Всичко или нищо. Живот или смърт.

В повечето от виденията му неизменно присъстваше смъртта във всякакви ужасяващи форми и Гейдж не би заложил, че шестимата ще танцуват танца на победата.

Несъзнателно беше поел към гробището, навярно защото мислеше за смъртта. Когато слезе от колата, пъхна ръце в джобовете си. Глупаво бе да идва тук. Нямаше смисъл. Но тръгна по тревата, покрай плочите и паметниците.

Трябваше да донесе цветя, помисли си той, но поклати глава. И от тях нямаше смисъл. За какво им бяха цветя на покойниците?

Майка му и детето, на което се бе опитала да даде живот, отдавна лежаха мъртви.

Месец май бе раззеленил тревите и дърветата и лекият вятър ги раздвижваше. Наоколо се простираше хълмиста местност, с възвишения и долини, сред които мрачно стърчаха сиви плочи с надписи и изящни бели паметници, поставени от любещи близки, които хвърляха сянка от слънцето. За майка му и мъртвородената му сестра имаше бяла плоча. Макар да бяха минали много години от последното му посещение тук, знаеше как да ги намери.

Формата на малкия паметник бе проста, заоблена, с издълбани само имена и дати.

„Катрин Мери Търнър

1954–1982

Роуз Елизабет Търнър

1982“

Почти не я помнеше. С времето образите, звуците, допирът й бяха избледнели и потънали в мъгла. Имаше само смътен спомен как бе слагал ръка на издутия й корем, за да усети ритането на бебето. Пазеше снимка и знаеше, че прилича на майка си по цвета на косата и формата на очите и устните. Не бе видял бебето и никой не му бе казал на кого е приличало. Но помнеше слънчевите дни, в които весело си играеше с камиончета на нахлуващата през прозореца светлина, и дори как побягваше към вратата, когато баща му се прибираше от работа, и как се заливаше от смях, когато силните му ръце го сграбчваха и вдигаха високо.

Имаше време, кратко време, когато ръцете на баща му ласкаво го повдигаха, а не го поваляха. Слънчеви дни, помисли си той. После бе загубил майка си, а заедно с нея и бебето, и се бе възцарил мрак и студ.

Дали някога му се бе карала, дали го бе наказвала или нервничила? Сигурно, разбира се. Но не помнеше такава случка или предпочиташе да не си спомня. Може би я идеализираше, но не виждаше нищо лошо в това. Когато едно момче бе имало майка за толкова кратко време, имаше право да я смята за съвършена и като възрастен мъж.

— Не ти донесох цветя — промълви той. — Трябваше.

— Все пак дойде.

Гейдж се завъртя и се втренчи в очи със същия цвят и форма като неговите. Докато я гледаше със свито сърце, тя му се усмихна.

Втора глава

„Толкова е млада“, бе първата му мисъл. По-млада от самия него, осъзна той, докато двамата стояха и се взираха един в друг над гроба й. В спокойната й, кротка красота имаше някаква скромност, която би съхранила част от нея до дълбока старост. Но не бе доживяла дори до тридесет години.

Дори сега, като зрял мъж, почувства пронизваща болка от загубата.

— Защо си тук? — попита той и усмивката й отново разцъфтя.

— Не искаш ли?

— Никога преди не си идвала.

— Може би не си се вглеждал. — Тя тръсна тъмните си коси назад и въздъхна дълбоко. — Денят е прекрасен, с толкова много майско слънце. А ти си тук и изглеждаш сломен, ядосан… И толкова тъжен. Нима не вярваш, че има по-добро място, Гейдж? Че смъртта е начало на нещо ново?

— За мен беше край на предишния ни живот. — Самата истина е, помисли си Гейдж. — Когато ти умря, свършиха добрите дни.

— Горкото момче. Мразиш ли ме за това, че те изоставих?

— Не си ме изоставила. Ти умря.

— Почти същото е. — В очите й се изписа тъга или може би съжаление. — Не бях до теб — по-лошо, отколкото да те оставя сам. Оставих те с него. Позволих му да посее в мен семето на смъртта. И ти остана сам и безпомощен пред баща, който те бие и ругае.

— Защо се омъжи за него?

— Жените са слаби, както навярно вече си разбрал. Ако не бях слаба, щях да го напусна, да те взема със себе си и да замина далеч от него и това място. — Тя леко се обърна назад към Холоу. Гейдж долови в очите й нещо друго, проблеснало само за миг, нещо по-светло от съжаление. — Трябваше да защитя и двама ни. Щяхме да си живеем добре, далеч оттук. Но мога да те защитя сега.

Той проследи движенията й, спускането на косите й, шумоленето на тревите в краката й.

— Как мъртвите могат да защитят живите?

— Виждаме повече. Знаем повече. — Тя отново застана с лице към него и протегна ръце напред. — Попита защо съм тук. Ето за това. За да те защитя, след като не го сторих приживе. Да те спася. Да ти кажа да заминеш. Да напуснеш този град. Тук няма нищо, освен смърт и нещастия, болка и загуба. Заминеш ли, ще живееш. Останеш ли тук, ще умреш, ще изгниеш в земята като мен.

— Слушай, отначало се справяше добре. — В него се надигна хладен и свиреп гняв, но тонът му остана спокоен и почти нехаен. — Щях да се хвана, ако беше продължил още малко с тази игра на мама и синче. Но прибърза.

— Искам само да си в безопасност.

— Искаш смъртта ми. Ако не да умра, поне да се махна оттук. Няма да ходя никъде, а ти не си майка ми. Свали дегизировката, негоднико!

— Мама ще те напляска за това.

С широк замах, демонът разсече въздуха. Силата накара Гейдж да се олюлее. Преди той да възвърне равновесието си, създанието се преобрази.

Очите му станаха червени, от тях потекоха кървави сълзи, а зловещият му смях кънтеше.

— Лошо момче! Ще накажа и теб, и лошите ти приятелчета. Ще одера кожите ви, ще изпия кръвта ви, ще оглозгам костите ви.

— Да, да.

Показвайки безразличие, Гейдж пъхна палци в предните си джобове.

Лицето на майка му се превърна в нещо грозно и нечовешко. Тялото се разкриви и прегърби, на ръцете и краката се появиха извити нокти, после — копита. Накрая всичко се разми и изгуби сред гърчеща се черна маса, която изпълни въздуха с мирис на смърт.

Зловонието лъхна Гейдж, но той не помръдна от мястото си. Нямаше оръжие и след бърза преценка на положението реши да играе на късмет. Сви ръката си в юмрук и го стовари сред безформения черен облак.

Издърпа ръката си и отново удари. Дъхът му секна от болката, но стисна зъби и нанесе трети удар. Създанието изпищя. Ярост, помисли си Гейдж. Неистова ярост го издигна над гроба на майка му и го повали на земята.

Демонът застана облегнат на паметната плоча, в образа на момче, който често приемаше.

— Ще молиш за смърт — заговори то. — Дълго след като разкъсам другите на парчета, ще ме умоляваш. Ще пирувам с теб години наред.

Гейдж изтри кръвта от устните си и се усмихна, въпреки че усещаше гадене и световъртеж.

— Искаш ли да се обзаложим?

Съществото с лице на дете заби нокти в гърдите си и ги раздра. После с изблик на гръмогласен смях изчезна.

— Полудял е, мамка му. Кучият син е луд.

Гейдж се надигна, пое си дъх и погледна ръката си. Бе зачервена и покрита с мазоли, от които течеше слуз, както и от няколко прободни рани, навярно от зъби. Докато зарастваха, болката бе нетърпима. Придържайки пострадалата ръка пред гърдите си, той се изправи, но залитна, когато земята сякаш се разлюля под краката му. Трябваше отново да поседне, облегнат с гръб на надгробната плоча на майка си и сестра си, докато гаденето отмине и престане да му се вие свят. Под приятното майско слънце, в компанията само на мъртвите, започна да вдишва и издишва, за да понесе болката, и съсредоточи ума си върху заздравяването. Най-сетне паренето намаля и той възвърна силата си.

Стана, хвърли последен поглед към гроба и се отдалечи.

Отби се в цветарския магазин и купи пъстър пролетен букет, който накара продавачката Ейми да се запита коя ли е щастливката. Остави я да се чуди. Трудно можеше да обясни, а и не бе работа на Ейми, по дяволите, че в ума му се въртят мисли за майки и цветя.

Това бе едно от многото неща в малкия град, които го дразнеха. Всеки искаше да знае всичко за всеки друг или се преструваше на всезнайко. Когато не знаеха достатъчно, просто съчиняваха неща, за които се кълняха, че са истина.

В Холоу мнозина шушукаха и злословеха по негов адрес. „Бедното дете“, „този разбойник“, „хулиган“, „напаст“… Може би някога се бе засягал от тези приказки и навярно болката се бе запечатала дълбоко в него. Но имаше нещо, което можеше да се нарече мехлем. Имаше Кал и Фокс. Имаше семейство.

Майка му отдавна беше напуснала този свят. Днес това го бе връхлетяло с цялата си сила и го бе накарало да се реши на отдавна отлаган жест.

Разбира се, можеше тя да не е вкъщи. Всъщност Франи Хокинс почти не работеше извън дома си. Нейната работа бе домът й и множеството комитети, на които бе председател или член. Ако в Холоу се появеше някакво сдружение или организация, най-вероятно майката на Кал имаше пръст.

Спря зад чистата й, добре поддържана кола, която познаваше, на алеята пред кокетната къща, в която семейство Хокинс живееха, откакто той се помнеше. И видя кокетната й стопанка, коленичила върху розова постелка, да засажда нещо, може би петунии, в края на впечатляващата градина.