Този път ти не отговори и аз се обърнах да те погледна. Взираше се съсредоточено в един гълъб, който гукаше върху противопожарната стълба край прозореца.

— Страх ме е, че ще се превърна в него — пророни. Оставих сценария.

— В кого ще се превърнеш?

Абсурдно е, но отначало реших, че говориш за гълъба. Ти потърка с длан наболата си брада.

— В баща ми. И също като него ще имам големи мечти, които никога няма да се сбъднат. А това ще ме превърне в гневен човек, наранен и вътрешно пречупен. Накрая ще причинявам болка на всички около себе си.

— За какво мечтаеш? — попитах. — Има ли нещо ново?

— Знаеш ли кой е Стив Маккъри?

Поклатих отрицателно глава, а ти грабна лаптопа ми от пода и въведе няколко ключови думи в търсачката, после обърна екрана към мен. Видях корица на списание National Geographic със снимка на момиче върху нея. Имаше забрадка на главата и приковаващи зелени очи. Приличаше на обладано от духове; на кошута, погната от ловци.

— Това — каза ми ти, — е негова работа. Днес в курса по фотография изучавахме негови снимки и аз го почувствах.

Със сърцето си, с душата си, с онова, с което чувстваш най-проникновените неща. Ето такъв искам да бъда. Такъвтрябвада бъда.

В очите ти гореше пожар, какъвто не бях виждала преди.

— Осъзнах, че ако искам да променя нещо, да предизвикам промяна в живота на хората, както ти се опитваш да постигнеш с това шоу, трябва да напусна Ню Йорк. Аз и моят фотоапарат можем да направим много повече другаде.

— Да напуснеш? — повторих като ехо. От всичко казано тази единствена дума заседна в съзнанието ми, подобна на неонов надпис „Спешно отделение". — Какво значи това? Ами ние?

За момент ме погледна безизразно и аз си дадох сметка, че не такъв отговор си очаквал от мен. Ама, я чакай малко,какъвточно отговор очакваше?!

— Аз… Аз не помислих за нас… Това е моя мечта, Луси — отвърна с умоляващ тон. — Просто споделих с теб една мечта. Не можеш ли да се зарадваш заради мен?

— Как мога да се радвам на твоя мечта, в която мен ме няма?! — възкликнах.

— Не че теняма— отвърна.

Спомних си какво ми каза за родителите си преди няколко месеца в парка. Опитах се да загася неоновия надпис и да не мисля какво ще причини това „да напусна" на моята вселена, да не мисля за въпроса, който ти просто подмина без отговор.

— Така е, ти сподели една своя мечта — повторих. — Аз не мога да се разпореждам с мечтите ти.

Видях как по краищата на миглите ти се събират сълзи.

— Искам да накарам хората тук да проумеят, че всички останали човеци по света имат същите мечти като техните, че ние не сме чак толкова различни едни от други. Ако го постигна, ако успея да ги свържа помежду им. — Тръсна глава, думите ти убягваха. — За това обаче трябва да направя още снимки, да посещавам още курсове; трябва да стана най-добрият, преди да замина.

Значи имаше време. Оставаше ни още време. Накрая може би щеше да се случи същото като между вас с майка ти — щеше да ме обичаш от разстояние, а после, когато изпълниш мисията си, пак да се върнеш при мен. Това не изглеждаше чак толкова ужасяващо. Можеше да се получи все пак.

Сграбчих дланта ти с две ръце.

— Ти ще бъдеш най-добрият — казах. — Щом това искаш, ще го постигнеш.

После лежахме прегърнати на дивана и вдишвахме дъха на другия, всеки потънал в собствените си мисли.

— Да ти кажа ли нещо? — обадих се по някое време. Усетих те как кимна.

— Боя се, че някой ден ще стана като майка си. Обърна се с лице към мен.

— Но ти обичаш майка си.

Имаше право. Наистина обичах мама.

— Знаеш ли, че двамата с татко са се запознали, докато следвали право? — попитах. — Някога ставало ли е дума?

Ти поклати отрицателно глава.

— Значи тя също е правист?

— Навремето — отвърнах, пъхайки глава под брадичката ти. — Работела е за областния прокурор в Манхатън, преди ние с Джейсън да се родим. После на бял свят се появил Джей и тя напуснала. Оттам нататък тя се определя единствено чрез положението си спрямо други хора — съпругата на Дон и майката на Джейсън и Луси. Същото става и с толкова други жени. Аз обаче не искам да се случи с мен.

Ти ме погледна право в очите.

— Не е казано, че така ще стане, Луси. В теб има пламък, ти знаеш какво искаш от живота и се трудиш по-здраво от всички останали. — После ме целуна.

Отвърнах на твоята целувка, но продължавах да мисля за майка си — тя сигурно е била същата като мен, но това нищо не е променило. В края на краищата е загубила собствения си облик. Питах се дали наистина това е искала.

XIII

ПОНЯКОГА ВЗЕМАМЕ РЕШЕНИЯ, които за момента изглеждат най-правилните, но от дистанцията на времето става ясно, че са били грешка. Някои решения обаче си остават верни, независимо колко време е минало. Макар всички да ме увещаваха да не го правя и макар да знаех какво ще последва, аз и досега не съжалявам, че в оня снежен януарски ден се пренесох при теб.

— Той не ти ли каза, че иска да замине? — попита Кейт, докато седяхме на натруфените столове в нашето малко сепаре с по чаша кафе пред нас.

— Само дето не се знае кога — възразих. — Пък и още не си е намерил работа. Може да мине време, докато успее. Но даже да се хване някъде, кой знае колко ще остане. Нищо не пречи да заминава за кратко, а после пак да се връща.

Кейт ме изгледа така, както сигурно гледаше колегите си в юридическата фирма; този поглед казваше без думи: „Чуваш ли се какви ги приказваш?! Нима очакваш някой да повярва на това?".

— Но дори да си намери работа още следващия месец — продължих, — и да отсъства с години, пак ще искам да сме заедно колкото може повече време преди заминаването му. Така де, краят на света може да настъпи утре. Или да ме блъсне камион и да умра след седмица. Затова живея с мисълта само за днешния ден.

— Лу — подхвана Кейт и прокара пръсти по колието със сребърни мъниста от „Тифани", което Том й беше подарил. Вече не го сваляше от врата си. — По дефиниция да живееш с мисълта само за днешния ден, означава да не правиш планове за бъдещето. А вероятността краят на света да настъпи утре или да те блъсне камион, е нищожна. Но вероятността Гейб да си намери работа като фотожурналист отвъд океана и с това да ти разбие сърцето, е съвсем реална. В момента се опитвам да ти помогна да прецениш рисковете. По-малко рисковано е да останеш при мен.

Струваше ми се ужасно досадно да защитавам избора си пред всички. Провела бях съвсем същия разговор и с мама предишната вечер. Както и с брат си Джейсън преди няколко дни. Единствено Алексис ме подкрепяше, но даже аз си давах сметка, че от всичките ми приятелки нейната преценка подлежи на най-голямо съмнение. Вече ми се губеше бройката на мъжете, с които беше преспала — тя се водеше единствено от мотото „защо пък не, по дяволите".

— Там е работата, Кейт — казах, — че вече съм вътре и с двата крака, независимо дали живея с Гейб, или не. Така че по-добре да се порадвам на времето с него, докато все още е тук.

Кейт помълча за момент, после ме прегърна.

— О, Лу — каза. — Ще продължавам да те обичам, каквото и да стане, но. по-добре намери начин да си бронираш сърцето. Защото имам лошо предчувствие.

Кейт, разбира се, имаше право. Но вече беше късно да променя траекториите — твоята, моята, нашата. И продължих да отстоявам решението си. До ден-днешен стоя зад него. Никога не съм се чувствала така истински жива като през тия пет месеца, когато живяхме заедно. Ти стана повратна точка в живота ми, Гейб. Радвам се, че така решихме. То беше плод на нашата свободна воля, независимо какво ни готвеше съдбата.

XIV

МАЛКО СЛЕД КАТО ЗАЖИВЯХМЕ ПОД ЕДИН ПОКРИВ, ти се записа на курс по фотография. Там ви учеха да улавяте в обектива различни чувства и светоусещания. Веднъж задачата ти беше да уловиш красотата — там те биваше, няма спор; на другата седмица — да уловиш скръбта. Щастието, разложението и възраждането също присъстваха като теми. Не помня точно в какъв ред, но си спомням как скиташе из Манхатън с фотоапарата, сгушен в шала и шапката. Понякога идвах заедно с теб, вдигнала ципа на палтото чак до брадичката и нахлупила най-топлите си ушанки. Много от курсовите ти работи бяха мои снимки — като оная, където ме беше издебнал как спя с пръснати по бялата възглавница тъмни кичури коса. Май беше на тема покой, така мисля. Все още я пазя — увита в кафява хартия и пъхната в кутия под леглото ми. Сърце не ми даде да я оставя, когато се пренесох при Дарън. Не се разделих с нея даже когато двамата с него се оженихме. Може би е време най-после да я извадя на бял свят и да си я окача в офиса. Дали това би ти харесало?

Онзи път задачата ти беше да пресъздадеш болката.

— Знам къде трябва да отидем — каза събота сутринта, докато проверяваше дали батерията на фотоапарата е заредена. — На Кота нула[11].

Поклатих глава, докато преглъщах последната хапка от гофретата. Майка ти беше изпратила гофретник, помниш ли? Покупката била чиста приумица — видяла го на гаражна разпродажба, но ние решихме да го използваме възможно най-често. Пазиш ли го още? И ти ли като мен си имаш реликви, които да ти напомнят за живота ни заедно? Или пък го надрасна, докато пътуваше по света, захвърляйки спомените си на боклука заедно с празните кибритени кутии и картонените чаши за кафе? Аз продължавам да се сещам за тоя гофретник. Хубав гофретник беше.

— Ти върви — казах. — Но без мен.

— Става дума за болката — натърти. — Моята курсова задача. Тръснах глава, чегъртайки с вилицата по чинията, за да уловя и последната капчица сироп.

— Твоята курсова задача, не моята — отвърнах.

— Не те разбирам — каза. — Защо не искаш да дойдеш?

Потръпнах.

— Просто… нямам нужда да го виждам.

— Трябва да го видиш! Ние трябва да помним — хората, които загинаха, и близките им, които оставиха след себе си; трябва да помним причините това да се случи. Всичко. Не можем да забравим.