се появиха отново. — Поне опитах. А сега дали е възможно да започна проучването си? Ако не сте прекалено заета с документацията, имам предвид. Бих могъл да дойда утре, ако не е удобно сега.

— Искате ли да започнете с нещо конкретно?

— Надявах се да прочета публикувана в местния вестник статия. Нямах възможност да се запозная с нея, тъй като не е качена в интернет. Но може би и вие не разполагате с нея.

Тя кимна.

— Ще я намерим на микрочип. През последните две години си сътрудничим тясно с нашия вестник и няма да е проблем да я намерим.

— Много добре — каза той. — А разполагате ли с някаква информация за града като цяло?

— Тя е на същото място.

Той се огледа за момент, не знаеше накъде да тръгне.

— Насам, господин Марш. Ще намерите всичко на втория етаж.

— Има и втори етаж?

Тя се обърна леко и рече:

— Ако ме последвате, ще ви покажа.

Джеръми тръгна след нея.

— Ще ми се разсърдите ли, ако ви попитам нещо?

Тя отвори вратата и се поколеба за миг.

— Не, разбира се — отвърна с непроницаемо лице.

— Какво търсехте днес на гробището?

Тя не отговори, само се загледа в него. Изразът на лицето й остана непроменен.

— Просто се чудех — продължи той. — Останах с впечатлението, че малко хора ходят там.

Тя продължаваше да мълчи и тишината възбуди още повече любопитството на Джеръми, но на фона на мълчанието й то постепенно се превърна в неудобство.

— Няма ли да кажете нещо? — попита той.

Тя се усмихна и за негова изненада, преди да прекрачи прага, му намигна.

— Казах, че можете да питате, господин Марш, не съм обещавала да ви отговоря — изрече мило, продължи напред и го остави да зяпа след нея.

„Бива си я — помисли си той, — красива, уверена и интелигентна.“ И това, след като отхвърли поканата му за среща.

„Алвин излезе прав — каза си. — Може би южнячките наистина са в състояние да побъркат човек.“



Те излязоха от залата, минаха покрай отдела за детска литература и Лекси го поведе по стълбата. Джеръми спря на горната площадка и се огледа.

„Д’ре“, помисли си отново, наистина изненадан.

Тук имаше много повече от петте паянтови рафта със съвременни книги на долния етаж. Много повече. Имаше и готика, като започнеш от миризмата на прах до усещането за частна библиотека. С облицованите с дъбова ламперия стени, махагоновия под и тъмночервените завеси, сводестото помещение нямаше нищо общо с безцветната зала долу. В ъглите имаше тапицирани столове до лампи „Тифани“, имитация, разбира се, но доста добра. На отсрещната стена се виждаше камина с голяма картина над нея. Макар и тесни, прозорците осигуряваха достатъчно слънчева светлина, за да изпълнят стаята с усещане за домашен уют.

— Сега разбирам — поклати глава Джеръми. — Това долу беше предястието. Главното меню е тук.

Тя кимна.

— Повечето от редовните ни клиенти идват да търсят най-новите книги на вече познати автори. За тяхно удобство обособих отдела за съвременна литература на първия етаж. Помещението е малко, защото преди разместването там беше кабинетът ми.

— А сега къде сте го преместили?

— Ето го там — посочи тя зад последния рафт. — До стаята за редки издания.

— Охо! — възкликна той. — Впечатлен съм.

Тя се усмихна.

— Елате, ще ви разведа наоколо и ще ви разкажа нещо за сградата.

През следващите десетина минути те обиколиха всички рафтове, разговаряйки оживено. Той научи, че къщата е построена през 1874 година от Хорас Мидълтън, капитан на кораб, натрупал състояние от търговия с дървен материал и тютюн. Построил този дом за жена си и седемте си деца, но за жалост не могъл да живее в него. Малко преди да завърши строежа, жена му починала и той се преместил с децата в Уилмингтън. Къщата дълго време останала празна, после в нея се нанесло друго семейство и живяло там до петдесетте години на двайсети век, когато Историческото дружество я купило и препродало на общината за библиотека.