— Сигурно много се радваш заради Сузи — обаждам се аз, вземам едно емайлирано ръчно огледалце и го разглеждам.

— Таркуин е мило момче — отвръща тя, обръща се и се почуква по носа. — Много надарено!

Това е напълно вярно. Таркуин е петнадесетият най-богат човек в цялата страна, или нещо такова. Но все пак съм изненадана, че майката на приятелката ми обръща внимание на подобен въпрос.

— Е, така е… — смотолевям аз. — Макар да не съм особено сигурна, че Сузи е преритала за парите му.

— Аз не говоря за пари! — натъртва тя и ми се усмихва многозначително. Едва тогава схващам накъде бие.

— О, Боже! — изчервявам се като домат. — Да, вече разбрах!

— Всички мъже от рода Клийт-Стюарт са такива. Прочути са с това! Откакто се помним, в семейството не е имало нито един развод! — допълва тя и пльосва върху главата си зелена филцова шапка.

Олеле! Май ще започна да гледам на Таркуин с различни очи!

* * *

Не е лесно да разубедя Каролайн да се откаже от зеления филц, но накрая все пак тя се примирява и с една шикозна черна клоширана шапка. Докато пристъпвам по коридора обратно към стаята на Сузи, до ушите ми достигат познати гласове. От фоайето отдолу.

— Всеизвестен факт е, че тази болест се причинява от прелетните гълъби!

— Гълъбите ли?! Да не би да искаш да ми кажеш, че подобна епидемия, която успя да изтрие от лицето на Европа толкова много добитък, е плод на някакви си безобидни гълъби?!

— Безобидни ли?! Но, Греъм, те са истинска напаст!

Мама и татко! Спускам се към перилата и… ето ги тях, застанали край камината! Татко е с официалния си костюм, хванал цилиндъра под мишница, а мама е облечена с тъмносиньо сако, пола с флорални мотиви и яркочервени обувки, които не пасват напълно на червеното на шапката й.

— Мамо?

— Беки!

— Мамо! Татко! — Втурвам се по стълбите, обгръщам ги едновременно в прегръдките си и вдишвам с наслада така познатите ми миризми на талк и „Туид“.

Това пътуване става все по-емоционално с всяка изминала минута. Не съм виждала родителите си, откакто ми идваха на гости в Ню Йорк преди четири месеца. А дори и тогава те останаха при нас само три дена, защото бяха на път за Флорида.

— Мамо, изглеждаш зашеметяващо! Да не си правила нещо с косата си?

— Морийн ми я повдигна малко — отговаря тя, очевидно доволна. — А тази сутрин се отбих при Джанис, за да ми направи лицето. Нали знаеш, че тя изкара курс за професионална гримьорка? Станала е страхотен експерт!

— Да… виждам! — изричам неуверено аз, поглеждайки натрапващите се линии руж по бузите на мама. Може и да успея да ги изтрия без да искам нарочно.

— Е, Люк тук ли е? — пита мама и се оглежда със светнали очи като катеричка, търсеща орехче.

— Да, тук някъде е — отговарям аз, а мама и татко си разменят погледи.

— Но е тук, нали? — засмива се притеснено мама. — Пътувахте с един и същи самолет, нали?!

— Мамо, не се тревожи, моля те! Той е тук! Наистина!

Обаче мама не изглежда особено убедена. Не че мога да й се сърдя за това! Истината е, че на последната сватба, на която всички бяхме канени, се случи едно мъничко произшествие… Люк не се появи и аз бях толкова отчаяна, че започнах да… А бе, минали работи!

Добре де. Беше просто една дребничка бяла лъжа. Искам да кажа, че той наистина можеше да е някъде сред нас, залутан в тълпата. И ако не бяха организирали онази глупава обща снимка, никой нямаше и да разбере.

— Госпожо Блумууд! Здравейте!

Ето го и Люк, преминаващ с широка крачка парадния вход. Благодаря на Бога за тази навременна поява!

— Люк! — изкисква се облекчено мама. — Но ти си тук! Греъм, той е тук!

— Разбира се, че е тук — изтъква баща ми нетърпеливо, — а ти къде си мислеше, че е — на Луната ли?!

— Как сте, госпожо Блумууд? — обръща се Люк към майка ми и я целува по бузата.

— Стига, Люк, трябва да ми говориш на „ти“ и да ме наричаш Джейн! Колко пъти да ти казвам?!

Лицето на мама е зачервено от щастие. Сграбчила е ръкава на Люк, сякаш се опасява, че той всеки момент, може да се изпари в небитието. Той ми се усмихва и аз му отвръщам със същото. Толкова дълго чакам този момент, и ето, че най-сетне го дочаках! Все едно е Коледа. В интерес на истината, даже е по-хубаво, отколкото Коледа. През отворения параден ход виждам гостите на сватбата, които преминават по заснежения чакъл в официални костюми и цилиндри. В далечината вече се чува веселият звън на църковната камбана. Наоколо цари някаква особена, развълнувана атмосфера на очакване.

— А къде е красивата булка? — пита татко.

— Тук съм! — достига до нас гласът на Сузи. Всички вдигаме глави.

Ето я и нея, сякаш носеща се по въздуха над стълбите, сграбчила в ръце умопомрачителен букет от рози и бръшлян.

— О, Сузи! — ахва майка ми и поставя ръка на устата си. — Боже, каква рокля! О, Беки… Ти ще изглеждаш… — Обръща към мен разнежения си поглед и като че ли за първи път зърва роклята ми. — Беки, ти с това ли ще бъдеш?! Ама ти ще замръзнеш!

— Няма. В църквата ще е отоплено.

— Много е красива, нали? — намесва се булката. — Толкова необичайна!

— Но това тук е само някаква си тениска! — изписква възмутено мама и подръпва отвратено ръкава. — Виж колко е изтъркано тук! А тук! Та тя дори не е завършена както трябва!

— По поръчка на клиента е — обяснявам аз. — Истински уникат.

— Уникат ли?! А не си ли длъжна да бъдеш облечена като другите?

— Други шаферки няма — намесва се приятелката ми. — Единствената друга шаферка, която бих поканила, е сестрата на Таркуин — Фени. Обаче тя заяви, ако само още веднъж стане шаферка, ще унищожи завинаги шансовете си някога да се омъжи. Нали знаете онова поверие: „Три пъти шаферка…“ А тя, горката, е била шаферка сигурно деветдесет и три пъти! Освен това е хвърлила око на един тип, който работи в Сити, така че не иска да си изпуска късмета.

Настъпва кратка тишина. Буквално виждам как мозъкът на майка ми щрака ли, щрака като обезумял. Боже, моля те, само това не!

— Беки, скъпа, ти колко пъти досега си била шаферка? — изрича накрая тя с престорена небрежност. — На сватбата на чичо ти Малкълм и леля ти Силвия… но май само това беше, нали?

— И на Рути и Пол — напомням й аз.

— Тогава изобщо не беше шаферка — изтъква поучително майка ми. — Беше само… момичето с цветята. Така че, два пъти, с днес.

— Люк, ти схвана ли това? — намигва му баща ми. — Два пъти!

Ама родителите ми понякога могат да бъдат крайно нетактични!

— Както и да е — побързвам да вметна аз, за да сменя темата. — Та сега…

— Но Беки, разбира се, има още цели десет години, докато започне да се притеснява за подобни работи — изрича съвсем спокойно Люк.

— Какво?! — вдървява се майка ми и очите й се стрелкат от Люк към мен и обратно. — Какво искаш да кажеш с това?

— Беки иска да изчака още десет години, докато се омъжи — отговаря й Люк. — Не съм ли прав, Беки?

Настъпва неловка тишина, в която усещам, че лицето ми буквално пламва от срам.

— Ами… — прочиствам си гърлото и правя всичко възможно да си залепя една безгрижна усмивка. — Да… прав си.

— Сериозно?! — възкликва изумено Сузи. — Нямах представа, че си решила подобно нещо! И защо?

— За да мога да… хммм… реализирам пълния си потенциал — смотолевям аз, без да смея да вдигна очи към мама. — И да… да се опозная по-добре.

— Да се опознаеш по-добре ли?! — извисява се гласът на мама, сдобил се с особен, писклив оттенък. — И защо са ти цели десет години за тази цел? Бих могла да ти разкрия истинската ти същност само за десет минути!

— Чакай малко, Беки, след десет години ще бъдеш на колко? — сбърчва замислено нос Сузи.

— Не съм казала, че за това ще ми трябват точно десет години — намесвам се аз, напълно съсипана. — Може би… осем ще са достатъчни.

— Осем ли?! — Майка ми изглежда така, като че ли всеки момент ще се залее в сълзи.

— Люк — вметва Сузи, доста разтревожена. — Ти знаеш ли нещо по този въпрос?

— Да, точно онзи ден го обсъждахме — отвръща той със спокойна усмивка.

— Ама не разбирам… — не го оставя на мира тя. — Ами какво ще стане с…

— Времето ли? — прекъсва я елегантно той. — Права си. Мисля, че вече е крайно време да тръгваме. Знаете ли, че е два без пет?

— Пет минути?! — изписква ужасено булката. — Само толкова?! Ама аз още не съм готова! Беки, къде са ти цветята?

— Хмм… мисля, че са в твоята стая. Оставих ги там някъде, но…

— Тогава веднага тичай да ги вземеш! И къде изчезна татко? Мамка му, искам една цигара!

— Сузи, знаеш, че не трябва да пушиш! — Сега е мой ред да се ужася. — Не се препоръчва за… — Млъквам точно навреме.

— За роклята, нали? — намесва се услужливо Люк.

— Именно. Може върху нея да падне пепел и да я прогори — побързвам да замажа положението.

* * *

Докато открия цветята си в стаята на Сузи (бяха в банята), докато си освежа червилото и отново сляза, във фоайето ме чака само Люк.

— Родителите ти вече заминаха — отбелязва той. — Сузи каза и ние да тръгваме, а те с баща й ще пристигнат с каляската. Намерих ти и връхна дреха — добавя и ми подава едно сако от овча кожа. — Майка ти е права — не можеш да излезеш навън така.

— Окей — съгласявам се неохотно. — Обаче в църквата ще го сваля!

— Между другото, известно ли ти е, че роклята ти е започнала да се разшива на гърба? — казва той, докато ми помага да си облека сакото.

— Сериозно?! — поглеждам го ужасено. — Много грозно ли стои?

— Стои си много хубаво — изкривява уста в усмивка той. — Но след церемонията може би би могла да потърсиш безопасна карфица.

— Да го вземат мътните този Дани! — клатя глава аз. — Знаех си, че трябва да избера роклята на Дона Карън!

Двамата с Люк тръгваме по чакъла и се насочваме към покритата с тента алея. Наоколо цари покой и тишина. Точно в този момент се показва бледичко слънце. Радостните камбанни звуци са се свели до единични удари и наоколо няма жива душа, с изключение на някой и друг забързан нанякъде сервитьор. Сигурно всички останали вече са в църквата.