Джил Сантополо - Светлината, която изгубихме

— Да — отвърнах, макар че си го спомнях доста смътно. По онова време учех в колежа и толкова бях обсебена от собствените си вълнения, че нямаше как да следя какво се случва и с брат ми.

— Скъсах окончателно с нея чак когато осъзнах, че двамата сме като в експеримента с желираното мече. Помниш ли го? Мисля, че ти го демонстрирах в лабораторията, когато дойде да ме видиш в първи курс. Ти изсипа бертолетовата сол в епруветката, после пусна желираното мече и тези две съставки, толкова безобидни поотделно, експлодираха. Така става винаги. Ние с Джослин бяхме също като съставките в този експеримент. Съберяхме ли се заедно, експлодирахме. Това беше по някакъв начин вълнуващо и прекрасно, но кой би искал да живее толкова взривоопасно?

— Ъхъ — измърморих, мислейки си за нас двамата. Ние не се събирахме и разделяхме непрекъснато, но връзката ни пак беше вълнуваща и прекрасна. Заедно бяхме по-добри, отколкото поотделно.

— Както и да е. Като срещнах Ванеса обаче, всичко беше съвсем различно. Приличаше на… химичната реакция „Олд Насау". Помниш ли я? Там се започва с три безцветни разтвора, като в началото смесваш два от тях. Аз, така да се каже, съм сместа от първите два разтвора. Когато прибавиш третия към нея, отначало нищо не се случва, но после разтворът става оранжев заради калиевия йодат, а малко след това отново променя цвета си и става черен — както знаеш, това е любимият ми цвят, защото съдържа всички останали цветове. И така си остава.

Той замълча. Аз също мълчах. Идея нямах какво да му отговоря.

— Казано накратко, Лу, колкото по-дълго трае една връзка, толкова по-добра става. Вместо експлозията с желираното мече, идва реакцията часовник[18]. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Тогава не го разбрах, но сега вече ми е ясно. Благодарение на Дарън. Макар че той сигурно би определил любовта като хубаво вино — с времето неговият аромат се мени и става по-плътен.

— Но аз толкова го обичам, Джей — едва успях да пророня.

— Знам — отвърна той. — Аз също обичах Джослин. И все още имам чувства към нея. Сигурно ще бъде така цял живот. Но сега обичам Ванеса — по различен начин. Просто исках да ти кажа, че има много начини да обичаш някого, и съм сигурен, че пак ще ти се случи. Може да не е съвсем същото, но в някои отношения вероятно ще е даже по-хубаво.

— Не ми трябва — прошепнах. Исках да обичам единствено теб. Не можех да си представя нещо по-хубаво от това.

Джейсън мълча известно време.

— Вероятно избързах да говоря за това — каза най-накрая. — Извинявай. Не ме бива много за тия работи. Но е възможно този разговор да стигне до твоите неврони и да си спомниш за него, когато най-много имаш нужда.

— Ъхъ — отвърнах. — Хубаво. Благодаря, че се обади.

— Обичам те, Луси, както водородът обича кислорода. Съвсем друг вид любов. Изначална обич.

Когато го каза, аз се разсмях през сълзи — само брат ми би могъл да говори за любовта, използвайки елементи от Менделеевата таблица.

АЛЕКСИС МЕ МЪКНЕШЕ КЪДЕ ЛИ НЕ ПРЕЗ ОНОВА ЛЯТО. По барове, по концерти, по купони, на кино. Контехме се всяка вечер, кръстосвахме Бруклин, Манхатън, Саутхемптън и с достатъчно количество мартинита успявах поне малко да се забравя.

Кейт заряза Том сам в Манхатън и двете отидохме в къщата на родителите й в Кейп Код. Там тя ме глезеше със спа процедури и ме заведе да ми направят прическа по последен писък на модата — беше я видяла в едно френско списание, което сестра й изпрати. Тогава си отрязах плитката и я дарих за благотворителност.

Джулия също каза, че се присъединява към моя отбор и че мога да разчитам на нея по всяко време. Колко вечери прекарахме двете на макарони със сирене — защото ти ги ненавиждаше — докато гледаме най-кръвожадните екшън филми, които успявахме да открием.

Всъщност приятелките ми бяха забележителни, като се има предвид колко те ненавиждаха тогава. Не съм сигурна дали Кейт и Алексис изобщо ти простиха, задето ме заряза. Джулия го преглътна, но й трябваше време да осъзнае какво ме свързва с теб — разбра го чак като видя твоята изложба в галерията.

Мама ми пускаше есемеси по цял ден. А по мейла пращаше вдъхновяващи статии.

Джейсън също дойде да ме види — черпеше ме с мачове на бейзболния отбор „Бруклинските циклони", хотдог и експлозии от диетична кола и бонбони „Ментос".

На практика всички мои близки се стараеха да ме развеселят по някакъв начин. Аз също опитвах, доколкото ми стигат силите, някак да те преживея, но всъщност се нуждаех единствено от време.

В КРАЯ НА ЛЯТОТО, БЛИЗО ДВЕ СЕДМИЦИ след като получих твоя имейл и създадох папката „Катастрофа", срещнах Дарън.

Притеснява ли те, че говоря за него? Съжалявам, ако е така, но той също е част от нашата история. Колкото и да не ти се нрави това — колкото и да не харесваш Дарън — нашият път нямаше да е същият без него.

Последният ни уикенд в наетата лятна къща в Хамптън се събудих първа и станах да направя кафе, а той спеше на дивана в средата на дневната. Не го бях виждала преди. И определено не беше на дивана, когато тръгнах да си лягам предишната вечер. Но Сабрина, приятелката на Алексис, имаше навик да мъкне в къщата какви ли не компании, така че не беше нещо необичайно сутрин да ги заварваме да спят по диваните и столовете, а понякога даже на пода в дневната.

Минах на пръсти покрай него и тръгнах към кухнята да направя кафе. След заминаването ти целият ми сутрешен график се преобърна. Щом се събудех — независимо колко е рано, независимо колко е тежък махмурлукът ми — веднага скачах от леглото, защото да остана да лежа там без теб беше истинско изтезание. Така че това лято сутрешното кафе стана мое задължение.

Къщата постоянно гъмжеше от народ, затова се стараех сутрин да не изглеждам като повлекана. В онзи ден даже бях успяла да си сложа банския — любимите ми червени бикини с горнище тип бандо — и късите панталонки от срязани джинси. Косата бях привързала с шарена кърпа, оставяйки заресания настрани бретон да пада над лявото ми око. От уикендите в Хамптън имах хубав тен, а дългите преходи с велосипед по брега бяха оформили тялото ми неочаквано добре. Онова лято наистина харесвах отражението си в огледалото. Опитвах се да не мисля дали и на теб гледката щеше да ти се понрави.

Докато кафемашината загрее и започне да пуска струя, Дарън вече беше буден. Дойде в кухнята и се пробва с най-жалкия опит за свалка, който бях чувала. Или пък изобщо не беше опит за свалка? Той така и не си призна — нито едното, нито другото. Каквото и да е било обаче, си остава нелепост, каквато човек винаги трябва да избягва.

— Сигурно съм умрял и съм попаднал в рая на кафето! — изтърси. — Защото ти си като същински ангел на кафето.

Въпреки всичко това ме накара да се усмихна.

Косата му стърчеше във всички посоки, само на едно място беше сплескана — от страната, на която е лежал върху облегалката на канапето. Носеше само боксерки и тениска с надпис „Ню Джърси: само силните оцеляват". Нямаше как да не се запитам къде са другите му дрехи.

Подадох му първата чаша кафе и той отпи.

— Не съм ангел — казах. — Честна дума. Аз съм Луси.

— Дарън — представи се той, протягайки ръка. — Кафето е фантастично.

— Вчера го смлях — отвърнах. — Купих го от новия магазин за „феър трейд" стоки[19].

Дарън пак отпи.

— Гаджето ти трябва да е голям късметлия — каза, — щом ходи с момиче, което прави такова кафе.

Не се овладях и очите ми се наляха със сълзи.

— Нямам гадже — отвърнах.

— Наистина? — Той пак отпи от кафето, поглеждайки ме над ръба на чашата.

И тогава го сравних с теб. Правата му коса с твоите къдрици. Ниската му набита фигура с високото ти източено тяло. Кафявите му очи със синия ти поглед. Усещах, че е настроен да флиртува, аз обаче не можех да му отвърна.

— Отивам да си взема нещата за плаж — казах. — Ако си тръгнеш, преди да съм слязла — приятно ми беше да се запознаем.

Той кимна и вдигна керамичната чаша.

— Благодаря за кафето, Луси.

ТОЙ СИ БЕШЕ ТРЪГНАЛ, ПРЕДИ ДА СЕ ВЪРНА ДОЛУ. По-скоро аз не излязох от стаята, докато не чух той и приятелите му да си заминават. Но явно беше разпитал Сабрина за мен, защото получих от него покана за приятелство във Френдстър[20]още на следващия ден. Имаше и съобщение, в което питаше за името на магазина за кафе.

Известно време се задявахме само със съобщения в мрежата, после той ме покани на дегустация на кафе и шоколад в бруклинския квартал Парк Слоуп, за която бил прочел. Провеждаше се в събота следобед, което по някакъв начин изключваше идеята за романтична среща, а и без това нямах какво друго да правя, така че приех.

Ще е лъжа, ако кажа, че изобщо не се сещах за теб. Всъщност почти през цялото време мислех за теб. Но междувременно имаше много забавни моменти. И шеги. По повод кафето, което едва не изригна от ноздрите на Дарън, защото той буквално се задави от смях при едно от описанията на дегустацията. Това за мен беше най-приятно прекараното време от месеци. По-точно най-приятното ми прекарване трезва от месеци.

Така че когато след седмица Дарън ме покани на вечеря, аз приех. Той не беше като теб, но въпреки това беше интелигентен, представителен, караше ме да се смея… и ме желаеше. Освен това ми помогна да забравя за теб, поне за кратко.

ДАРЪН НАСТОЯВАШЕ ДА МЕ ВЗЕМЕ ОТ НАС за срещата. Носеше костюм и си беше сресал косата назад, така че да открива лицето му. Аз останах с лятната рокля, с която бях на работа същия ден — съвсем новичка, от крепон на жълти и бели райета — и сандали, но той изглеждаше много по-наконтен от мен.

Явно беше забелязал как оглеждам костюма му.

— Униформата на инвестиционния банкер — каза. — Нямах време да се преоблека.

Усмихнах се.

— Изглеждаш добре в костюм. — В мига, в който го казах, осъзнах, че е наистина така. Раменете му бяха по-широки от талията и костюмът беше идеално скроен, за да го подчертае.