Нямах представа как да отговоря — нито на казаното за Стефани, нито на твърдението, че светът се разпада, затова отпих от мартинито.

Ти обаче продължи.

— Може би Вселената е доловила нуждата ми да те видя тази вечер. Ти си… като Пегас.

— Значи съм хвърковатият кон от „Илиада", така ли? — попитах. — Крилатият жребец?

— Не — отвърна ти. — Определено си женски. Усмихнах се. А ти продължи да говориш.

— Без Пегас Белерофонт никога не би победил Химера. Само благодарение на Пегас е успял — каза. — Защото е трябвало да се извиси над всичко — над цялата болка, над раните и обидите. И станал велик герой.

Аз обаче не тълкувах древногръцкия мит по твоя начин. Според мен в него ставаше дума за общите усилия, за съдействието и съдружието; винаги ми е харесвало как Пегас позволява на Белерофонт да го язди. Но разбирах, че твоята интерпретация е важна за самия теб.

— Е, сигурно трябва да ти благодаря за комплимента. Въпреки това бих предпочела да ме сравниш с Атина[6]например. Или с Хера. Защо не и с Медуза[7].

Ъгълчетата на устните ти се извиха нагоре.

— Не и с горгоната. Нямаш змии по главата. Докоснах косата си.

— Защото не си ме виждал как изглеждам на ставане сутрин — отговорих.

Погледна ме така, сякаш ти се щеше да ме видиш точно в тоя миг.

— Изобщо казах ли ти колко съжалявам? — попита. — За онова, което стана. С нас. Не за целувката, нямам това предвид. Но. — Ти сви рамене. — Съжалявам за другото, което се случи после. Опитвах се да постъпя правилно. Спрямо Стефани. Животът е…

— Сложна работа — довърших вместо теб. — Няма проблем. Това беше отдавна. И ти се извини. Два пъти.

— Все още мисля за теб, Луси — каза, забил поглед в празната чаша от уиски. Зачудих се колко ли си изпил. — Мисля си за онова разклонение на пътя и какво би станало, ако бяхме поели по него. Два пътя разделени.

Сега бих се разсмяла, че говориш точно за път, но тогава ми се видя толкова романтично — ти цитираше Робърт Фрост[8]. Хвърлих поглед към Алексис и Джулия. Те ни наблюдаваха и отпиваха от мартинито. „Добре ли си?", попита само с устни Джулия. Кимнах. Тя потупа с пръст часовника си и вдигна рамене. Аз също вдигнах рамене. Тя кимна.

Върнах погледа си към теб. Великолепен, раним, желаещ ме. Моят подарък за рождения ден от Вселената, предполагам.

— Хубавото на пътищата е — казах, — че понякога пак се срещат. И ти се дава втори шанс да минеш по една и съща пътека.

Господи, колко бяхме заблудени тогава. Или просто млади. Толкова, толкова млади.

После ти ме погледна, погледна право в мен с тия твои сини очи, малко изцъклени, но все така магнетични.

— Ще те целуна — каза, докато се накланяше към мен. После наистина го направи и то беше като сбъднато пожелание за рождения ми ден.

— Ще дойдеш ли с мен тази вечер, Луси? — попита, докато прибираше един немирен кичур зад ухото ми. — Не искам да се прибирам сам.

Видях в очите ти печал, самота. И ми се прииска да ти донеса облекчение, да стана мехлем за теб, превръзка за раните ти, противоотрова. Винаги съм искала всичко за теб да е наред. И все още е така. Това е моята ахилесова пета. Или по-скоро наровите семена, които все ме теглят обратно назад, също като Персефона[9].

Поднесох пръстите ти към устните си и ги целунах.

— Да — отвърнах, — ще дойда.

VII

ПО-КЪСНО ЛЕЖАХМЕ В ТВОЕТО ЛЕГЛО с тела, осветени единствено от светлините на града, които се промъкваха през щорите. Сгушени като лъжички един в друг, ти беше зад мен, ръката ти ме обгръщаше, а дланта ти почиваше върху голия ми корем. Чувствахме се изтощени, утолени и все още малко пияни.

— Искам да се махна от тая работа — прошепна, сякаш тъмнината ти помагаше да го кажеш гласно.

— Хубаво — промълвих сънливо в отговор. — Махни се от тая работа.

Ти прокара пръст по гънката под гърдите ми.

— Искам да направя нещо значимо — каза и аз усетих топлия ти дъх върху тила си. — Точно за каквото ти говореше.

— Ъхъ — отвърнах полузаспала.

— Тогава обаче не го схванах.

— Кое? — промърморих.

— Не става въпрос да откриеш само красотата — каза и думите ти изведнъж ме разсъниха. — Искам да заснема всичко — Щастието, тъгата, радостта, разрухата. Искам да разказвам истории през обектива на фотоапарата си. Ти ме разбираш, нали, Луси? Стефани не успя. Ти обаче беше там. И знаеш как онова променя възгледите ти за света.

Преобърнах се, за да съм с лице към теб и нежно те целунах.

— Естествено че разбирам — прошепнах малко преди сънят съвсем да ме погълне.

Но всъщност не разбирах точно какъв смисъл влагаш в тези думи, нито колко далеч ще те отведе това. Щеше да те доведе дотук, до този момент. Онази нощ бях пияна, уморена и най-сетне в твоите прегръдки, точно както си го бях мечтала толкова пъти. В онзи момент бих се съгласила с всичко, което кажеш.

VIII

ТИ, РАЗБИРА СЕ, НАПУСНА РАБОТА И СЕ ЗАПИСА на курс по фотография. Двамата продължихме да се виждаме и колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-силна ставаше нашата физическа връзка — в прегръдките на другия намирахме утеха, надежда, сила. Нахвърляхме се жадно един на друг в тоалетните на ресторантите и се разсъбличахме трескаво, защото не можехме да чакаме да се приберем. Натискахме се по кьошетата на сградите, а тухлите се впиваха в телата ни, докато устните се сливаха. Правехме си пикници в парка, запасени с бутилки от ябълков сок, които пълнехме с вино, а после лежахме по гръб, вдишвайки миризмата на пръст, аромата на окосена трева и уханието на другия.

— Ще ми се да науча нещо повече за баща ти — казах веднъж, няколко месеца след като се бяхме събрали отново; вече бях готова съзнателно да премина границата, поемайки риска да предизвикам сътресение.

— Няма много за разказване — отвърна ти и се размърда, така че главата ми се озова върху гърдите ти, вместо върху ръката. Тонът ти все още беше безгрижен, но усетих как тялото ти се напрегна. — Той е задник.

— И защо? — продължих да настоявам и се преобърнах, така че да преметна ръка през корема ти, да те притисна към себе си. Понякога ме обземаше чувство, че никога няма да бъдем достатъчно близо един до друг. Искаше ми се да вляза под кожата ти, да се промъкна в мислите ти, за да разбера всичко за теб.

— Баща ми беше. непредсказуем — произнесе ти бавно, сякаш избра думата твърде внимателно. — Веднъж, когато бях вече достатъчно голям, защитих мама от него.

Надигнах глава от гърдите ти и те погледнах. Не бях сигурна какво да кажа, докъде да стигна с въпросите. Исках да разбера какво точно разбираш под „достатъчно голям". Четиригодишен? На десет? На тринайсет?

— О, Гейб! — Само това успях да измисля. Съжалявам, че не казах нещо повече.

— Двамата с майка ми се запознали в художествената академия. Тя разправяше, че бил чудесен скулптор, но аз така и не видях нито една от работите му. — Ти преглътна мъчително. — Натрошил ги всичките — до една — когато съм се родил. Искал да създава монументални творби, огромни инсталации. Но никой не пожелал да го финансира, никой не купувал неговото изкуство.

Ти се извърна да ме погледнеш.

— Давам си сметка колко му е било трудно. Представям си. — После поклати глава. — Той се предаде — каза. — Опита да отвори галерия. Но не го биваше много като бизнесмен. Нито като търговец. Постоянно беше гневен, избухлив. Аз не разбирах какво му е коствало да се предаде. Колко силно му е повлияло това. Веднъж се нахвърли с нож върху картина на мама — беше работила месеци наред върху това платно, — защото според него тя трябвало да рисува само залези. Мама плака, все едно беше наръгал нея, не картината. Малко след това той ни напусна.

Сплетох пръсти с твоите и здраво ги стиснах.

— На колко години беше ти тогава?

— Девет — отвърна тихо. — Обадих се на ченгетата. Моето детство беше толкова различно от твоето, така идилично в онова предградие в Кънектикът. Не знаех какво да ти кажа. Ако водехме този разговор сега, щях да усетя болката — и твоята, и неговата. Щях да кажа, че баща ти наистина е преживявал тежък период, борил се е с демоните си; щях да кажа колко съжалявам, че неговите демони са станали и твои. Защото е точно така, нали? По-голямата част от твоя живот се е превърнала в отпор на неговия живот, толкова си се стараел да не станеш като него, че накрая е трябвало да се изправиш и пред неговите, и пред своите собствени демони.

Но тогава не успях да осмисля достатъчно бързо какво ми казваш и просто исках да те утеша.

— Постъпил си правилно — прошепнах само, след като си поех дъх.

— Знам — отвърна. Очите ти гледаха сурово. — Никога няма да стана като него. Никога не бих те наранил по този начин. Никога не бих се държал така, сякаш имам право да се разпореждам с мечтите ти.

— Аз също. Аз също не бих се разпореждала с твоите мечти, Гейб — казах, отпускайки глава върху гърдите ти, целувайки те през тениската, опитвайки се изразя дълбочината на своето възхищение и съчувствието ми към теб.

— Знам, че няма да го направиш. — Ти ме погали по косата. — Това е едно от многото, много неща, които обичам у теб.

Надигнах се, за да мога пак да те погледна в очите.

— Обичам те, Луси — каза ти.

За първи път ми го казваше. За първи път мъж ми казваше това.

— И аз те обичам — отвърнах.

Дано си запомнил този ден. Аз никога няма да го забравя.

IX

НЯКОЛКО СЕДМИЦИ СЛЕД КАТО СИ КАЗАХМЕ „ОБИЧАМ ТЕ" за първи път, двамата с теб заживяхме заедно в моята квартира. Решихме да го отпразнуваме, като се разхождаме из къщи само по бельо. Навън беше нетърпима жега, цареше такъв юлски задух, че си мечтаех да прекарам цял ден потопена в плувния басейн; климатикът работеше с пълна сила, но в апартамента пак беше топло. Жилището беше толкова голямо, че май щеше да ни трябва повече от един климатик.

— Бабата и дядото на Кейт са били същински гении по отношение на недвижимото имущество — отбеляза ти, докато двамата, полуголи, си приготвяхме бъркани яйца. — Кога са купили това място?