— Искам да кажа, каква част от нея искаме точно да запазим? — пита Дани и ме поглежда. — Беки, ти какво ще кажеш?

Не отговарям. Стоя пред прозореца и гледам навън. Люк и Анабел се разхождат из градината, склонили глави един към друг в задълбочен разговор. По-нататък мама обсъжда нещо с Джанис и посочва към разцъфналата череша.

— Беки? — обажда се отново Дани.

— Не я докосвай! — заявявам, като се обръщам към тях.

— Какво?!

— Казах да не я пипаш изобщо! — повтарям и се усмихвам, като зървам ужасената физиономия на Дани. — Остави я така, както си е!

* * *

До три без десет съм напълно готова. Облечена съм в подобната на наденичка булчинска рокля. Лицето ми е гримирано от Джанис в стил „Бляскава пролетна булка“, само че в малко по-умерен вариант благодарение на моята носна кърпичка и малко вода. На главата си нося венец от яркорозови карамфили, който мама е поръчала заедно с булчинския букет. Единственото що-годе стилно нещо върху мен са обувките ми на Кристиан Лубутен, които всъщност почти не се забелязват.

Обаче на мен не ми пука. Изглеждам точно така, както искам да изглеждам.

Вече ни направиха снимките пред разцъфналата череша, а мама си развали своя грим в стил „Лятна елегантност“, та се наложи да се освежи. А сега всички заминаха в църквата. Останали сме само аз и татко и чакаме да ни вземат.

— Готова ли си? — пита той, когато пред нашия вход измърква тихо и спира бял ролс-ройс.

— Мисля, че съм готова — отвръщам и усещам, че гласът ми потреперва.

Аз ще се омъжвам. Този път наистина ще се омъжвам!

— Смяташ ли, че постъпвам правилно? — питам татко къде на шега, къде на истина.

— Да, смятам — отвръща татко, поглежда се в огледалото в коридора и оправя за последен път копринената си вратовръзка. — Спомням си, че когато за първи път видях Люк, казах на майка ти: „Този ще издържи докрай с Беки!“ — Среща погледа ми в огледалото и добавя: — И се оказах прав, нали, скъпа?! Издържа с теб, нали?

— Не съвсем — ухилвам се аз. — Но… се справя.

— Хубаво — усмихва се татко. — Вероятно това е единственото, на което може да се надява.

Шофьорът звъни на звънеца и когато отварям вратата и се втренчвам в лицето пред себе си, направо не мога да повярвам — това е старият ми инструктор по кормуване — Клайв!

— Клайв, здрасти! Как си?

— Беки Блумууд! — възкликва той. — Никога не бих го повярвал! Беки Блумууд се жени! Тогава успя ли все пак да си вземеш изпита?

— Ами… накрая да.

— Кой би си помислил! — възкликва отново Клайв и клати невярващо глава. — Тогава, като се прибирах вкъщи, казвах на жената: „Ако това момиче вземе шофьорския изпит, значи аз съм пържено яйце!“ А после, разбира се, когато се вземат предвид…

— Както и да е.

— Онзи изпитващ тогава каза, че никога през живота си не е виждал нещо подобно! Бъдещият ти съпруг виждал ли те е как шофираш?

— Да.

— И все още иска да се ожени за теб?

— Да! — срязвам го аз.

Ама този човек не си ли дава сметка, че днес е моят сватбен ден?! Не би трябвало да ми се припомня за някакви тъпи изпити, на които съм се явявала преди цяла вечност.

— Е, ще се качваме ли в колата? — намесва се тактично татко. — Здравей, Клайв! Приятно ми е отново да те видя!

Тръгваме по алеята и когато стигаме до колата, аз се обръщам назад, за да погледна нашата къща. Защото, когато отново я видя, вече ще бъда омъжена жена. Поемам си дълбоко въздух и пристъпвам в колата.

— Сприии! — достига до нас нечий глас. — Беки, веднага спри!

Замръзвам ужасена, с единия крак в колата. Какво става? Кой е разбрал?! И какво точно е разбрал?!

— Не мога да ти позволя да продължиш с тази работа!

Какво! Ама в това няма никакъв смисъл! Том Уебстър, съседчето, се носи презглава към нас в официалния си костюм. Какво смята, че прави този човек? В момента би трябвало да бъда в църквата и да разпределя гостите!

— Беки, не мога да стоя отстрани и да гледам как се омъжваш! — изрича бездиханно той и се отпуска върху ролс-ройса. — Това може да се окаже най-голямата грешка в твоя живот! Не си го обмислила внимателно!

Боже, господи!

— Напротив, обмислила съм го! — изрязвам го аз и се опитвам да го изместя от пътя си. Обаче той ме сграбчва за рамото.

— Снощи ме осени тази мисъл! Ние принадлежим един на друг! Ти и аз! Само си помисли, Беки! Познаваме се, откакто се помним. Израснахме заедно. Може би ни трябваше известно време, докато осъзнаем истинските си чувства един към друг… но не заслужаваме ли да им дадем още един шанс?!

— Том, аз нямам никакви чувства към теб! И след две минути трябва да се омъжа! Така че, би ли, се дръпнал от пътя ми, ако обичаш?

— Изобщо не си даваш сметка в какво се забъркващ! Нямаш никаква представа какво всъщност представлява бракът! Беки, отговори ми честно! Представяш ли си да прекараш остатъка от живота си с Люк? Ден след ден, нощ след нощ? Часове след безкрайни часове?

— Да! — избухвам, вече изгубила търпение. — Представям си! Много обичам Люк и наистина искам да прекарам остатъка от живота си с него! Том, струваше ми много проблеми, тревоги и усилия, за да стигна до този момент. Много повече, отколкото си представяш. И ако не ми се махнеш веднага от пътя и не ме оставиш да стигна навреме за сватбата си… ще те убия!

— Том — намесва се татко, — мисля, че отговорът й е „не“.

— О! — млъква като попарен Том. — Ами… добре. — Свива притеснено рамене и добавя: — Извинявай!

— Никога не си се славел с добър подбор на момента, Том Уебстър — вметва подигравателно Клайв. — Спомням си първия път, когато се качи на Околовръстното — едва не уби и двама ни!

— Няма нищо. Никой не е пострадал. Сега вече можем ли да тръгваме? — обаждам се аз, влизам в колата, оправям си роклята, а татко сяда до мен.

— Значи ще се видим там, така ли? — обажда се тъжно Том и аз вдигам отчаяно очи към небето.

— Том, искаш ли да те закараме до църквата?

— Ами, благодаря. Би било страхотно. Здрасти, Греъм! — казва неловко той на баща ми, когато се намъква. — Извинявай за случилото се.

— Няма нищо, Том — казва баща ми, като го потупва по гърба. — Всички си имаме своите моменти. — И ми прави физиономия над главата му, а аз едва успявам да потисна изкискването си.

— Така. Всички ли сме готови вече? — пита Клайв, като се обръща назад. — Някакви последни сърдечни желания? Някакви последни обяснения в любов? Някакви последни ненавременни завои?

— Не! — отсичам аз. — Няма нищо друго! Хайде вече да потегляме!

Когато пристигаме пред църквата, камбаните бият, слънцето грее, а двама позакъснели гости бързат да влязат. Том отваря вратата на колата и без да се обръща, се втурва напред. Аз пък започвам да си оправям шлейфа пред възхитените погледи на минувачите.

Господи, много е хубаво да бъдеш булка! Преживяването определено ще ми липсва!

— Готови ли сме? — пита татко, като ми подава букета.

— Да, така мисля — ухилвам му се аз и поемам протегнатата му ръка.

— Късмет! — пожелава ни Клайв, а после кимва. — Имате още няколко закъснели.

Пред църквата спира черно такси и вратите се отварят рязко. Зяпвам невярващо, като се питам дали това е Майкъл, който излиза оттам, все още във вечерния си костюм от „Плаза“. Той протяга ръка и в следващия момент на тротоара цъфва и Лоръл, все още с навити ръкави на роклята на Ив Сен Лоран.

— Не закъснявай заради нас! — виква тя. — Все ще си намерим някое местенце.

— Ама… какво правите вие тук, по дяволите?!

— Внимавай как се изразяваш! — прави ми забележка Клайв.

— Какъв смисъл има да контролираш стотина частни самолета, щом не можеш да летиш където си поискаш?! — изтъква Лоръл, когато се приближава, за да ме прегърне. — Изведнъж решихме, че искаме да те видим как се омъжваш!

— Този път наистина — добавя Майкъл в ухото ми. — Шапка ти свалям, Беки!

Когато двамата изчезват в лоното на църквата, двамата с татко се насочваме към вратата, където ме очаква превъзбудената Сузи. Облечена е в сребристосиня рокля и носи Ърни, който пък е облечен също в сребристосиньо гащеризонче. Когато надниквам вътре, зървам физиономиите на цялото ми семейство, всичките ми приятели, цялото семейство на Люк. Седят един до друг, всичките весели, всичките щастливи и изпълнени с очакване.

Органът спира да свири и нещо ме прерязва отвътре.

Накрая се случва. Най-сетне аз се омъжвам. Наистина.

После започва Сватбеният марш, татко стиска лекичко ръката ми и двамата тръгваме бавно по пътеката към олтара.

Двадесет и едно

Ние сме женени!

Наистина сме женени!

Съзерцавам блестящата халка, която Люк ми постави на пръста в църквата. После оглеждам сцената около мен. Палатката проблясва в летния здрач, оркестърът свири някаква нескопосана версия на „Пушекът влиза в очите ти“, а хората танцуват. Може би музикантите не са чак толкова добри, като тези в „Плаза“. И може би гостите не са чак толкова добре облечени. Обаче са си наши. Всичките са си наши!

Вечерята беше прекрасна. Състоеше се от супа от кресон, агнешко задушено и летен пудинг. Пихме много шампанско и вино, което мама и татко бяха донесли от Франция. После татко почука с вилица по чашата си и изнесе дълга реч за мен и Люк. Каза, че двамата с мама често си били говорили за мъжа, за когото ще се омъжа, и че винаги са били на различни мнения, с изключение на едно нещо — че „трябва да се върти на пръсти около мен“. После погледна към Люк, който стана и като изпълнителен зет направи пирует на пръсти, на което всички се смяха много. Татко каза по-нататък, че много се е привързал към Люк и неговите родители и че нашето било нещо много повече от брак — това било събиране на два рода. После изтъкна, че е сигурен, че аз ще бъда много вярна и лоялна съпруга, която ще подкрепя съпруга си във всичко, след което разказа историята за това как, когато бях на осем годинки, написах писмо до Даунинг Стрийт и предложих баща си за премиер — а след една седмица отново им писах, за да попитам защо не ми отговарят — и всички отново се заляха от смях.