— Какво ще стане сега? — успях да прошепна най-накрая. След като го бях видяла с очите си, най-сетне успях да проумея мащаба на атаката. — Какво следва?
Ти се обърна към мен и погледите ни, още мокри от сълзите, се сплетоха с магнетична сила, която заличи целия останал свят. Ръката ти се плъзна около кръста ми и аз се вдигнах на пръсти, за да срещна твоите устни. Притиснахме се един в друг, сякаш само така можехме да се защитим от онова, което следва. Сякаш единственият ми шанс за оцеляване беше да не откъсвам устни от твоите. Когато тялото ти обгърна моето, се почувствах защитена, обвита в силата и топлината на твоите ръце. Мускулите ти потръпваха под моите длани, зарових пръсти в косата ти. Ти нави плитката ми около ръката си, изтегли я и наклони главата ми назад. Забравих за света. В този миг съществуваше единствено и само ти.
Години наред се чувствах виновна заради това. Виновна, че се целунахме за първи път, докато градът около нас гореше; виновна, че бях способна да се разтворя в теб в такъв момент. Чак по-късно разбрах, че не сме били единствените. Хората ми споделяха шепнешком, че през онзи ден са се любили. Заченали са дете. Сгодили са се. Казали са „Обичам те" за първи път. В смъртта има нещо, което събужда у хората желанието за живот. През онзи ден ние искахме да живеем и аз не ни виня за това. Вече не.
Когато най-сетне се откъснахме един от друг, за да си поемем дъх, аз склоних глава на гърдите ти. Стоях, заслушана в сърцето ти, и неговият равномерен ритъм ми вдъхваше покой.
Дали биенето на моето сърце тогава те е успокоило? Все още ли е така?
IV
ВЪРНАХМЕ СЕ В ТВОЯТА СТАЯ, ЗАЩОТО МИ БЕШЕ ОБЕЩАЛ обяд. След това щеше да отидеш отново на покрива, тоя път с фотоапарат — така ми каза, — за да направиш няколко снимки.
— За „Спектейтър"? — попитах.
— За списанието ли? — каза. — А, не. За мен са си.
В кухнята се разрових в купчина твои снимки — черно-бели фотографии, правени из всички кътчета на кампуса. Красиви, чудновати, окъпани в светлина. Снимал беше толкова отблизо, че дори всекидневните предмети изглеждаха като предмети на модерното изкуство.
— Това къде е? — посочих една от тях. Но щом я разгледах по-внимателно, си дадох сметка, че е птиче гнездо, снимано в едър план; стъкмено беше от нещо, което приличаше на парчета от вестници, страници от списания и лист с нечие есе по френска литература.
— О, това беше невероятно — възкликна ти. — Джесика Чо… Познаваш ли я? Дето пее акапелно. Гадже е на Дейвид Блум. Та тя ми каза за гнездото — видяла го през прозореца на стаята си и забелязала нечие домашно в него. Затова отидох да проверя. Наложи се да се провеся през прозореца, за да направя снимката. Джес накара Дейв да ме хване за глезените, защото се страхуваше да не падна. Все пак успях да го снимам.
След тая история те погледнах с други очи. Ти беше сърцат, смел, посветен на търсенето на изкуството в живота.
Сега, връщайки се мислено назад, допускам, че точно това си целял да си помисля за теб. Опитвал си да ме впечатлиш, но тогава не си давах сметка. И си казах: „Еха!". Помислих си: „Той е прекрасен". Но е истина — и тогава, и по-късно, след като те опознах, — че беше способен да откриваш красота във всяко нещо. Забелязваше неща, невидими за останалите. Винаги съм се възхищавала на това ти качество.
— С това ли искаш да се занимаваш? — попитах, сочейки снимките.
Ти поклати глава.
— Правя го само за удоволствие — отвърна. — Майка ми е художник. Трябва да видиш великолепните й огромни абстракции. Само че си изкарва прехраната, като рисува малки платна със залези от Аризона за туристите. Аз не искам такъв живот — да правя само неща, които вървят на пазара.
Подпрях се на кухненския плот и продължих да прехвърлям снимките. Полазила по каменна пейка ръжда, напукани мраморни жилки, прояден от корозията железен парапет. Красота там, където никога не съм очаквала да я открия.
— Баща ти също ли е художник? — попитах. Изражението ти изведнъж се промени. Видях го ясно, все едно зад очите ти хлопна някаква врата.
— Не — отговори. — Той не.
Изглежда, бях прекрачила отвъд граница, за чието съществуване не подозирах. И го запомних — така лека-полека започнах да проучвам твоя ландшафт. Още тогава се надявах, че това е територия, която ще опозная добре, и ориентирането през нея ще се превърне в моя втора природа.
Ти мълчеше. Аз мълчах. Само телевизорът продължаваше да гърми отнякъде като фон и аз чувах новинарите да говорят за Пентагона и за самолет, който се разбил в Пенсилвания. Отново ме заля ужасът на случващото се. Оставих снимките. Тогава да се фокусирам върху красотата ми се стори перверзно. Но сега, връщайки се мислено назад, смятам, че може би точно това е било най-правилното.
— Не спомена ли нещо за обяд? — подхвърлих, макар изобщо да не бях гладна. От препускащите по екрана гледки стомахът ми се беше свил на топка.
Вратата зад очите ти отново се отвори.
— Точно така — кимна.
С наличните продукти можехме да си приготвим само начос[3]. Затова автоматично се захванах да режа доматите и отворих консерва боб с ръждясалата отварачка, докато ти редеше тортиления чипс в тавички от алуминиево фолио за еднократна употреба и стържеше кашкавал в нащърбена купичка.
— Ами ти? — обади се по някое време, сякаш разговорът ни изобщо не беше стигнал задънена улица.
— Ъ? — Натиснах капака на консервата навътре, за да се отвори.
— И ти ли си човек на изкуството?
Оставих металния диск върху кухненския плот.
— Не, изобщо — отговорих. — Най-артистичното ми занимание е да пиша разни истории за своите съквартиранти.
— Какви по-точно? — Ти килна глава настрани.
Сведох поглед, така че да не забележиш как се изчервявам.
— Неудобно ми е да ти ги разправям — отвърнах, — но в общи линии става дума за едно миниатюрно прасенце на име Хамилтън, което внезапно попада в заешки колеж.
Ти се засмя изненадано.
— Хамилтън, значи. Прасенце — повтори. — Ясно. Забавно е.
— Благодаря — казах, и пак те погледнах.
— Значи с това искаш да се занимаваш, като завършиш? — Сега ти се беше заел с буркана с доматен сос и почукваше капачката му о кухненския плот, за да се охлаби и по-лесно да я развинтиш.
Поклатих глава.
— Не ми се вярва да има голямо търсене на историите за прасенцето Хамилтън. Мислех да се занимавам с реклама, но като го казвам сега, ми звучи глупаво.
— Защо да е глупаво? — попита ти и отвинти капачката с леко пукване.
Хвърлих поглед към телевизора.
— Има ли вече някакъв смисъл от това? Ако днес беше моят последен земен ден и целият ми съзнателен живот е преминал в рекламни кампании да продавам на хората. настърган кашкавал. или тортиля чипс., дали тези усилия биха го осмислили?
Ти прехапа устни. Очите ти казваха: „Мисля върху това". Ето че научих още нещо за твоята топография. Може би и ти научи нещичко за моята.
— Кое прави живота ни смислен? — попита.
— Ето на този въпрос опитвам да си отговоря — отвърнах и продължих, разсъждавайки на глас. — Според мен би трябвало да има начин човек да остави следа — в положителен смисъл. И да напусне света малко по-добър, отколкото го е заварил.
Аз все още вярвам в това, Гейб. Към това съм се стремяла цял живот — според мен ти също.
И тогава видях лицето ти да се озарява от нещо. Не бях сигурна какво точно. Все още не те бях изучила достатъчно добре. Но сега вече познавам този поглед. Той показва, че мислено преценяваш нещо от различни гледни точки.
Ти топна един чипс в доматената салца и ми го подаде.
— Ще си гризнеш ли? — попита.
Отхапах половината, а ти пъхна останалото в уста. Очите ти обходиха лицето ми и продължиха надолу по тялото. Усещах как ме изучаваш от различни ъгли и гледни точки. После докосна бузата ми с върховете на пръстите си и отново се целунахме; този път целувката ти имаше вкус на сол и люта чушка.
Като бях на пет или шест години, изрисувах стената на стаята си с червен пастел. Не вярвах, че някога ще ти разкажа тая история. Както и да е. Та, докато рисувах сърца и дървета, слънца и луни и облаци, знаех отлично, че върша нещо нередно. Усещах го със стомаха си. Въпреки това не можех да се спра — така отчаяно желаех да го направя. Стаята ми беше боядисана в розово и жълто, но моят любим цвят си оставаше червеното. И исках стаята ми да е в червено.Имах нуждастаята ми да е червена. Рисуването по стените ми се струваше съвсем в реда на нещата и в същото време абсолютно погрешно.
По същия начин се чувствах и в деня, когато те срещнах. Това, че те целувах в разгара на една трагедия, ми се струваше съвсем в реда на нещата и в същото време абсолютно погрешно. Но аз наблегнах на чувството, че върша нещо редно, както правя винаги.
ПЪХНАХ РЪКА в задния джоб на джинсите ти, а ти — в моя заден джоб. Притиснахме се плътно един в друг. Телефонът в твоята стая зазвъня, но ти не му обърна внимание. После взе да звъни телефонът в стаята на Скот.
Няколко секунди по-късно Скот дойде в кухнята и се прокашля. Откъснахме се един от друг и го погледнахме.
— Стефани те търси, Гейб — каза Скот. — Оставих я да чака на телефона.
— Стефани? — повторих.
— Няма значение — отвърна ти в мига, в който Скот уточни: „Бившата му".
— Пич, тя плаче — продължи Скот.
Ти изглеждаше раздвоен, погледът ти скачаше от Скот към мен и обратно.
— Ще й кажеш ли, че ще звънна след няколко минути? — обърна се към него.
Скот кимна и си излезе, а ти сграбчи ръката ми и сплете пръсти с моите. Погледите ни се впиха като на покрива, не можех да откъсна очи. Сърцето ми запрепуска.
— Луси — промълви ти и сякаш наелектризира името ми с желание. — Давам си сметка, че си тук, и това прави ситуацията доста странна, но трябва да се убедя, че с нея всичко е наред.
Двамата излизахме миналата учебна година и скъсахме едва преди месец. В ден като днешния…
"Светлината, която изгубихме" отзывы
Отзывы читателей о книге "Светлината, която изгубихме". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Светлината, която изгубихме" друзьям в соцсетях.