Защо имам едно особено усещане, че никога повече няма да видя Елинор?

— Довиждане, Беки — казва тя с типичния си официален маниер. — Довиждане, Люк!

— Довиждане, майко.

Двамата се вторачват един в друг и за част от секундата имам усещането, че Елинор ще му каже още нещо. Ала вместо това тя се привежда доста непохватно и изненадващо го целува по бузата.

— Беки! — чувам нечий глас и усещам, че някой ме бута по рамото. — Да не би вече да си тръгвате?!

Обръщам се и зървам Робин, която изглежда доста разтревожена.

— Ами… да. Тръгваме. Много ти благодаря за всичко, което…

— Но вие не можете да си тръгнете просто така!

— Никой няма да забележи! — прошепвам и оглеждам веселящото се множество.

— Напротив, трябва да забележат! Забрави ли, че сме планирали и триумфално излизане, а?! Ами розовите листенца? Ами музиката?!

— Ами… защо да не пропуснем излизането…

— Да пропуснем излизането?! — ококорва се срещу мен Робин. — Ти майтапиш ли се?! Оркестър! — изрича настойчиво тя в микрофона си. — Превключваме на „Някой ден“! Разбрахте ли? Превключваме на „Някой ден“! — Включва уоки-токито и нарежда: — Осветителите, готови с розовите листенца!

— Робин! — прекъсвам я безпомощно. — Ние наистина можехме да се измъкнем незабелязано…

— Моите булки никога не се измъкват незабелязано! Фанфари на линия! — продължава да се разпорежда в микрофона си тя. — Осветителите, готови с плана за излизане!

Внезапно се разнасят тържествени фанфари и гостите на дансига подскачат. Осветлението се променя от диско светлини в бляскаво розово и оркестърът засвирва „Някой ден и моят принц ще се появи“.

— Тръгват Красавицата и Принцът! — обявява Робин в микрофона, а мен ме побутва и подсказва: — Хайде! Раз-два-три, раз-два-три!

Двамата с Люк се споглеждаме и се насочваме послушно към дансинга, където гостите се разделят, за да ни направят път. Оркестърът свири с все сила, прожекторите ни следват, а отгоре внезапно започват да валят розови листенца.

Ама това е доста красиво, в интерес на истината! Всички ни се усмихват благосклонно, отвсякъде дочувам ахкания и охкания, в тази розова светлина се чувствам като в дъга, а розовите листенца ухаят така приказно, докато падат над главите ни, по ръцете ни и се спират на пода… Двамата с Люк се гледаме щастливо, а в косата му се е спряло едно листенце…

— Спрете!

Когато чувам този глас, стомахът ми се преобръща.

Двойните врати са се разтворили и ето че там, на прага им, с черен костюм и най-високите черни ботуши, които някога съм зървала, стои тя.

Самата зла магьосница.

Всички обръщат глави, а оркестърът заскрибуцва несигурно.

— Алиша?! — възкликва изненадано Люк. — Ти пък какво правиш тук?!

— Добра сватба си си спретнал, а, Люк?! — подсмива се презрително тя.

Прави няколко крачки навътре и аз забелязвам, че гостите се отдръпват ужасени при вида й.

— Заповядай! — побързвам да замажа положението аз. — Заповядай и се весели с нас! Щяхме да те поканим, обаче…

— Много добре знам какво правиш, Беки!

— Какво да правя? Просто се омъжвам! — отговарям, като се старая отчаяно да звуча безгрижно. — Надали е особено трудно да се досети човек.

— Напротив, отлично знам какво правиш! Имам си приятели в Съри! И те сондират нещата от известно време! — заявява и ме поглежда триумфално, а аз усещам, че по гръбнака ми запълзява хлад.

Не!

Моля те, не!

Не и след като успяхме да стигнем дотук!

— Мисля, че ти пазиш една мъничка тайна, която отказваш да споделиш с гостите си тук! — изрича Алиша и се престорва на загрижена. — Май не е особено учтиво от твоя страна, нали?

Не мога да помръдна. Не мога да си поема дъх. Трябват ми веднага феите кръстници! Веднага!

Лоръл ме поглежда ужасено.

Кристина си оставя чашата с шампанско.

— Код червено! Код червено! — чувам гласа на Робин от букета си. — Спешен случай! Код червено!

Ето че Алиша вече се насочва към дансинга. Обхожда го. Наслаждава се на вниманието.

— Истината е — започва сладникаво, — че това тук е нещо като театър. Нали, Беки?

Очите ми потрепват. Зад нея приближават двама яки джеи. Обаче, както виждам нещата, няма да стигнат навреме, всичко ще бъде провалено!

— Всичко изглежда толкова прекрасно, толкова романтично! — продължава тя с вече значително по-ожесточен тон. — Обаче хората може би ще искат да знаят, че така наречената перфектна сватба в „Плаза“ е нищо повече от… Олеле! — Гласът й се извисява до писък. — Пусни ме веднага!

Направо не мога да повярвам! Това е Люк! Приближил се е безшумно към нея й ето че сега я премята през рамо. И я изнася навън сякаш е непослушно дете.

— Остави ме! Пусни ме долу! — крещи тя. — Няма ли кой да ми помогне! Помощ!

Ала гостите започват да се смеят. Тя рита Люк с острите си токчета, обаче той изобщо не й обръща внимание и продължава пътя си към вратата.

— Всичко е фалшиво! — пищи тя, когато стигат до прага. — Всичко е измама! Това не е истинска…

Вратите се затръшват и отрязват завинаги гласа й. Настъпва тягостна тишина. Никой не помръдва, даже и Робин. После много бавно, вратите отново се разтварят и ето че се появява Люк — спокоен и невъзмутим. Потърква си ръцете.

— Никак не обичам неканени гости — отсича лаконично.

— Браво! — извиква жена, която не познавам.

Люк се покланя драматично, всички се засмиват облекчено и в следващия момент се понасят бурни ръкопляскания.

Сърцето ми бие толкова силно, че не съм сигурна дали ще се задържа още дълго на крака. Когато Люк се приближава към мен, аз сграбчвам спасителната му ръка, а той стисва моята успокоително. Вече искам да тръгвам. Искам да се махна оттук. Да изчезна.

Дочувам бъбрене около себе си и когато се заслушвам, за мое огромно облекчение долавям фрази от рода на: „побъркана“, „сигурно е откачила от ревност“. А една жена, облечена от главата до петите в произведения на „Прада“, обяснява: „Честно да ви кажа, нещо подобно се случи и на нашата сватба…“

О, Боже! Ето че към нас приближават Елинор и Робин. Вървят рамо до рамо, като двете кралици от „Алиса в страната на чудесата“.

— Много съжалявам! — казва Робин веднага, щом застава до нас. — Не позволявай на този инцидент да разстрои деня ти, миличка! Тя е само едно тъжно момиче, което ти завижда.

— И коя беше тази, ако смея да попитам? — пита смръщено Елинор. — Познаваш ли я?

— Една озлобена бивша клиентка — отговаря Робин. — Някои от тези момичета стават особено отмъстителни понякога. Направо не мога да си представя как толкова бързо се променят! В един момент са сладки млади същества, а в следващия вече завеждат дела и плюят! Ти не се притеснявай, Беки! Ще повторим излизането. Внимание, оркестър! — изрича в микрофона си. — Повторение на „Някой ден“ при мой сигнал! Осветителите, готови с резервните розови листенца!

— Подготвила си резервни розови листенца?! — възкликвам изумено.

— Миличка, предвидила съм всеки спешен случай! — намига ми тя. — Ето защо човек си наема сватбен агент!

— Робин — обръщам се към нея с напълно искрен тон, — мисля, че си заслужаваш всеки цент! — Прегръщам я и я целувам. — Довиждане! Довиждане и на теб, Елинор!

Музиката отново се разнася, ние отново започваме да танцуваме, а върху нас се посипват нови розови листенца. Не може да не се признае на Робин — истинска професионалистка е! Хората отново се тълпят около нас и аплодират още по-силно и… Аз ли си въобразявам, или наистина излъчват по-голяма топлота към нас след инцидента с Алиша? В края на шпалира зървам Ерин, приведена нетърпеливо напред, и хвърлям букета си в протегнатите й ръце.

И после изчезваме.

Тежките двойни врати се затварят зад нас и ние се озоваваме в тихия, изискан коридор с меките килими — празен с изключение на двама любопитковци, които се правят, че гледат някъде напред.

— Направихме го! — въздъхвам облекчено, но и превъзбудено аз. — Люк, направихме го!

— И аз така разбрах — кимва Люк. — Направихме го! А сега имаш ли нещо против най-после да ми кажеш какво става тук по дяволите?

Двадесет

Лоръл е организирала всичко безупречно. Самолетът ни чака на летище „Кенеди“, а на „Гетуик“ в Лондон пристигаме около осем часа сутринта, където ни очаква друга кола. И ето че вече се носим с бясна скорост през графство Съри по посока на Оксшот. Съвсем скоро ще стигнем! Направо не мога да повярвам колко безпроблемно мина всичко!

— Предполагам, че си даваш сметка къде всъщност е грешката ти — отбелязва Дани, като се протяга удобно на задната седалка на мерцедеса.

— Къде? — вдигам стреснато глава от телефона аз.

— Че не си се отказала и от двете сватби. Така де, като си решила да са две, защо да не го направиш и три пъти, а?! Или пък шест? Представяш ли си — шест церемонии…

— Шест рокли — вметва Люк.

— Шест торти…

— Я стига вие, двамата! — прекъсвам ги възмутено. — Не го направих нарочно, ясно ли е?! Просто… така се случи.

— Да бе, така се случи! — пародира ме Дани. — Беки, пред нас поне няма смисъл да се преструваш. Искаше ти се да облечеш две булчински рокли, признай си! В това няма нищо срамно, така че…

— Дани, говоря по телефона! — прекъсвам го, като поглеждам през прозореца. — Окей, Сузи, мисля, че ни остават още около десетина минути.

— Просто не мога да повярвам, че успяхте! — цвърчи приятелката ми от другата страна на линията. — Просто не мога да повярвам, че всичко все пак се нареди! Иска ми се да изляза на площада и да се разкрещя така, че всички да чуят!

— Въздържай се, ако обичаш!

— Ама наистина е невероятно! Като си помисля само, че снощи сте били в „Плаза“, Ню Йорк, а сега… — И тя не довършва, обзета от внезапна тревога. — Ей, нали не си облечена все още в онази булчинска рокля?

— Естествено, че не съм! — изкисквам се аз. — Не съм чак такава идиотка! Преоблякох се в самолета.