Ти нищо не беше схванал.

Седнах в леглото и запалих нощната лампа отстрани. И двамата присвихме очи от ярката светлина. Видях, че на лицето ти е изписана болка. Изглеждаше наранен и уязвим. Окаян. Объркан. Също като оная вечер във Faces & Names, когато се събрахме отново. И ето че отново усетих своето нарово зърно, онова нещо в теб, заради което ми беше трудно да ти обърна гръб. Ти ми показа уязвимата си страна и ме накара да се почувствам отговорна. Защото ние разкриваме истинското сиАзединствено пред хората, които най-много обичаме. Според мен точно заради това връзката ни започна с летящ старт. На 11 септември между нас бяха паднали всички бариери — двамата се показахме един пред друг с нашето скритоАз. А стигнеш ли веднъж дотам, няма връщане. Но онази нощ не стигаше. Имах нужда от още. Нужни ми бяха разбиране, откровеност и желание за компромис. Имах нужда от отдаденост. Даже не си струваше да се боря повече. Посегнах към ръката ти.

— И аз те обичам — казах, — но не мога да дойда с теб. Знаеш го. Твоите мечти те водят натам, но моите са тук.

— Имаше право — каза, гласът ти прозвуча задавено. — Нека сутринта да поговорим за това.

Наблюдавах те как тихо прекосяваш апартамента, как свиваш дългото си тяло на дивана. Изгасих лампата и се замислих за всички причини, поради които не мога да замина с теб за Ирак, и единствената, заради която си струва: не си представях живота без теб.

КОГАТО СЕ СЪБУДИХ С МЪТЕН ПОГЛЕД и пулсиращо главоболие, ти седеше на дивана и ме наблюдаваше.

— Знам, че не можеш да дойдеш с мен — промълви тихо в мига, в който отворих очи. — Но обещавам да държим връзка. Ще се виждаме всеки път, когато идвам в Ню Йорк. Винаги ще те обичам. — Думите заседнаха в гърлото ти. — Но въпреки всичко трябва да го направя. А щом бях готов да затрия твоите мечти — значи вече съм същият като баща си, Луси. Според мен. мисля, че ще ти е по-добре без мен.

Главата ме цепеше. Очите ми пареха. И аз рухнах: не бях способна да овладея риданията, треперенето и атавистичните звуци, които излизаха от устата ми. Проявите на болка са закодирани в нашето ДНК от предците ни. Ти наистина тръгваше. Ти наистина ме напускаше. Знаех, че това ще се случи рано или късно, но не си бях позволявала да го преживявам предварително, преди наистина да се случи. А то приличаше на кошмар. Сякаш сърцето ми бе стъклена сфера, която някой е запратил на пода, раздробявайки я на милион парченца, а после е тръгнал бос по тях.

Фактът, че ми предложи да тръгна с теб, значеше много. И досега мисля така. Но това не беше реално предложение, нито сериозно обмислено. По-скоро някакво полунощно покаяние, опит да поправиш грешката, че не си ми казал навреме, че си имал тайни от мен и си ме изоставил встрани от живота си. Въпреки това част от мен винаги се е питала какво би станало, ако бях приела. Дали животът и на двама ни щеше коренно да се промени, или пак тук щяхме да завършим — в тази твърде ярко осветена стая, а аз, раздвоена между желанието, да съм където и да е другаде, и в същото време никога да не се налага да си тръгна. Сигурно така и няма да разберем.

Ти си събра багажа още същата седмица и отиде да прекараш известно време с майка си, преди да заминеш окончателно. А аз седях в апартамента, който някога беше общ, и плачех.

XXII

НИКОГА НЕ СМЕ ГОВОРИЛИ КАКВО СЕ СЛУЧИ ПОСЛЕ. Никога не ти признах колко съкрушена бях тогава. Как се взирах в празните места, оставени от твоите книги по лавиците, и как не можех да събера сили да ги запълня. Как вече не можех да ям гофрети, без да се разплача. Или да нося дървената гривна, която ми купи на кварталния панаир на Кълъмбъс Авеню — попаднахме случайно и останахме цял следобед, тъпчехме се с понички и палачинки и се преструвахме, че търсим килим за въображаемата си планинска вила.

Една вечер, две седмици след като ти замина, взех бутилката с твоето любимо уиски от рафта над кухненската мивка. И нея беше оставил. Наливах си чаша след чаша, отначало с лед, а когато ледът свърши — чисто. То обгаряше устните ми, но имаше вкуса на твоите целувки. И притъпяваше болката. За първи път след заминаването ти спах непробудно цяла нощ. На сутринта се чувствах кошмарно и се обадих в работата, че съм болна. Но следващата седмица това се повтори. Последващата също. Насилвах се да ходя на работа, приучавах се да живея с тая болка.

Имаше магазини, покрай които нямах сили да мина, и ресторанти, в които не можех дори да прекрача. Цял месец спах на пода, защото в леглото ни най-болезнено усещах твоята липса. На дивана беше още по-зле. Той ми напомняше нощта след наградите „Еми". Дарих половината си дрехи на благотворителната верига магазини за вещи втора употреба „Гудуил" и изхвърлих всички постери от стените в жилището ни.

Шест седмици след заминаването ти седях в полупразния апартамент и реших да звънна на Кейт.

— Повече не мога да остана тук — казах.

— И не трябва — отвърна тя. — Ела при мен.

Така и направих — опаковах, каквото беше останало, и се пренесох при нея за две седмици. Кейт ми помогна да намеря нов наемател за студиото, а аз се преместих в Бруклин. Не можех да издържам повече. Имах нужда от нов квартал, от ново начало. Но дори тук се налагаше да избягвам ресторанта „Бабис", където бяхме на сватбата на Кевин и Сара, и „Ред Хук Лобстър Паунд", където празнувахме Четвърти юли[16]. Ти беше навсякъде. Двамата с теб живяхме заедно само четиринадесет месеца, но точно тия четиринадесет месеца промениха моя свят.

Пратих ти имейл — помниш ли? Не ти казах как се чувствам, нито че се разпадам на части. „Двете с Алексис си наехме къща в Хамптън[17]за лятото! Решихме го в последния момент, но пък сигурно ще е забавно", написах ти с престорено въодушевление. „Току-що бях на концерт на Бен Фолдс на фестивала „Самър стейдж" — щеше да ти хареса. Как вървят нещата при теб?" А после зачаках и чаках ли, чаках отговор от теб, който така и не дойде. Все си мислех как обеща да поддържаме връзка. И как каза, че винаги ще ме обичаш. Всеки път, като проверявах електронната си поща, ме обземаше смесица от гняв и тъга, отчаянието беше по-съкрушително от всичко, което някога бях изпитвала. Започнах да ти пиша писма. По-скоро гневни тиради. Но ги изхвърлях, преди да ги изпратя. Боях се, че ако ти вдигна презокеански скандал, ти съвсем ще ме отпишеш и никога повече няма да чуя за теб. А не бих могла да го понеса.

Сега, връщайки се мислено назад, си давам сметка, че теб също те е боляло, опитвал си да продължиш напред, да откриеш свой собствен път. Моите нюйоркски послания сигурно са ти се виждали като сигнали от друга планета. „Самър стейдж"?! Хамптън?! Даже не си представям какво си помислил, като си го прочел. Но по онова време… Тогава не можех да проумея как е възможно да ме игнорираш. Как така в един момент ме въртиш във въздуха, целуваш ме и казваш, че те карам да се чувстваш непобедим, а после изведнъж съвсем ненадейно изчезваш.

Два месеца след заминаването ти получих имейл от теб. Първият, откакто беше кацнал в Ирак. „Радвам се, че си добре! Тук е същинска лудница. Съжалявам, че не ти писах по-рано. Трудно се адаптирах, но работата ми харесва. Материалът се получи и искат да остана още известно време. Надявам се да се забавляваш в Ню Йорк!"

Сигурно съм препрочела имейла ти поне сто пъти. Може и да са двеста. Анализирах всяка дума. Всеки препинателен знак. Търсех скрити значения, някакъв намек, който да ми помогне да разбера как се чувстваш и какво мислиш. Опитвах се да гадая дали ти липсвам, дали не си срещнал някоя друга.

Работата обаче беше съвсем проста: в имейла ти нямаше никакъв подтекст, никакви скрити послания, никакви тайни кодове. Просто написан набързо в последния момент отговор. Оказа се, че бях чакала цели два месеца за едното нищо. Създадох папка в Gmail, кръстих я „Катастрофа" и прехвърлих там всички твои имейли, включително последния. Не му отговорих. Знаех, че няма да го понеса, ако пак ме пратиш в девета глуха.

XXIII

ПОНЯКОГА СЕ СЛУЧВА ДА МИ КАЖАТ НЕЩО, а аз доста по-късно да осъзная колко е било важно. Изглежда, винаги става така, като говоря с брат си. При всеки наш сериозен разговор — не просто делничното „Как си?" и „Как върви в работата?" — чак след години разбирам какво е искал да ми каже. Няколко седмици след като ти замина, Джейсън ми се обади. По онова време беше на двайсет и осем и ходеше с Ванеса от около година. Двамата се бяха запознали в лабораторията — тя отговаряше за комуникациите на фармацевтична компания, а той се опитваше да разработи някаква таргетна терапия срещу рака, която и досега не ми е съвсем ясна.

— Здрасти, Лулу — започна, когато отговорих на мобилния. — Исках. ами. реших да видя как си. Мама каза, че положението при теб напоследък било доста зле.

— Така е — отвърнах и очите ми се напълниха със сълзи заради неговата загриженост. — Той толкова ми липсва, Джей. Обичам го и го мразя и всичко е. просто ужасно. — Гласът ми взе да трепери. Не съжалявах, че не тръгнах с теб — за това оставах категорична — но отново и отново прехвърлях нашите разговори в главата си и се опитвах да проумея дали не съм пропуснала да кажа нещо, което е могло, да те задържа при себе си. Питах се какво в поведението ми те е накарало да пазиш тайни от мен. Чудех се дали би се държал различно, ако живееше с друга. Кейт още в началото ме предупреди, че вероятно скоро ще ме зарежеш. Тогава не й повярвах, но сега се чудя дали не е била права.

— О, Лу — обади се Джейсън, — не исках да те разплаквам. — Аз просто. ами. двамата с теб досега не сме говорили за този тип отношения. Помниш ли когато ние с Джослин скъсахме за последно?

Нямам спомен дали съм ти казвала някога за Джослин, но Джей ходеше с нея в колежа и малко след това. Запознаха се във втори курс в Принстън и цели пет години ту бяха заедно, ту късаха, докато тя накрая реши да следва медицина в Станфорд и след кратка връзка от разстояние двамата се разделиха окончателно. Сигурно тия техни пет години нямат нищо общо с нашите. как ли да ги смятам сега. тринайсет? Единайсет?