— Извинявай, че повдигнах този деликатен въпрос пред всички — казва внезапно Люк.

— Деликатен ли? — повдигам учудено вежди аз. — О, да, онзи въпрос. Но той въобще не е деликатен!

— Майка ти ми се стори малко притеснена…

— О, мама! Тя за всичко се притеснява. Даже в случая просто се шегуваше.

— Шегуваше ли се?!

— Ами да! — изричам с леко отбранителен тон. — Шегуваше се!

— Разбирам — кимва Люк и ми хваща ръката, докато се препъвам по пътеката с цвят на кокосов орех. — Значи все още си решена да чакаш осем години, преди да се омъжиш.

— Категорично! — кимвам аз. — Минимум осем години!

Продължаваме да вървим, потънали в мълчание. В далечината дочувам тропот на копита върху чакъла — сигурно каляската на Сузи вече тръгва.

— Може пък да са и само шест — добавям небрежно. — Или… пет. Зависи от много неща.

Нова продължителна тишина, нарушавана единствено от леките ни, ритмични крачки по застланата пътека. Атмосферата между двама ни става все по-странна и аз изобщо не смея да погледна към Люк. Прочиствам си гърлото и разтривам носа си, опитвайки се да измисля някакъв коментар относно времето.

Стигаме до вратата на църквата и Люк се обръща да ме погледне. И аз се вкаменявам. Лицето му е изгубило обичайното си дяволито изражение.

— Питам те съвсем сериозно, Беки — изрича той. — Наистина ли искаш да чакаш още пет години?

— Аз… ами… не знам — отвръщам сконфузено. — А ти?

Обгръща ни нова смразяваща тишина и аз почти чувам ударите на сърцето си.

— О, Господи! Боже мой! Да не би той да… Може би се кани да…

— Аха! Ето я и шаферката! — стряска ни появилият се от църквата викарий и двамата подскачаме. — Всички ли са готови да се отправят към олтара?

— Ами… аз… мисля, че съм — смотолевям, усещайки изгарящия ме поглед на Люк. — Да, готова съм.

— Браво! — кимва усмихнато викарият, обръща се към Люк и добавя: — Вие най-добре влизайте вътре! Нали не искате да пропуснете великия миг?!

— В никакъв случай — отговаря той след кратка пауза. — За нищо на света не бих го пропуснал!

Поставя целувка на рамото ми и влиза в църквата, без да отрони и думичка повече, а аз гледам втренчено след него, напълно объркана.

Преди малко не говорехме ли за… Люк наистина ли искаше да…

Точно в този момент се разнася веселият тропот на копита, който ме изтръгва от унеса. Обръщам се и виждам срещу себе си каляската на Сузи, излизаща сякаш от приказките. Воалът й се ветрее далеч след нея и тя се усмихва на хората, спрели встрани, за да погледат. Никога не съм я виждала толкова красива!

* * *

Изобщо не възнамерявах да плача. Честно! Всъщност, даже бях измислила начин да се спра, ако сълзите ми решат да рукнат — като си рецитирам наум азбуката отзад напред, с френски акцент. Но сега, докато помагам на Сузи да оправи шлейфа си, усещам, че очите ми се навлажняват. А когато от вътрешността на църквата се разнасят тържествените звуци на органа и двете започваме да вървим бавно към олтара, се налага да подсмърквам на всеки два такта, заедно с органа. Сузи се държи здраво за ръката на баща си, а шлейфът й се влачи по каменните плочи. Аз вървя след тях, като се опитвам да не потропвам от студ, с надеждата, че никой не е забелязал, че роклята ми е започнала да се разшива.

Стигаме до олтара. Ето го и Таркуин, коцто ни очаква заедно със своя кум. Той си е все същата суха върлина и лицето му все така ми прилича на сибирска белка, но съм принудена да призная, че изглежда особено внушително с карираната си шотландска пола, ножа и кожената торбичка. А сега съзерцава Сузи с такава безрезервна любов и възхищение, че носът ми отново ме засърбява. Обръща се лекичко, очите му срещат моите и той се ухилва нервно. Аз му връщам същата притеснена усмивка. Ако трябва да бъдем честни, никога повече не бих могла да го погледна, без да се сетя за думите на Каролайн.

Викарият започва своята традиционна сватбена реч, а аз аз отпускам, за да се насладя напълно на всяка една така добре позната дума. Все едно гледам началото на любим филм, в който главните роли се изпълняват от двамата ми най-добри приятели.

— Сюзан, вземаш ли този мъж за свой съпруг? — Викарият има гъсти, рунтави вежди, които обича да повдига често-често, сякаш се опасява, че отговорът в случая може и да е „не“. — Да го обичаш, да му бъдеш утеха, да го уважаваш и да бъдеш до него в болест и здраве и като забравиш всички останали, да бъдеш единствено с него, докато смъртта ви раздели?

Настъпва кратка пауза, след което Сузи изрича „да“ с ясен като звънче глас.

Ще ми се и шаферките да имаха някакви реплики в този момент. Нещо като „да“ или „съгласна съм“. Нещо съвсем незначително…

Когато стигаме до онази част, когато Сузи и Таркуин трябва си хванат ръцете, булката се обръща и ми подава букета, а аз се възползвам от намалението да огледам насъбралото се паство. Църквата е претъпкана, има даже и правостоящи. Забелязват се множество мъже в шотландски полички и жени с кадифени костюми, а ето я там и Фени с цялата си тълпа лондонски приятелки, всички до една с шапки на Филип Трейси. Ето я и мама, притисната до татко, попиваща сълзите си с хартиена носна кърпичка. Тя вдига глава и ме поглежда и аз се усмихвам, обаче тя пак изхълцва.

Обръщам се. Сузи и Таркуин вече са коленичили и викарият им напява поучително:

— Тези, които Господ е съединил, никой човек не може да раздели.

Поглеждам приятелката си и забелязвам, че се е втренчила в своя съпруг и не вижда никой друг около себе си. Напълно е потънала в очите му. Напълно принадлежаща на него. За моя огромна изненада неочаквано се усещам куха отвътре. Сузи се омьжи. Нищо повече няма да е същото.

Измина повече от година, откакто се преместих да живея в Ню Йорк и трябва да си призная, че нито за миг не съм съжалила за това. Там много ми харесва. Но подсъзнателно си давам сметка, че в някое ъгълче на съзнанието си винаги съм знаела, че ако нещо се обърка, винаги мога да се върна в Лондон, към стария си живот със Сузи. А сега… просто не мога.

Сузи вече не се нуждае от мен. Вече си има някой друг, когото ще поставя на първо място в живота си. Наблюдавам ги как викарият поставя ръка върху главите им, за да ги благослови, и гърлото ми се стяга, когато си спомням за всичките ни хубави мигове заедно. Онзи път, когато сготвих ужасното къри, за да спестим пари, и как Сузи непрекъснато повтаряше колко е вкусно, макар че устата й гореше. Или пък онзи път, когато тя се опита да прелъсти моя банков мениджър, за да ми увеличи кредитния лимит. Всеки път, когато оплетях конците, тя бе до мен, за да ми помогне.

А сега всичко свърши.

Внезапно ме връхлита необходимостта от малко окуражаване. Обръщам се и бързо обхождам с поглед пейките в църквата, търсейки лицето на Люк. В продължение на няколко секунди не съм в състояние да го открия и макар че лицето ми продължава да е украсено с уверената ми усмивка, усещам, че в гърдите ми се надига необяснима паника — като дете, което е останало последно в училище, когато всички други негови другарчета са били взети от родителите си, а него са го забравили.

И тогава го зървам. Застанал е до един стълб към задния край на църквата — висок и тъмен, и стабилен, с очи, приковани върху моите. Вижда само мен и никого другиго. И докато му връщам погледа, чувствам, че се съживявам. Най-сетне ме взеха от училище. Всичко е наред.

* * *

Излизаме в църковния двор, сподирени от тържествения камбанен звън, а насъбралата се там тълпа започва да вика възторжено.

— Честито! — изкрещявам аз и прегръщам Сузи. — На теб също, Таркуин!

Открай време се чувствам малко неудобно в присъствието на Таркуин. Но сега, когато го виждам до най-добрата ми приятелка — вече като неин съпруг, — неудобството ми се изпарява.

— Убедена съм, че ще бъдете много щастливи заедно — изричам топло и го целувам по бузата, а после и двамата се засмиваме, защото някой започва да хвърля отгоре ни конфети. Гостит вече се точат от вратите на църквата като сладко от буркан, разговарят, смеят се и си подвикват високо и самоуверено. Тълпя се около Сузи и Таркуин, целуват се, прегръщат се и си стискат ръцете, а аз се оттеглям лекичко назад, питайки се къде ли е Люк.

Вече целият двор се изпълва с хора и аз не съм в състояние да се въздържа и да не огледам някои от роднините й. Точно в този момент баба й излиза от църквата много бавно и царствено, подпряла се на бастунче, следвана почтително от млад мъж, облечен в официален костюм. Слабо момиче с бледа кожа и огромни очи си е сложило грамадна черна шапка, държи един мопс и пуши цигара от цигара. Забелязвам цяла рота от почти идентични братя в шотландски полички, застанали до портата на църковния двор, и тогава си спомням, че Сузи ми е разказвала за една от своите лели, която е трябвало да роди цели шест момчета, преди най-накрая да се сдобие с момичета близначки.

— Ето, облечи го — чувам в ухото си гласа на Люк. Обръщам се и най-сетне го зървам — държи онова сако от овча кожа. — Сигурно вече замръзваш.

— Не се тревожи за мен! Добре съм си!

— Беки, ако още не си забелязала, всичко е побеляло от сняг — отсича безпрекословно той и ми намята сакото. След което добавя: — Прекрасна сватба.

— Наистина.

Поглеждам го предпазливо, като се питам дали не бихме могли да върнем лентата назад и да продължим разговора си оттам, където спряхме преди сватбената церемония. Обаче Люк се е втренчил в Сузи и Таркуин, които точно в този момент ги снимат под огромния дъб. Сузи изглежда абсолютно зашеметяваща и бляскава, ала Таркуин все едно е изправен пред наказателната рота.

— Много приятен човек — отбелязва Люк, кимайки по посока на младоженеца. — Малко е странничък, но иначе е готин.

— Да, точно така. Виж какво, Люк…

— Желаете ли чаша горещо уиски? — прекъсва ни застаналият до нас сервитьор и ни поднася таблата. — Или може би шампанско?