Лекарите отново се спогледаха. Този път заговори д-р Мизрахи.

— Двамата с д-р Шамир поотделно проведохме тестовете за доказване на мозъчна смърт — каза тя. — Мозъкът на Вашия приятел. не функционира.

— Но не може ли да се възстанови? — попитах. — Като счупен крак например, или болно гърло? Няма ли как да се оправи? — Докато пътувах с таксито през Тел Авив, си представях как чуваш гласа ми и се събуждаш. Представях си те оздравял и щастлив в прегръдките ми.

Д-р Шамир насочи погледа си право към мен. Кафявите му очи изглеждаха огромни зад стъклата на очилата.

— Мозъкът на господин Самсън е мъртъв — каза той. — Това означава, че той никога вече няма да може да диша самостоятелно, няма да може да преглъща, нито да говори или ходи. Много съжалявам.

„Мозъкът на господин Самсън е мъртъв." Усетих силен порив да повърна. Трескаво се огледах за кошче и щом забелязах едно в ъгъла, се хвърлих натам точно когато започнаха първите пристъпи. „Мозъчна смърт. Мозъкът е мъртъв. Мъртъв." Ти си беше отишъл. Завинаги. Тялото ми го отхвърляше, отхвърляше всичко.

Мускулите на стомаха взеха да се свиват в последователни контракции, опитвайки да освободят тялото ми от всичко възможно.

Д-р Мизрахи дойде при мен и коленичи.

— Дишайте дълбоко — каза. — През носа. Пробвах и спрях да се давя.

— Сега пак. — Тя ми помогна да се изправя и да се върна на мястото си. Не плачех. Цялата бях изтръпнала. Имах усещането, че съзнанието ми е разделено надве. Оная част, която все още беше способна да чувства, се беше отделила от останалото. И сега наблюдаваше срещата откъм тавана.

Шошана излезе за малко и се върна с чаша вода.

— Имате ли нужда от малко време? — попита. Поклатих глава. Чувствах се като робот. Сякаш тялото и

устата ми се движеха механично.

— Съжалявам — казах.

— Няма нужда да се извинявате — отвърна Шошана и ме потупа по ръката.

— Бременна съм — обясних. — Постоянно ми се повдига. Мисля.

— От колко време? — попита д-р Мизрахи.

— Малко повече от осем седмици — отговорих. Тя кимна и седна на свободния стол до мен.

— Може да го оставите на животоподдържащи системи — каза. — После може да поговорим за колко време и какви рискове крие това. Аз обаче винаги съветвам семействата и приятелите да се замислят какво биха желали техните любими хора. Според Вас той как би искал да изживее останалата част от живота си? — Тя се протегна към медицинския картон в другия край на масата, после го разлисти, докато не откри каквото търсеше. — Ето копие от документа, който е подписал. Изпратиха ни го от „Асошиейтед прес".

Взех листа и погледнах подписа ти, толкова познат — все остри ъгли там, където човек би очаквал завъртулки. Датата беше 3 октомври 2004 г. Започнах да чета, но спрях. Знаех много добре какво съдържа този документ. Все така усещах тялото си изтръпнало, като на робот, сякаш не присъствах напълно в тази стая. Не знаех какво да кажа. Щеше ми се да не бях толкова сама. Щеше ми се ти да беше с мен.

— Кога мога да го видя? — попитах.

— Доктор Мизрахи може да ни заведе при него сега — отговори Шошана. — Или пък двете с Вас да останем да поговорим. За каквото пожелаете. — Тя ми подаде найлонова торбичка. — Донесох фотоапарата на господин Самсън. Заедно с мобилния телефон и портфейла. Тук са и ключовете от дома му. И от хотела. Това беше у него.

Надзърнах в торбичката. Телефонът ти беше раздробен на парчета. Фотоапаратът обаче изглеждаше изненадващо запазен, но забелязах по обектива засъхнала кал — или кръв.

Поех си дъх на пресекулки. Това вече ми идваше прекалено. Замъгленото ми съзнание се насочи към нещата, останали след теб. И с тях ли трябваше да се разправям? За миг ми се прииска Дарън да е тук; той ще знае какво да направи. Или Кейт. Реших, че по-късно ще звънна на Кейт. Но първо, трябваше да те видя. Нали затова дойдох. Нали затова изминах толкова път.

— Благодаря — обърнах се към представителката на социалните служби. — Сега обаче искам да го видя. Може ли да стане веднага?

— Разбира се — каза тя, изправи се и взе куфара ми.

— Трябва да сме силни — обърнах се към бебето си. А може би към самата себе си.

Последвах Шошана и д-р Мизрахи навън по коридора. Д-р Шамир пое в друга посока, но преди това ме увери, че винаги е на разположение, ако искам пак да поговорим.

Кимнах и той си тръгна.

А аз спрях насред коридора.

— Има още нещо — казах.

Шошана забави крачка и ме погледна.

— Да?

Поех си дълбоко въздух. Не можех да повярвам, че изобщо отварям дума за това.

— На какъв етап от бременността може да се направи тест за бащинство?

Д-р Мизрахи също спря. Погледът й за кратко отскочи към корема ми, после се върна обратно на лицето.

— Има кръвен тест, който се прави още в осмата седмица — каза. — По него може да се разбере и полът на бебето.

Стиснах още по-здраво найлоновата торбичка. С нещата, които бяха останали след теб.

— Благодаря — промълвих.

После д-р Мизрахи ни отведе при теб.

LXXVII

НА ВЛИЗАНЕ В БОЛНИЧНАТА ТИ СТАЯ СЕ НАЛОЖИ да се подпра на рамката на вратата. Гаденето се обади пак и трябваше някак да го преборя.

В гърлото ти беше пъхнат маркучът на системата за командно дишане. Устните ти около него бяха сухи и напукани. Главата беше бинтована, а меките тъкани под очите имаха тъмнолилав цвят. Някой беше сложил шина на лявата ти ръка — от лакътя до китката. Навсякъде около теб имаше тръбички и пиукаща апаратура. Но това пак си беше ти. Там, пред очите ми. Гърдите ти ту се надигаха, ту се спускаха. И беше жив. Съзнавах какво ми казаха лекарите току-що, но цялото ми същество го отхвърляше.

— Гейб — издишах. В стаята дъхаше на метал и медикаменти, някаква смесица между антисептици, пот и кръв. Коленичих край болничното легло и те хванах за ръката. Пръстите ти бяха успокояващо топли. Приближих ги към лицето си, копнеейки да прокараш пръст по устните ми, да чуя гласа ти.

Спомних си последния ни разговор и как си казахме, че се обичаме. Когато те помолих да останеш в Йерусалим и да не ме принуждаваш да избирам.

— Вземам си думите назад — промълвих. — Не го казах от сърце. Ти само се върни. Върни се, Гейб. Моля те. Не ме изоставяй.

Нищо не последва. Ти не помръдна. Никакво потрепване, дори на клепачите.

От гърдите ми се изтръгна ридание, заредиха се още, които не бях способна да овладея. Нещо ме душеше. Гърдите ме боляха. Цялото ми тяло се тресеше. Повалих се на пода.

Нямам представа кога е влязла в стаята, но Шошана изведнъж се появи до мен, сложила ръка върху рамото ми.

— Госпожо Максуел — повика ме. — Луси.

Погледнах първо нея, вместо теб. Опитах да овладея риданията, които разтърсваха цялото ми тяло. Тя ми помогна да се изправя.

— Елате да се поразходим — каза. — Има ли някой, когото бихте искали да повикам, за да е с Вас?

Поклатих глава.

— Няма — отвърнах задавено. Мислех си за Кейт — бих могла да я помоля да вземе нощния полет. Тя щеше да го направи, стига да поискам. Поех си дъх на пресекулки.

— Всичко ще бъде наред — каза ми Шошана, докато ме извеждаше от стаята ти и ме подкрепяше по коридора. — Времето за посещения е към края си. Защо не опитате да си починете. Не се налага да вземете решение днес.

— Добре — отвърнах с треперещ глас; цялата се люлеех.

— Искате ли кола, която да Ви откара до хотела? Или до жилището на господин Самсън? — попита Шошана.

Вече бях запазила стая в хотел, но се сетих за ключовете от твоя апартамент в найлоновата торбичка. Имах и адреса, който записа в телефона ми още докато бяхме в леглото. Предпочитах да отида там.

— Кола — отвърнах. — Би било чудесно.

Шошана кимна и след няколко минути се върна с куфара ми.

— Елате да Ви покажа шофьора. — Тя ми подаде визитка. — Обикновено не го давам, но това е домашният ми телефон. Моля да се обадите, ако имате нужда от нещо. Отзад съм добавила и номера на мобилния си.

— Благодаря — казах, прибирайки визитката в чантата си.

Тя отново взе куфара ми и аз я последвах през въртящите се врати към паркинга. Една мисъл мина светкавично през главата ми и изчезна бързо, както се беше появила: ако съдбата е решила така да изпълни желанието ми да не се налага да избирам между теб и Дарън, тогава и аз не искам да оставам повече на този свят.

Какво ще кажеш, Гейб? Твое ли беше решението да отидеш в Газа? Ти ли избра кога да снимаш, къде и как да го направиш? Твоите решения ли те доведоха дотук? Или така е било писано? Такъв край ли ти е бил орисан? На такъв край ли сме били обречени с теб? Аз имам мнение по тоя въпрос, но бих искала да чуя твоето.

LXXVIII

ШОФЬОРЪТ НА ТАКСИТО СЕ ВПУСНА ПО КРИВИ УЛИЧКИ, опитвайки да превърне пътуването в кратка екскурзоводска обиколка. Идвах за първи път в Израел и сигурно трябваше да обърна повече внимание на това място, да оценя неговите забележителности, но всичко ми беше като в мъгла. Пред очите ми постоянно беше ти в онова болнично легло. И как д-р Шамир казва: „Мозъкът на господин Самсън е мъртъв". „Не мисли за това — казвах си. — Фокусирай се върху онова, което правиш в момента. Бъди силна. Мисли си за неговото жилище." Дали ще ми се види познато? Дали ще се почувствам като у дома си? Дали ще открия нещо, което не съм знаела за теб — или не съм искала да знам? За миг се запитах дали все пак не е по-добре да отида на хотел, но вече пътувахме към жилището ти. Освен това, ако трябва да съм честна, исках да видя къде живееш. Исках да се заобиколя с всичко твое.

— А, Рехавия — каза шофьорът на таксито като му дадох адреса. — Много хубаво.

Прав беше. Кварталът се оказа прекрасен — спокоен и гостоприемен. Опитах да се концентрирам върху сградите, покрай които минавахме, вместо да мисля за онова, което току-що чух и видях в болницата. Питах се какво ли щеше да е, ако тогава бях казала: „Да, идвам в Йерусалим с теб". Дали щях да пазарувам по тия сергии. Или да пия кафе в това малко магазинче? Дали щеше да ни е хубаво заедно, или всичко щеше да бъде опорочено? Въпреки замъгленото съзнание и изтръпването, ме заболя за Вайълет и Лиъм. Разделихме се преди по-малко от ден, а те вече ми липсваха. Искаше ми се да ги прегърна, да почувствам топлината на малките им телца; ръчичките им, обвити около врата ми. Никога не бих могла да ги изоставя.