Никълъс Спаркс - Светлинка в нощта

Джеръми Марш седеше сред публиката на живото предаване с чувството, че се набива прекалено много на очи. В този ранен декемврийски следобед сред присъстващите в студиото имаше не повече от пет-шест мъже и той беше един от тях. Облечен както винаги в черно, с тъмната си къдрава коса, светлосините очи и модерната напоследък еднодневна брада, той изглеждаше стопроцентов нюйоркчанин, какъвто си и беше. Докато изучаваше госта на сцената, успя да огледа тайничко седналата три реда по-нагоре блондинка. При неговата професия често му се налагаше да върши няколко неща едновременно, така че нямаше проблем. Марш беше разследващ журналист и в момента работеше по поредната си статия, а блондинката беше просто част от публиката. Въпреки това професионалният наблюдател нямаше как да не забележи колко привлекателна е тя в блузката без ръкави и изтърканите дънки. Но това си беше чисто журналистическо наблюдение и нищо друго.

Той тръсна глава и отново насочи вниманието си към госта на сцената. Този беше направо смешен. Твърдеше, че може да разговаря с духове, и докато се напрягаше да чуе гласовете от отвъдното, в светлината на телевизионните прожектори имаше вид на човек, измъчван от запек. Демонстрираше фалшива близост, сякаш беше брат или пръв приятел на всички в залата, но мнозинството от притаилата дъх от възхищение публика — включително блондинката и жената, с която медиумът разговаряше — го смяташе за паднал от рая. Което беше разбираемо, помисли си Джеръми, защото нали всички обични нам хора накрая се оказваха там? Духовете от отвъдното неизменно бяха заобиколени от ярка светлина и излъчваха мъдро спокойствие и ангелско блаженство. Той не бе чувал досега медиумът да се свързва с духове на умрели от друго място, освен от рая. Не се бе случвало починалият любим да каже, че го пекат на шиш или го пържат в казан с машинно масло. Но това бяха разсъждения на циник, призна си. Наложи му се също да признае, че шоуто беше от добрите. Тимъти Клосън беше майстор — много по-добър от шарлатаните, за които бе писал през годините.

— Знам, че е трудно — изрече Клосън в микрофона, — но Франк ти казва, че вече е време да го пуснеш да си отиде.

Джеръми имаше чувството, че жената, на която медиумът говореше с „ах, каква дълбока симпатия“, всеки момент щеше да припадне. Малко над петдесетте, със зелена раирана блуза и червена къдрава коса, която стърчеше във всички посоки, тя притискаше ръце към гърдите си толкова силно, че пръстите й бяха побелели от напрежението.

Клосън замълча за момент, вдигна ръка към челото си и се потопи отново в „отвъдния свят“, както го нарече. В настъпилата тишина зрителите се наклониха напред. Всички знаеха какво следва; това беше третият му клиент за днес. При този интерес не беше изненадващо, че Клосън е единственият известен гост на днешното популярно токшоу.

— Помниш ли писмото, което ти изпрати, преди да умре? — попита я той.

Жената ахна. Момчето от екипа придърпа микрофона по-близо до нея, за да могат всички насядали пред телевизорите да чуят възклицанието.

— Да, но откъде бихте могли… — заекна тя.

Клосън не я остави да довърши.

— Помниш ли думите му? — попита.

— Да — промълви жената.

Клосън кимна, като че ли той самият бе чел писмото.

— Ставаше дума за прошка, нали?

Седнала на дивана, водещата на най-популярното следобедно токшоу в Америка, премести поглед от Клосън към жената и обратно. Изглеждаше едновременно удивена и удовлетворена. Медиумите винаги действаха благотворно на рейтинга.

Жената срещу Клосън кимна и загледан в нея, Джеръми забеляза, че гримът започва да се стича по лицето й. Камерите веднага акцентираха върху това. Предаването достигна до кулминацията на драмата.

— Откъде бихте могли… — повтори тя.

— Говореше и за сестра ти също — измърмори като че на себе си той. — Не само за него и за вас.

Жената се изненада.

— За сестра ти Елън — добави медиумът и при това разкритие жената най-после се разрида. Сълзите бликнаха от очите й като от автоматична пръскачка. Клосън — безупречен в своя черен костюм и малко неподходяща за случая модерна прическа — продължи да кима към нея като онези поклащащи глави кученца, които хората слагат на колите си. Занемяла, публиката гледаше към жената.

— Франк ти остави и още нещо, нали? Нещо от вашето минало?

Въпреки горещината от прожекторите, жената пребледня. С ъгълчето на окото си Джеръми забеляза, че продуцентът вдига пръст и започва да го върти като хеликоптер. Трябваше да прекъснат за реклами. Клосън погледна натам, но погледът му остана непроницаем. Никой друг, освен Джеръми не забеляза размяната на погледи и се учуди, че зрителите не си задават въпроса как медиумите винаги успяват да укротят духовете на починалите в точния момент за рекламите.

Клосън продължи:

— Нещо, за което никой друг не знае. Нещо като ключ, прав ли съм?

Жената кимна и продължи да хлипа.

— И вие нямахте представа, че той го е запазил?

„Ето го необоримият аргумент“ — помисли си Джеръми, станал свидетел на още един сляпо вярващ в духове човек.

— Той е от хотела, където сте прекарали медения си месец. Франк го е сложил в писмото, за да го намериш и да си спомниш щастливите дни. Не иска да мислиш за него с болка, защото те обича.

— Ооох! — изплака жената.

Или възкликна. Може би простена. Джеръми не можа да определи точно от мястото, където седеше, защото звукът беше прекъснат от неочаквано бурно ръкопляскане. Изведнъж изключиха микрофоните. Камерите се отдалечиха. Звездният миг на жената от публиката приключи и тя се отпусна на стола си. Водещата стана от дивана и се обърна към камерата:

— Не забравяйте, че всичко това се предава на живо от нашето студио. Никой от тези хора не се познава с Тимъти Клосън. — Тя се усмихна. — Ще се върнем след рекламите за още един сеанс.

Ръкоплясканията се засилиха и шоуто прекъсна за реклами. Джеръми се облегна назад.

Като разследващ журналист, проявяващ интерес към света на науката, той бе изградил кариерата си, пишейки за такива хора. През повечето време харесваше работата си и се гордееше, че упражнява специална професия, изцяло в служба на обществото, поради което правата й бяха защитени в Първата поправка на Конституцията на Съединените щати. В своята колонка в списание „Сайънтифик Американ“ той бе интервюирал не един и двама Нобелови лауреати, бе обяснил теориите на Стивън Хокинг и Айнщайн на популярен език и веднъж дори бе успял да разбуни обществения дух и Министерството на здравеопазването беше принудено да изтегли от пазара опасен антидепресант. Имаше обширна и добре подплатена с факти и доказателства статия за проекта „Касини“, за сгрешената оптика на космическия телескоп „Хъбъл“ и беше един от първите, обявили експериментите в Юта за предизвикване на студен ядрен синтез за измама.

За жалост колкото и впечатляваща да беше, неговата колонка не му осигуряваше достатъчно средства и за да плаща сметките си, се налагаше да поема допълнителната работа като независим журналист, а всеки независим журналист знае, че за да събуди интерес у редакторите на различните вестници и списания, трябва да се превърне в ловец на нестандартни истории. По този повод обсегът на темите му се разшири неимоверно, включвайки „каквото и да е, само да е необичайно“, и той посвети последните петнайсет години от живота си на изнамиране и разследване на различни парапсихолози, спиритисти, енергийни лечители и медиуми. Разобличаваше ги, излагаше на показ техните лъжи и измами, влизаше в къщи, за които хората се кълняха, че са обитавани от духове, търсеше мистични същества и проучваше произхода на различни градски легенди. Скептик по природа, Джеръми притежаваше рядката дарба да обяснява сложни научни концепции така, че средностатистическият читател да може да ги разбере, и статиите му се препечатваха в стотици вестници и списания по света. За него популяризирането на науката беше важно и благородно дело, нищо, че публиката невинаги да го оценяваше. След публикуването на всяка своя статия той получаваше купища имейли и те често бяха подправяни с епитети като „идиот“, „простак“ и любимото му — „слуга на правителството“. Разследващата журналистика беше неблагодарна работа, както се бе убедил през годините. С такива мисли в главата си той огледа възбудената публика, опитвайки се да отгатне кого ще изберат след рекламите, като не пропусна да хвърли още един дискретен поглед към блондинката, която проверяваше червилото си в малкото си огледалце.

Джеръми бе проучил, че хората около него не са клакьори и след като участието на Клосън бе обявено предварително, всеки от тях се бе борил пред касата за билета си. Това означаваше, че публиката беше пълна с вярващи в живота след смъртта. За тях Клосън беше истински медиум. Защото, ако не разговаряше с мъртвите, как щеше да знае интимни подробности за съвършено непознати хора? Като всеки добър фокусник Клосън бе отработил репертоара си до съвършенство, ала Джеръми бе успял преди шоуто не само да разбере как действа той, но и да си набави снимков материал за доказателство.

За него разобличаването на Клосън щеше да бъде истинска победа, а и човекът си го заслужаваше, защото беше от най-лошата порода измамници. Но имаше и друго. Прагматикът у Джеръми разбираше, че подобна история ти се пада веднъж на години, и искаше да извлече всички дивиденти от нея. Клосън беше истинска знаменитост, а в Америка значение имаше единствено дали си известен. Щеше да се вдигне голям шум. Той се отпусна назад. Опита се да си представи какво би станало, ако Клосън го избере за следващата си жертва, въпреки че възможността беше едно на хиляда. Не го очакваше — да бъдеш избран от „великия“ Клосън беше като да спечелиш голямата награда на конните надбягвания в Санта Анита — и знаеше, че и без това държи в ръцете си страхотен материал. Все пак реши, че днес съдбата като никога може да се намеси в негова полза, и когато рекламите свършиха, в него се зароди слаба, абсолютно неоправдана надежда, че Клосън ще го избере.