— Ясно — отвърнах. Странно, но заради това ти ми допадна още повече — макар да не се виждаше вече със Стефани, теб те беше грижа за нея. — Аз така или иначе трябва да се прибирам при моите съквартиранти — рекох, въпреки че хич не ми се тръгваше. — Благодаря за… — Започнах изречението, без да знам как ще продължа, и установих, че не мога да го завърша.

Ти стисна пръстите ми.

— Аз ти благодаря, че превърна този ден в нещо повече — каза. — Луси. Луче.Luzна испански означава светлина, нали така? — Ти замълча. Кимнах. — Е, благодаря ти тогава, че изпълни със светлина този черен ден.

Беше облякъл в думи чувството, което аз не бих могла да изразя.

— Ти стори същото за мен — отвърнах. — Благодаря ти. Целунахме се пак и ми беше много трудно да се откъсна от теб. Трудно ми беше да си тръгна.

— Ще ти се обадя по-късно — каза. — Ще те открия в указателя. Съжалявам за начосите.

— Пази се — прошепнах. — Начоси можем да ядем по всяко друго време.

— Това ми прозвуча добре — отвърна ти.

И аз си тръгнах, питайки се дали е възможно в един от най-ужасяващите дни, които съм преживявала, да има и ситно зрънце добрина.

ТИ Наистина МИ ЗВЪННА няколко часа по-късно, но не такова обаждане бях очаквала. Каза, че съжаляваш, ужасно съжаляваш, но двамата със Стефани пак сте се събрали. Нейният най-голям брат бил изчезнал — работел в Световния търговски център — и тя имала нужда от теб. Каза, че се надяваш да те разбера, и отново ми благодари, че съм ти донесла светлина в толкова ужасен ден. Увери ме, че за теб това означавало много. И пак взе да се извиняваш.

Не би трябвало да го приемам толкова навътре, но точно така стана.

И не ти проговорих до края на есенния семестър. Това продължи и през пролетния семестър. Смених си мястото в часовете при Крамър, за да не се налага да седя до теб. Но се заслушвах всеки път, щом започнеше да говориш за красотата в езика и образността на Шекспир — откриваше я дори в най-зловещите сцени.

„Уви! — четеше ти на глас. — Червена струя/ от топла кръв на тласъци избликва/ като фонтан от вятъра развяван — / ведно с дъха на сладките ти устни!"[4]. Аз обаче можех да мисля единствено затвоитеустни и усещането, когато ги притисна в моите.

Опитах да забравя този ден, но се оказа невъзможно. Не можех да изтрия от мислите си това, което се случи на Ню Йорк, на Америка, на хората в Кулите близнаци. Не бях способна да забравя и случилото се между нас. И досега, щом някой попита: „В Ню Йорк ли беше, когато кулите рухнаха?", или „Къде беше в онзи ден?", или „Какво беше да си там точно в онзи момент?", аз първо се сещам за теб.

ИМА МОМЕНТИ, които променят траекторията на човешкия живот. За мнозина от нас, които по онова време живеехме в Ню Йорк, 11 септември се оказа точно такъв момент. Всяка моя постъпка в този ден щеше да се окаже важна, щеше да остане запечатана в съзнанието ми и щеше да бележи сърцето ми. Не знам защо те срещнах в онзи ден, но съм убедена, че тъй като стана точно тогава, ти ще останеш част от моята лична история завинаги.

V

СЛУЧИ СЕ ПРЕЗ МАЙ И НИЕ ТЪКМО СЕ БЯХМЕ ДИПЛОМИРАЛИ. Връщахме шапките и робите си и в замяна получавахме написани на латински дипломи, увенчани с нашите имена — собствено, бащино и фамилно. Отидохме в „Льо Монд" цялото семейство — майка ми, баща ми, брат ми Джейсън, двете баби и двамата дядовци, чичо. Настаниха ни до друго семейство, много по-малобройно — твоето.

Ти вдигна очи, докато се настанявахме, и протегна ръка да хванеш моята.

— Луси! — възкликна. — Честито!

Потръпнах. Макар да бяха минали месеци, досегът на твоята кожа до моята ми действаше като електрически ток.

— И на теб — едва успях да смотолевя.

— Какви са ти плановете занапред? — попита. — Оставаш ли в града?

Кимнах.

— Намерих си работа като програмен координатор в една нова телевизионна компания — отговарям за детските предавания. — Не успях да се сдържа и се ухилих широко. Близо два месеца стисках палци, докато ме назначат. Реших да се занимавам точно с това скоро след падането на двете кули — осъзнах, че искам да правя нещо по-смислено от реклама. Исках работа, която касае следващото поколение и има потенциал да промени бъдещето.

— Детски предавания? — повтори ти и по устните ти пробяга усмивка. — Нещо като „Алвин и чипоносковците"[5]? Ще говорят ли все едно са вдишали хелий?

— Не точно — засмях се леко и ми се прииска да ти кажа, че стигнах дотук благодарение на разговора ни с теб и че онзи споделен момент в твоята кухня означаваше толкова много за мен. — Ами ти?

— Компания „Маккинзи" — отвърна. — Управленско консултиране. И никакви чипоносковци.

Останах изненадана. Не очаквах подобно нещо след разговорите ни, след като бях чула твоите анализи в часовете на Крамър. Но единственото, което казах, беше: „Страхотно. Поздравления за назначението. Може някога да се срещнем в града".

— Би било хубаво — отговори ти.

И аз отидох да седна при семейството си.

— Кой беше това? — чух да пита някой. Вдигнах поглед. До теб седеше някакво момиче, имаше дълга, почти до кръста, коса с цвят на пшеница и обгръщаше кръста ти с ръка. Почти не я бях забелязала, защото виждах единствено теб.

— Просто позната от университета, Стефани — чух те да казваш. Което си беше самата истина. Но въпреки това думите ти някак ме жегнаха.

VI

НЮ ЙОРК Е СТРАНЕН ГРАД. МОЖЕ ДА ЖИВЕЕШ В НЕГО с години и изобщо да не срещнеш човека от апартамента до твоя, а после в метрото напът за работа внезапно да се натъкнеш на най-добрия си приятел от детинство. Съдбата срещу свободната воля. А може би и двете.

Случи се през март, почти година след дипломирането, а Ню Йорк вече ни беше претопил в огромния си казан. Живеех с Кейт в горната част на Ийст Сайд в огромен апартамент, навремето собственост на нейните баба и дядо. Двете с нея още в гимназията си мечтаехме как един ден ще живеем заедно. Сега детските ни блянове се бяха превърнали в реалност.

Зад гърба си вече имах шестмесечна авантюра с един колега, две забежки за по една нощ и няколко флирта с мъже, които все ми се виждаха недостатъчно умни, недостатъчно красиви или недостатъчно вълнуващи, макар че след като ги зарежех, не ми се струваха чак толкова безнадеждни. Всъщност, ако тогава бях срещнала Дарън, сигурно и той щеше да ми се види като тях.

След като вече нямаше нещо, което постоянно да ми напомня за департамента по философия или за общежитията в източния кампус, аз престанах да мисля за теб — е, почти. Не се бяхме виждали близо година. Ти обаче от време на време изскачаше в мислите ми, докато работя — докато преглеждаме сторибордовете с шефа, или пък при обсъжданията на епизодите, които акцентират върху приемането на различията и взаимното уважение. Сещах се за твоята кухня и ми ставаше хубаво заради решението, което взех.

Скоро дойде 20 март, падаше се четвъртък, когато навършвах двайсет и три. Партито за рождения ми ден беше планирано за уикенда, но най-близките ми приятелки в офиса, Алексис от сценаристите и Джулия от художниците, както щеше да ги наречеш по-късно, настояха да пийнем по нещо на самата дата.

Оная зима и трите се бяхме пристрастили към Faces & Names заради камината и диваните там. Температурата навън се колебаеше около четири градуса над нулата, но ние решихме, че ако ги помолим, все пак може да запалят камината заради нас. През последните няколко месеца доста често се заседявахме там и барманът ни харесваше.

Джулия ми беше направила хартиена корона, както се полага на рожденичка, и настояваше да си я сложа, а Алексис поръча ябълково мартини и за трите. Настанихме се на дивана пред камината и започнахме да вдигаме тост след тост.

— За рождените дни! — подхвана Алексис.

— За Луси! — продължи Джулия.

— За приятелите! — добавих.

След това наздравиците прераснаха в: „За фотокопирната машина, която днес не се задръсти!", „За шефовете, които са в болнични!", „За безплатния обяд, който дават след среща с костюмари!", „За баровете с камина!" и „За ябълковото мартини!".

По едно време до нашия диван приближи сервитьорка с още три мартинита на поднос.

— О, ама ние не сме поръчвали — обади се Джулия. Сервитьорката се усмихна.

— Момичета, имате таен обожател. — И посочи с глава към бара.

А там стоеше ти.

За момент помислих, че халюцинирам. Ти ни помаха усмихнат.

— Помоли ме да кажа „честит рожден ден" на Луси. На Алексис буквално й падна ченето.

— Ти гопознаваш?! — възкликна. — Много е секси! — После взе едно от мартинитата, които сервитьорката остави на масичката пред нас. — За готините мъже в бара, които ти знаят името и черпят! — вдигна наздравица тя. — Хайде, върви да му благодариш, рожденичке — добави после.

Отначало посегнах да оставя мартинито, после обаче размислих, взех го и тръгнах към теб, олюлявайки се съвсем лекичко на високите си токчета.

— Благодаря — казах, докато се настанявах на бар стола от лявата ти страна.

— Честит рожден ден — отвърна ти. — Хубава корона. Разсмях се и я свалих.

— На теб може да ти отива повече — казах. — Искаш ли да пробваш?

Ти си я сложи и хартията смачка къдриците ти.

— Зашеметяващо — обявих аз.

Усмихна се и остави короната на барплота пред нас.

— Едва те познах — каза. — Направила си нещо с косата си.

— Имам бретон — отговорих и го отметнах.

Втренчи се в мен, като първия път в кухнята, оглеждайки ме от глава до пети.

— Със или без бретон, все си красавица. — Леко заваляше думите и аз си дадох сметка, че явно ме водиш по питиета.

Което ме накара да се запитам защо си сам и вече подпийнал още в седем часа в четвъртък вечер.

— Как си? — попитах. — Наред ли е всичко при теб? Ти опря лакът на бара и положи длан под бузата си.

— Не знам — отвърна. — Двамата със Стефани пак скъсахме. Мразя работата си. А и САЩ нахлуха в Ирак. Всеки път, като те видя, светът се разпада.