— Може би си права — кимва той и ме поглежда в очите. — И все пак… Вече не я възприемам по същия начин. Не мога да се върна там, откъдето всичко се скъса.

— Да, напълно нормално — казвам след кратък размисъл аз. — Е, това пък може и да е за добро.

Значи проклятието е вдигнато. Люк накрая се е събудил! Аз се привеждам към него, целувам го и отпивам за последен път от чашата му.

— Трябва да отивам да се обличам.

— Значи няма да се появиш с този умопомрачителен анорак?! — ухилва се Люк.

— Ами, да ти кажа, мина ми през ума. Но сега, когато го видя, ще се наложи да избера нещо друго. — Изправям се, но се поколебавам за миг и добавям: — Слушай, Люк! Ако днес нещо ти се стори малко странно, просто… не му обръщай внимание. Давай напред! Ясно ли е?

— Да, ясно — кимва изненадано той.

— Обещаваш ли?

— Обещавам! — кимва, накланя леко глава и ме поглежда изпитателно: — Беки има ли нещо, което трябва да знам?

— Ами… не — отвръщам с най-невинно изражение. — Не, не мисля. Ще се видим пред олтара!

Деветнадесет

Направо не мога да повярвам, че доживях този момент! Наистина не мога да повярвам, че всичко това се случва! Облечена съм в булчинска рокля! На главата ми блести разкошна тиара!

АЗ СЪМ БУЛКА!

Докато Робин ме води по празните, тихи коридори на „Плаза“, се чувствам като американският президент в някой холивудски филм.

— Красавицата тръгна! — мърмори тя в слушалките си, докато вървим по дебелия червен килим. — Красавицата приближава!

Завиваме и аз случайно зървам отражението си в огромното антично огледало на стената. Стряскам се така, че едва не се спъвам. Отлично знам, разбира се, как изглеждам. Нали последния половин час изкарах, взирайки се в себе си в голямото огледало горе в апартамента! И все пак, когато се видях така изненадващо, някак си още не мога да повярвам, че момичето с красивия булчински воал съм аз. Това съм аз!

Всеки момент ще тръгна по пътеката към олтара. Към олтара в хотел „Плаза“! Четиристотин души ще следят всяко мое движение. Боже, господи!

Господи! Ама какво правя аз?!

Когато зървам огромните порти на Терасовидната зала, обзема ме паника и пръстите ми се стягат със страшна сила около букета. Тази работа няма да стане! Сигурно съм откачила! Не мога да го направя! Идва ми да се обърна и да побягна!

Обаче няма къде да бягам. Няма какво друго да правя, освен да вървя напред.

Ерин и останалите шаферки вече ме очакват и когато приближаваме, те започват да ахкат и охкат по повод роклята ми. Нямам никаква представа как се казват останалите момичета. Всичките до една са дъщери на разни приятели на Елинор. И сигурно никога повече няма да ги видя.

— Струнният оркестър, в готовност за Красавицата! — командва Робин в микрофона си.

— Беки! — Вдигам очи. Слава на Бога, това е само Дани! Облечен е в брокатен фрак върху кожени панталони, а в ръка носи програмата за сватбата в обичайните тузарски цветове. — Изглеждаш зашеметяващо!

— Наистина ли?! Сериозно ли ми казваш, че изглеждам добре?

— Забележително! — отсича категорично Дани. Оправя шлейфа, отдръпва се, за да ме огледа добре, а после вади от джоба си ножици и отрязва някаква мъничка панделка.

— Готови ли сме? — пита Робин.

— Ами, да — отвръщам и усещам, че светът около мен се завърта.

Двойните врати се разтварят и аз чувам шумоленето на четиристотин души, обръщащи се към мен в столовете си. Струнният оркестър започва да свири темата от „Спящата красавица“ и шаферките начеват своята процесия по просторната пътека.

И в следващия момент аз също започвам да се движа напред. Влизам в омагьосаната гора, носена от вълните на музиката. Над главата ми проблясват светлинки. Боровите иглички под краката ми разпръскват своя неповторим аромат. Ухае на прясна пръст, разнася се чуруликане на птички, а сред всичко това се долавя и ромонът на малко поточе. При всяка моя стъпка под краката ми разцъфват цветя, по дърветата се разтварят листа, а хората само ахкат, зяпнали от изумление. Напред в далечината вече съзирам Люк — моят красив принц, който ме чака пред олтара…

И ето че най-после започвам да се успокоявам. И да се наслаждавам с пълни гърди на събитията около мен.

При всяка стъпка се чувствам като примабалерина, извършваща перфектен арабеск на сцената на „Ковънт Гардън“. Или пък като филмова звезда, пристигаща триумфално на церемонията по връчването на „Оскарите“. Музиката изпълва залата, всички са вперили очи в мен, в скъпоценните камъни в косата ми и в най-красивата рокля, която някога съм носила. Много добре знам, че никога през живота си няма да преживея повторно подобно нещо. Никога! Когато достигам другия край на пътеката, забавям крачка, като се старая да обхвана цялата атмосфера около мен, дърветата и цветята, и приказните аромати и ухания. Опитвам се да запечатам всяка една подробност в съзнанието си. Да се насладя и запомня завинаги всеки вълшебен миг.

Добре де, признавам си.

Елинор бе напълно права. Когато се опитвах да спася тази сватба, не бях водена единствено от алтруистични подбуди. Не го направих единствено и само за да спася отношенията на Люк с майка му.

Исках тази сватба заради самата себе си. Исках да се превърна в принцеса — поне за един ден.

Заставам до Люк и подавам букета си на Ерин. Усмихвам се топло на Гари — новият кум на Люк, а после поемам ръката на моя бъдещ съпруг. Той стисва моята лекичко и аз стисвам неговата в отговор.

Ето че и Майкъл пристъпва напред, облечен в тъмен, минал покрай свещеническата идея костюм.

Дарява ме с тъничка, съзаклятническа усмивка, после поема дълбоко дъх и се обръща към насъбралото се паство.

— Скъпи възлюбени! Днес сме се събрали, за да станем свидетели на любовта между тези двама души. Събрали сме се, за да станем свидетели на обета в любов, който те ще си дадат един на друг. И да се присъединим към тях в празника на радостта от тази любов. Бог благославя всички, които се обичат, и Бог със сигурност ще благослови Люк и Беки днес, докато те разменят своите клетви за вярност.

Обръща се към мен и аз долавям шумоленето зад гърба си — явно хората надничат, за да наблюдават по-добре.

— Ти, Ребека, обичаш ли Люк? — пита Майкъл. — Заклеваш ли се да му бъдеш вярна в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве? Даряваш ли го със своето доверие сега и во веки веков?

— Да — отговарям, неспособна да възпра трепета в гласа си.

— А ти, Люк, обичаш ли Ребека? Заклеваш ли се да й бъдещ верен в добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве? Даряваш ли я със своето доверие сега и во веки веков?

— Да! — отговаря твърдо Люк.

— Нека Бог благослови Люк и Беки и нека ги дари с вечно щастие! — Тук Майкъл прави многозначителна пауза и оглежда паството, сякаш предизвиква когото и да било да се осмели да спори с него, ако смее. Пръстите ми се стягат около пръстите на Люк. — Нека познаят радостта от споделеното разбирателство, удоволствието от нарастващата любов и топлотата от вечното приятелство. А сега, нека аплодираме щастливата двойка! — усмихва се на Люк. — Можете да целунете булката.

Когато Люк се привежда, за да ме целуне, Майкъл целенасочено започва да пляска с ръце. За част от секундата настава несигурна пауза — и после цялото насъбрало се множество подема аплодисментите му с пълна сила.

Гари мърмори нещо в ухото на Люк, а той се обръща към мен, значително озадачен.

— Ами пръстенът?

— Моля те, не споменавай нищо за пръстена! — просъсквам аз през стиснатите си в усмивка устни.

Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Едва си поемам дъх. Продължавам да чакам някой да се изправи и да каже нещо от рода на: „Ей, я чакайте малко…“

Обаче никой не става. Никой не казва нищичко.

Сработи! Планът ми сработи!

Погледите ни с Майкъл се срещат за миг, а после аз отклонявам моя, докато никой не ни е забелязал. Засега не съм в състояние да се отпусна и успокоя. Все още не.

Приближава се фотографът и аз сграбчвам силно ръката на Люк в моята. Приближава се и Ерин и ми подава букета, като не спира да трие сълзите си.

— Каква красива церемония! — подсмърча тя. — Онази част за топлотата на вечното приятелство много ме покърти. Защото честно да ти кажа, това е единственото, което искам! — Притиска букета ми към гърдите си и прошепва отново: — Това е единственото, което искам!

— Знаеш ли, сигурна съм, че ще го намериш! — прошепвам и я прегръщам топло. — Убедена съм!

— Извинете, госпожице? — намесва се фотографът. — Може ли само булката и младоженецът…

Ерин ми подава цветята и се измъква, а аз си залепям най-новата, най-бляскава усмивка на младоженка.

— Ама, Беки — обажда се Люк, — Гари каза…

— Вземи пръстена от Гари — прошепвам, без да помръдвам глава. — Кажи му, че си много притеснен, задето си го забравил, и че ще го направим по-късно.

Някои от гостите се приближават, за да ни снимат, а аз поставям глава върху рамото на Люк и им се усмихвам щастливо.

— Още нещо не е наред — продължава да ми шепне Люк — Майкъл не ни обяви за съпруг и съпруга. И освен това не е ли необходимо да подпишем някакъв документ?

— Шшшшшшшт! — Светкавицата ни заслепява и двамата примигваме едновременно.

— Беки, какво става тук? — обръща ме Люк с лице към себе си. — Ние женени ли сме вече?

— Тази поза е страхотна! — обажда се фотографът. — Останете така, ако обичате!

— Женени ли сме?! — не се предава Люк, а очите му обхождат изпитателно лицето ми.

— Ами… — отвръщам неохотно, — като се замисля… май още не сме.

Нова ослепителна светкавица. Когато очите ми отново успяват да се фокусират, зървам невярващия поглед на Люк срещу себе си.

— Не сме женени?!

— Люк, просто ми се довери, става ли?!

— Да ти се доверя?!

— Да! Точно както ми обеща преди няколко минути! Помниш ли?!