— Тогава защо искаш да дискредитирам историята?

— Защото това, което става, не е правилно — отвърна веднага тя, сякаш отговорът беше очевиден. — Хората тъпчат гробовете, туристите разпъват палатки наблизо — това е неуважение към мъртвите, нищо, че гробището е изоставено. Погребаните там имат право да почиват в мир. А да комбинираш това място с нещо хубаво и важно като Обиколката на историческите домове е направо грях. Но моят глас е глас в пустиня.

Джеръми се замисли за момент, пъхна ръце в джобовете си и попита:

— Може ли да бъда честен с теб?

Тя кимна. Джеръми пристъпи от крак на крак.

— Щом вярваш, че майка ти е можела да чете мисли, а ти си гадателка и можеш да познаваш пола на бебетата, най-естественото е…

Той се запъна и тя продължи мисълта му:

— Да съм първата, която ще вярва в духове?

Той кимна.

— И аз наистина вярвам. Но не мисля, че са в гробището.

— Защо?

— Защото съм ходила много пъти там и никога не съм усещала присъствието им.

— Значи можеш да правиш и това?

Тя сви рамене, но вместо да отговори, го попита:

— Може ли да ти кажа нещо?

— Давай.

— Един ден ще научиш нещо, което науката няма да може да обясни. И когато това се случи, животът ти коренно ще се промени.

Той й се усмихна.

— Обещаваш ли?

— Да. И ти обещавам, че ще е скоро — отвърна тя. За миг се загледа в очите му. После каза с усмивка: — Уверявам те, че нашият обяд ми беше изключително приятен. Не са чести дните, когато мога да се насладя на компанията на такъв очарователен младеж. Ти ме накара да се почувствам отново млада.

— Аз също прекарах чудесно.

Той се обърна, готов да си тръгне. По време на обяда на небето се бяха събрали тъмни облаци. Макар и не зловеща, картината напомняше, че зимата вече тропа на вратата, и Джеръми вдигна зиморничаво яката на якето си, преди да тръгне към колата.

— Господин Марш? — извика след него Дорис.

— Да? — обърна се той.

— Поздрави Лекс от мен.

— Лекс ли?

— Да — отвърна тя. — Тя работи в библиотеката. Ако искаш да намериш някакви материали, трябва да питаш нея.

Той се усмихна.

— Непременно ще я поздравя от теб.

4.

Библиотеката се оказа масивна постройка в готически стил, напълно различна от другите в града. На Джеръми му се стори, че някой просто я е изрязал от един планински склон някъде из Румъния и я е пуснал в Бун Крийк заради някакъв бас.

Сградата заемаше по-голямата част от квартала, двата етажа бяха украсени с високи тесни прозорци, завършващи с островръх покрив. Имаше арковидна дървена порта с огромни чукала. Определено би харесала на Едгар Алън По, но жителите на града се бяха постарали да я направят по-приветлива, въпреки призрачната й архитектура. Тухлените стени, някога безспорно червеникавокафяви, сега бяха боядисани в бяло, а като контраст на прозорците имаше черни капаци. Тротоарът и пилонът отпред бяха оградени със саксии с теменуги. Объл знак посрещаше посетителите пред входа и им съобщаваше със златни букви в стил италик, че се намират пред „Библиотека Бун Крийк“. Въпреки това гледката беше стряскаща. Като да отидеш на гости в елегантна къща на богат наследник и икономът да те посрещаше с балони и пистолет-пръскалка.

В силно осветеното фоайе с бледожълти стени — поне постройката беше последователна в своята непоследователност — имаше голямо бюро във формата на буквата „Г“. Едното му крило стигаше до дъното на фоайето, където Джеръми видя голямо помещение с двукрила остъклена врата, посветено на децата. Отляво бяха тоалетните, а отдясно, зад друга остъклена врата се намираше главната зала или поне така му се стори. Той кимна и махна с ръка към възрастната дама зад бюрото. Тя му се усмихна и също му махна с ръка, после се върна към книгата, която четеше.

Джеръми мина през тежката остъклена врата на голямото помещение, горд, че е разбрал как стават нещата тук.

Но залата го разочарова. Под ярката флуоресцентна светлина имаше само шест относително близо един до друг рафта с книги в помещение, не по-голямо от едностаен апартамент. В близките два ъгъла се виждаха стари компютри, а вдясно беше подреден кът за четене с малка колекция от периодични издания. В помещението имаше четири малки масички, а из рафтовете ровеха само трима души. Единият от тях беше възрастен човек със слухов апарат и подреждаше извадените книги по рафтовете. Докато се оглеждаше наоколо, Джеръми си помисли, че сигурно в живота си бе купил повече книги, отколкото притежаваше тази библиотеката.

Приближи се до бюрото на служителката, но там нямаше никого и това не беше изненадващо. Реши да почака тази Лекси. Облегна се на плота и се обърна с лице към залата, преценил, че Лекси може да е възрастният човек със слуховия апарат, но той не дойде при него.

Джеръми погледна часовника си. След две минути го погледна отново. След още две минути прочисти шумно гърлото си и мъжът най-после го забеляза. Той му кимна и помаха с ръка — знак, че има нужда от помощта му. Старецът също кимна, махна с ръка и продължи да подрежда книгите. Явно не бързаше. Южняците бяха пословични със своята работливост. Много интересно!



Тя гледаше през прозореца на малкия си, претъпкан с вещи кабинет на втория етаж на библиотеката. Знаеше, че той ще дойде. Дорис й се бе обадила веднага след като бе излязъл от „Хърбс“, и й бе разказала за нюйоркчанина в черно, дошъл да пише статия за духовете в гробището.

Тя поклати глава. Явно беше взел писмото насериозно. Наумеше ли си нещо, Дорис не се отказваше лесно, изобщо не помисли какви последствия можеше да има написването на подобна статия. Тя беше чела и други неща на господин Марш и знаеше как действа той. За него нямаше да е достатъчно да докаже, че тук не става дума за никакви духове — тя също не се съмняваше в това. Но нямаше да спре дотук. Щеше да се сближи с хората, да ги накара да се отпуснат, обезоръжени от градския му чар, и да подбере информацията така, че да извърти истината, както пожелае. И щом свършеше мръсната си работа, хората в цялата страна щяха да прочетат статията му и да решат, че жителите на Бун Крийк са тъпи, необразовани и суеверни.

О, не! Фактът, че той беше тук, изобщо не й харесваше.

Затвори очи и започна разсеяно да навива кичур тъмна коса на пръста си. На нея също не й харесваше, че хората тъпчат гробовете на дедите им. Дорис беше права: това беше проява на неуважение, но откакто онези момчета от „Дюк“ дойдоха и статията излезе във вестника, нещата излязоха от контрол. Защо не си замълчаха? Тези светлини бяха тук десетилетия наред. Всички знаеха за тях, но никой не се замисляше. Случвало се бе гости на града да отидат до гробището да ги видят — предимно пиянски компании от „Лукилу“ или младежи. Обаче тениски? Чаши за кафе с надписи? Пощенски картички? Плюс Историческа обиколка на града?

Не разбираше причината за тази истерия. Защо беше толкова важно да направят градчето туристически обект? Безспорно парите бяха важни, но хората не живееха в Бун Крийк, защото искаха да забогатеят. Поне повечето от тях. Неколцина мислеха как да напълнят гушите си и сред тях на първо място беше кметът. Но тя знаеше, че повечето живееха тук по същата причина, поради която живееше и тя: заради онази неповторима гледка към Памлико, когато по залез слънцето я превръщаше в златиста лента, заради съседите, които обичаше и им вярваше, и защото тук хората можеха спокойно да оставят децата си да играят до тъмно, без да се притесняват, че ще им се случи нещо лошо. В този забързан свят Бун Крийк не правеше дори опити да става модерен и това го правеше специален за много хора.

Ето защо продължаваше да живее тук. Тя обичаше града си, обичаше всичко, свързано с него: аромата на бор и соления дъх в ранната пролетна утрин, знойните летни вечери, когато кожата ти блести от пот, вълшебните краски на листата през есента. Но най-много обичаше хората и не можеше да си представи да живее другаде. Тя им вярваше, приятно й беше да разговаря с тях и ги харесваше. Естествено не всички нейни приятели усещаха същото и много от тях не се върнаха след завършването на колежа. Тя също замина за известно време, но с мисълта, че ще се върне отново, и направи добре, защото през последните две години здравето на Дорис значително се разклати. Върна се и също като майка си започна работа в библиотеката, с надеждата да я превърне гордостта на града.

Не че работата беше нещо изключително, нито беше добре заплатена. Библиотеката всъщност беше доста голяма, но първото впечатление лъжеше. На първия етаж бяха периодиката и съвременната белетристика, докато класиката, документалната литература и уникалните колекции се намираха на втория етаж. Тя не мислеше, че господин Марш е разбрал за втория етаж, защото стълбището беше в края на коридора, до отдела за детска литература и не се забелязваше лесно. Едно от неудобствата книгите да се помещават в бивш частен дом, беше, че архитектурата не предвиждаше движение на много хора. Но на нея мястото й харесваше.

Кабинетът й на втория етаж беше тих и близо до любимата й част. Малката стая до него съдържаше редки заглавия, книги, придобити чрез частни и гаражни разпродажби, дарения и посещения на книжарници и офиси на разпространители из целия щат по започнатия от майка й проект. Освен това тя бе успяла да събере добра колекция от исторически ръкописи и карти, някои от които датираха отпреди Революцията. Те бяха нейната страст. Тя непрекъснато търсеше нещо специално и използваше целия си чар, дори лъжеше, а понякога направо молеше, за да получи, каквото иска. Ако и това не помогнеше, наблягаше на отстъпките в данъците и понеже поддържаше близки контакти с щатските и данъчните служби из целия Юг, често получаваше екземплярите, преди другите библиотеки да са разбрали за тях. Разбира се, не разполагаше със средствата на „Дюк“, Уейк Форест и университета в Северна Каролина, но библиотеката й се славеше като една от най-добрите в щата, ако не и в цялата страна.