Това го бях проверила още преди той да се прибере.

— Самолетите на израелската „Ел Ал" летят — отговорих, овладявайки треперенето на гласа си. — Освен това там има железен купол[52]. Не е като да отивам в Газа. Ще бъда в безопасност.

— Ами ако стане нещо с бебето?

— Тяхната спешна медицинска помощ е по-добра дори от нашата — казах. — Четох за това в интернет. — Не му беше времето да обяснявам, че бебето може да е твое. Питах се дали изобщо ще дойде подходящ момент да му кажа.

Видях как Дарън постепенно си възвръща равновесието. Личеше, че разиграва в главата си различни сценарии и си дава сметка колко трудно би спечелил този спор.

— Моля те, имай ми доверие — казах. — Това е нещо, което наистина трябва да направя.

Той взе да си разтрива челото.

— Бог да ми е на помощ, Луси — каза най-накрая. — Не знам какво има между теб и този човек и как успява още да те държи в мрежите си. Зарязал те е преди десет години. Не предполагах, че би забравила такова нещо. Но щом трябва да заминеш, върви. Обаче те искам обратно тук колкото се може по-скоро. В неделя най-късно. Там изобщо не е безопасно.

— Добре — отвърнах. Ако заминех още на следващия ден, това щеше да ми осигури три дни в Йерусалим. Щеше ми се да имам повече време с теб, но ако исках да запазя брака си, трябваше да направя компромис. А Дарън се оказа наистина добър човек — колкото и да беше разстроен, все пак се съгласи. Затова ми беше толкова трудно. Колко по-лесно щеше да е, ако Дарън беше задник.

Така че резервирах място и билет за връщане в неделя сутрин. Събрах си багажа. После звъннах на Кейт да й кажа какво става.

След всичко онова, което се случи между теб и мен, не можех да повярвам докъде ни доведе животът.

LXXV

КАЧИХ СЕ НА САМОЛЕТА ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ пътници от първа класа; оказа се, че мястото ми е до една по-възрастна от мен ортодоксална еврейка. Главата й беше покрита с шарена копринена забрадка, вързана отзад на врата. Усмихна ми се, когато седнах до нея.

Отвърнах на усмивката й. Стараех се да дишам бавно, за да потисна пристъпите на гадене и да игнорирам соления вкус в гърлото. Това обаче не помогна. Докато останалите пътници заемаха местата си, аз стоях на колене в тоалетната на самолета и повръщах. „Моля те, нека не продължава така през целия полет", казах на глас, докато си бършех уста с длан.

— Вие добре? — попита със силен акцент съседката ми по място, когато се върнах. Сигурно съм била пребледняла.

— Бременна съм — казах, слагайки ръка върху корема. — Бебе — добавих. Не знаех доколко знае английски.

Тя кимна и взе да рови из чантата си. После ми подаде пликче бонбони с надпис на иврит.

— Това помага — каза. — Ям ги в самолета. Поднесох ги към носа си и вдишах.

— Това джинджифил ли е? — попитах. Тя сви рамене. Явно не знаеше думата.

— Помага.

Реших, че няма какво да губя, развих едно бонбонче и го лапнах. Малко след като го засмуках, наистина се почувствах по-добре.

— Благодаря — казах.

— Аз имам пет — отвърна тя, сочейки към корема ми. — Всеки път се гади.

— Това ми е трето — уточних.

— Вие сте еврейка? — попита тя, сигурно се чудеше защо съм тръгнала бременна за Израел, когато там се води война.

— Не — отвърнах.

— Вашият… — Тя затърси думата. — Мъж вYisroel?Приветствах избора на „мъж" вместо „съпруг".

— Да — отвърнах. — Той е журналист. В болница е. Ранен е тежко в Газа.

Докато го казвах, очите ми се насълзиха. Освен с Кейт и Дарън с никого другиго не бях говорила за теб, за това какво ти се е случило.

В следващия момент жената вече ме прегръщаше и нареждаше нещо на иврит или идиш — език, който не разбирах, но въпреки това намирах за много успокояващ. Неудобно ми е да си призная, но плаках на рамото й и я оставих да ме гали по косата. Дори след като най-накрая успях да се съвзема, тя продължи да държи ръката ми. Все ме потупваше по рамото, докато сервираха храната, сякаш ми казваше без думи: „Всичко ще бъде наред".

Когато се събудих след няколко часа, установих, че съм завита с едно от одеялата на аеролиниите.

— Благодаря — обърнах се към нея.

— Бог има план — отвърна тя. — Детето винаги е благословия.

Не знам дали вярвах на онова, което тя ми каза. Никак не ми хареса идеята, че Бог има точно такъв план за теб. Освен това се сещах за много случаи, в които детето не е никаква благословия. Но нейната вяра и тихата й сила ми помогнаха. Имаше нещо утешително в това да вярваме, че сме само актьори на една голяма сцена и изпълняваме сюжети, режисирани от някой друг.

Това Божи план ли е, Гейб? Има ли изобщо Бог?

LXXVI

КАЦНАХМЕ В ТЕЛ АВИВ ТОЧНО ПО РАЗПИСАНИЕ. Успокоих Дарън, че съм добре, и взех такси право за болницата. Чувствах се странно, че не мога да ти изпратя есемес. Нито да ти звънна, че съм кацнала, пътувам към теб и да попитам в коя стая си. Вече нямаше на кого да се обадя. Нямаше с кого да поговоря. Само аз бях — и бебето.

— Радвам се, че си с мен — прошепнах на корема си. Не се чувствах толкова самотна, щом знаех, че има и друго живо същество, с което да преминем заедно през всичко.

В БОЛНИЦАТА ИМАШЕ ДВАМА ДУШИ ОХРАНА, които претърсваха багажа на всеки посетител.

— Трябва да стигна до болничното отделение — обясних трескаво, подавайки чантата си, без дори да съобразя дали изобщо говорят английски.

— Информацията е ето там. Те ще ви упътят — каза единият, когато минах през металния детектор и си взех чантата обратно. После посочи към гишето зад себе си.

Втурнах се възможно най-бързо към информацията, мъкнейки куфара на колелца след себе си.

— Моля — казах задъхано, като наближих, — трябва да намеря стаята на един пациент — Гейбриъл Самсън. — Жената зад гишето трябва да е забелязала колко съсипана изглеждам. Полетът, продължил десет часа и половина, и часовата разлика никак не ми помагаха. Обзалагам се, че очите ми са били кървясали, а косата и дрехите — смачкани. Тя тутакси откри името ти в компютъра.

— Осми етаж — каза. — Интензивното отделение. Стая 802. -После ми посочи асансьорите.

Натиснах бутона за осмия етаж и опитах да си спомня на кой етаж беше стаята ти в хотел „Уоруик". Затворих очи и си представих как натискаш бутона. Дали беше 6? Или 5? По бузата ми се търкулна сълза. Чак тогава осъзнах, че ако ти умреш, аз ще остана единственият пазител на нашите спомени. Ще бъда единственият човек на земята, който ги е преживял. Значи трябваше да се постарая повече. Не биваше да пропускам детайлите.

Асансьорът иззвънтя и вратата се отвори. Приближих дежурната сестра зад гишето и казах, че идвам да те видя. Тя кимна и ми предложи да седна. Каза, че скоро ще дойде някой лекар. После вдигна телефона и започна да говори бързо на иврит.

— Момент, моля — прекъснах я. — Аз искам да видя Гейб. Мога ли да го видя още сега?

Тя покри с ръка слушалката.

— Съвсем скоро — каза. — Но първо, лекарите искат да поговорят с вас.

Помъкнах куфара и огромната си пътна чанта към един сив стол с учрежденски вид и седнах. Затворих очи и опитах да си припомня първия път, когато те видях. С бяла тениска ли беше, или със сива? Тя имаше ли джобче? А емблема отляво? Обаче деколтето беше У-образно, това го помня със сигурност.

Някой се прокашля до мен и аз отворих очи.

— Госпожо Максуел? — попита мъжът. Носеше бяла престилка. Напомни ми на Джейсън.

Кимнах и се изправих.

— Аз съм Луси Максуел — казах и протегнах ръка. Той се ръкува с мен.

— Казвам се Йоав Шамир — представи се. — Лекуващ невролог съм на господин Самсън. — Английският му беше почти съвършен, само дето гълташе буквата „р".

— Благодаря Ви, че се грижите за него — казах.

Двете жени, които стояха малко по-назад от д-р Шамир, пристъпиха напред.

— Аз съм Дафна Мизрахи — представи се по-високата, нейният акцент беше по-доловим. — И съм лекар в интензивното.

Ръкувах се и с нея.

— Приятно ми е — казах глупаво.

После се представи и другата жена. Не беше с престилка. Носеше ярка лятна рокля. Върху раменете й имаше наметнат шал.

— Аз съм Шошана. Шошана Бен Ами — каза. — Социален работник съм тук. Запазих стая за нас, четиримата — ще вървим ли? — Звучеше като британка. Зачудих се дали е отраснала в Англия и наскоро се е преселила в Израел, или пък някой от родителите й е британец и е отгледана в двуезично семейство.

— Добре — казах и ги последвах. Заради полета, часовата разлика и сюрреалистичната ситуация имах чувството, че се рея над земята, все едно всичко се случва насън, където звуците достигаха до мен като през стена от памук.

— Знаете ли какво се е случило — попита д-р Мизрахи, когато четиримата седнахме в една малка тиха стая. Вътре имаше маса, няколко стола и телефон.

— Приблизително — отвърнах и пуснах чантата си до краката.

— Искате ли да научите подробности — попита тя. — Нося картона на пациента.

Обикновено искам да знам всичко в детайли. Колкото по-добре съм информирана, толкова по-успешно мога да контролирам нещата. Този път обаче отказах.

— Просто искам да го видя — казах. Тя кимна.

— И това ще стане съвсем скоро, но първо, искаме да Ви въведем в ситуацията.

Д-р Шамир беше седнал насреща ми.

— Както знаете — започна той, — приятелят Ви има значителни мозъчни травми. Искате ли да Ви запозная с резултатите от изследванията?

Поех си дълбоко въздух.

— Искам да знам единствено какви са шансовете му да се оправи — казах. — И колко време ще отнеме.

Те двамата се спогледаха.

— Засегната е долната част на мозъка му — каза д-р Шамир. — Тя регулира основни жизнени функции.

— Преглъщането, дишането — уточни д-р Мизрахи.

— Това възстановимо ли е? — попитах. В душата ми запърха хвърковата надежда. Тя „пее свойта песничка без думи"[53]Ти посещаваше ли този курс в Колумбийския? Лекциите върху творчеството на Дикинсън? Не си те спомням. А така ми се ще да можех да си спомня.