— Туис не е знаел за силата на камъка тогава, както очевидно и стотици години по-късно, когато вие сте го освободили с момчешкия си ритуал и камъкът се е разделил на три равни части. Ако следваме тази логика, не знае повече и сега, което ни дава предимство. Все още не сме открили как, но знаем, че действа. — Сибил се обърна и му подаде чинията със закуската. — Отново събрахме трите части ведно. Голямото зло не е единственото създание, което притежава сила.

Заинтригуван, Гейдж се загледа в нея, докато тя разрязваше своята половина от хлебчето надве и нанасяше тънък слой сирене крема върху четвъртините. На свой ред и той намаза половината си, а Сибил седна и отхапа залък малко по-голям от троха.

— По-добре да беше погледала хлебче на картинка, вместо да си правиш труда да приготвяш закуска. — Тя само се усмихна и отхапа нова миниатюрна хапка, а Гейдж продължи: — Виждал съм как Туис убива приятелите ми. Безброй пъти, по безброй начини. — Очите й срещнаха неговите и в тях се изписа разбиране. — Това е лошото на ясновидската дарба, че виждаме какво би могло да се случи в най-колоритни подробности. Страхувах се, когато отидохме до откритата местност, за да извършим ритуала. Не само от смъртта, въпреки че не искам да умирам. За нищо на света. Но се страхувах, че може да остана жив, след като съм видял как най-близките ми хора умират и още по-лошо — да се чувствам отговорен по някакъв начин.

— Но участва.

— Всички участвахме.

— Всички. — Сибил си взе резен ябълка. — И не загинахме. Не всички сънища, не всички видения са… на неизбежното. Ти се връщаш тук на всеки седем години.

— Дали сме клетва.

— Да, когато сте били десетгодишни. Не омаловажавам силата на детските клетви — продължи тя, — но и без това щеше да се връщаш, Гейдж. Правиш го заради Кал и Фокс. Аз дойдох заради Куин, така че разбирам силата на приятелството. Ние с теб не сме като тях.

— Така ли?

— Не сме. — Тя повдигна кафето си и бавно отпи. — Не сме свързани с града и жителите му. За Кал и Фокс, а вече много осезаемо и за Куин и Лейла, този град е дом. Хората биха сторили всичко, за да защитят дома си. За мен Хокинс Холоу е просто място, на което попаднах случайно. Куин е моето семейство, а сега — и Лейла. Чрез връзката си с тях — Кал и Фокс също, а изглежда — и ти. Не бих отишла далеч от дома си, докато не се уверя, че нищо не го застрашава. Иначе всичко това ми се струва интересно и вълнуващо, но нямаше да пролея кръвта си.

Слънчевите лъчи, които нахлуха през прозореца на кухнята, образуваха ореол около косите й и малките сребърни халки на ушите й заблестяха.

— Може би щеше да го направиш.

— Нима?

— Да, защото цялата тази история те вбесява. Желанието да натриеш носа на злия демон надделява и те кара да останеш до края.

След още една едва забележима хапка от хлебчето тя му се усмихна.

— Прав си. Е, Търнър, и двамата не можем да помръднем оттук, задържани от любов и непримиримост. Ще взема душ — реши тя. — Имаш ли нещо против да постоиш тук, поне докато Кал и Куин се върнат? След случката с Лейла и змиите в банята не смея да вляза под душа, когато съм сама в къщата.

— Няма проблем. Ще доизядеш ли това?

Сибил побутна недокоснатата четвъртина от хлебчето към него. Когато застана до мивката, за да измие чашата си, той се вгледа в голямата синина на рамото й. Напомни му за ударите, които бяха понесли в нощта на пълнолунието до Свещения камък, и че тя, за разлика от него, Кал и Фокс, не се възстановява за минути след нараняване.

— Рамото ти доста е пострадало.

Тя го раздвижи.

— Да беше видял задника ми.

— С удоволствие.

Сибил със смях извърна глава към него.

— Просто начин на изразяване. Имах детегледачка, която вярваше, че хубавият пердах изгражда характера. Всеки път, когато седна, си спомням за нея.

— Имала си детегледачка?

— Да. Но като оставим настрана пошляпването, мисля, че сама съм изградила характера си. Кал и Куин трябва да дойдат след малко. Можеш да си свариш още кафе.

Докато се отдалечаваше, Гейдж продължително се вгледа във въпросния задник. Забележителен, реши той. Сибил бе интересна и сложна смесица в доста приятна опаковка. Макар и ценител на красивите опаковки, Гейдж предпочиташе по-просто съдържание, когато става дума за флирт и забавления. Но при въпрос на живот и смърт Сибил Кински бе точната рецепта.

Беше взела със себе си пистолет на похода до Свещения камък. Малък, 22-и калибър, с перлена дръжка, който използва с хладнокръвието и пресметливостта на опитен стрелец. Нейните проучвания за кървави ритуали и родословия бяха доказали, че тя, Куин и Лейла са потомки на демона, познат под името Лазаръс Туис, и Хестър Дийл — момиче, изнасилено от него преди повече от три века.

И наистина умееше да готви. Колкото и да мърмореше, действаше уверено в кухнята. Прямотата и хладнокръвието, което запазваше в критични ситуации, бяха достойни за уважение. Не беше хленчеща женска, нуждаеща се от закрила.

Ухаеше на тайни и имаше вкус на топъл мед.

Беше я целунал в онази нощ на откритата местност. Разбира се, тогава мислеше, че сред неудържимия пожар изживяват последните си мигове, и постъпката му бе просто дързък жест на нехайство. Но помнеше вкуса й.

Вероятно бе неразумно да мисли за това или за факта, че сега тя се намира на горния етаж, мокра и гола. Но един мъж имаше право на развлечение, докато си почива след сблъсък с древно зло. Странно, бе загубил желание да ходи в Атлантик Сити.

Чу отварянето на входната врата и краткия похотлив смях на Куин. Гейдж смяташе, че Кал е ударил джакпота с нея, дори ако съдеше само по този смях. Като се добавеха изваяните й форми, големите сини очи, ума, чувството за хумор и куража й, приятелят му трябваше да е на седмото небе.

Гейдж доля кафето си и когато чу стъпките на Кал към кухнята, извади втора чаша.

Кал я взе от ръката му и след нехаен поздрав отвори хладилника за мляко.

За човек, станал призори, изглеждаше дяволски свеж, забеляза Гейдж. Може би физическите упражнения предизвикваха отделяне на ендорфини, но като страстен комарджия, Гейдж би се обзаложил, че жената е причината за игривата походка на приятеля му.

Сивите очи на Кал бяха ясни, лицето и тялото — отпуснати. Тъмнорусите му коси бяха влажни и миришеха на сапун, което издаваше, че е взел душ във фитнес клуба. Той разбърка кафето си с мляко и извади кутия със зърнена закуска от шкафа.

— Искаш ли?

— Не.

Кал изсумтя, сипа от закуската в купа и наля мляко.

— Целият отбор ли е сънувал?

— Така изглежда.

— Чух се с Фокс. — Кал загреба от закуската си, облегнат на плота. — И двамата с Лейла са имали сън. Какъв беше твоят?

— Целият град беше в кръв — започна Гейдж, — сградите, улиците, всеки, имал лошия късмет да се озове навън. Кръвта бълбукаше по тротоарите, стичаше се по стените. И гореше.

— Да, същият сън. Май за първи път шестимата сънуваме един и същ кошмар. Сигурно означава нещо.

— Ритуалният камък отново е цял. Шестимата събрахме парчетата в едно. Сибил твърдо вярва, че то е източник на сила.

— А ти?

— Мисля, че трябва да се съглася, защото си струва да заложим на това. Зная, че имаме по-малко от два месеца да опознаем тази сила. Ако е истина.

Кал кимна.

— Идва по-бързо и е по-силно. Но го наранихме два пъти, и то сериозно.

— Третият трябва да е краят.



Гейдж не се застоя дълго в къщата. Както обикновено, жените щяха да прекарат голяма част от деня в търсене на отговори в книги и интернет. Щяха да разглеждат схемите, картите и графиките, които бяха съставили, в търсене на нови гледни точки. И да бърборят до припадък. Кал щеше да тръгне към „Боул-а-Рама“, а Фокс — към кантората си. А самият той, помисли си Гейдж, бе комарджия без предложения за игра.

Това означаваше, че е свободен за деня.

Можеше да се върне в дома на Кал, да се обади на този-онзи, да напише няколко имейла. Имаше своя област за проучване. От години изучаваше демонология и фолклор от различни краища на света. Когато съчетаваха неговите открития с изровеното от Сибил, Куин и Лейла, нещата пасваха доста добре.

Богове и демони воювали едни с други дълго преди появата на човека. Броят им намалявал и когато човекът излязъл на сцената, бързо ги надминал по численост. Настъпила „Човешката ера“, както я наричал Джайлс Дент, според дневниците, написани от любимата му, Ан Хокинс. И по време на тази ера останали само един демон и един закрилник… не че Гейдж бе напълно убеден в това. Но само един представляваше интерес за него. Смъртоносно ранен, закрилникът предал силата и мисията си на малко момче от човешкия род и тя била съхранена през вековете, до появата на Джайлс Дент.

Гейдж размишляваше върху това, докато шофираше. Бе приел Дент и факта, че той и приятелите му са негови потомци чрез Ан Хокинс. Вярваше, както и другите, че Дент е намерил начин, изопачавайки правилата и извършвайки човешко жертвоприношение, да окове и демона, и себе си. Докато триста години по-късно три момчета го бяха освободили.

Бе готов да приеме дори, че е било писано да го сторят. Колкото и да не му харесваше, можеше да го преглътне. Съдбата им бе да се изправят срещу демона, да се преборят с него и да го унищожат или да умрат. Духът на Ан Хокинс се бе явил няколко пъти през последните месеци и загадъчните й послания предупреждаваха, че тази година битката през Седемте ще е съдбовна.