Добре де. Не се паникьосвай! Спокойно! Всичко ще се нареди! Необходимо е просто да запазя спокойствие и здрав разум. И всичко ще стане както трябва.

— Никога няма да стане! — казва гласът на Сузи в ухото ми.

— Млъквай! — срязвам я аз.

— Никога няма да стане, ако ще и след хиляда години! Просто те предупреждавам!

— От теб не се очаква да ме предупреждаваш! От теб се очаква да ме подкрепяш и да ми даваш сили! — Снишавам глас. — И докато всеки прави онова, което се очаква от него да прави, всичко ще се нареди. Ще стане прекрасно!

Стоя пред прозореца на младоженческия апартамент на дванадесетия етаж на хотел „Плаза“ и съзерцавам площад „Плаза“ под краката си. Навън е горещ летен ден. Хората се носят напред-назад по тениски и къси панталонки, вършат нормални неща, като например наемат карети, за да се разходят из парка или хвърлят монети във фонтана.

А ето ме мен сега, обвита с хавлиена кърпа, а косата ми е неузнаваема в прическата си в стил „Спящата красавица“, гримът ми е дебел два сантиметра и се разхождам наоколо в най-високите бели сатенени обувки, които съм виждала през живота си. (От „Кристиан Лубутен“ — взех ги от „Барнис“, за което получавам огромна отстъпка.)

— Какво правиш в момента? — достига отново до мен гласът на Сузи.

— Гледам през прозореца.

— И за какво ти е притрябвало да гледаш през прозореца?

— Нямам представа. — В този момент се втренчвам в една жена, обута с дънкови къси панталонки, седнала на една пейка и отваряща кутийка кока-кола, в пълно неведение, че е наблюдавана. — Може би, за да се опитам да си възвърна усещането за реалност.

— Реалност ли?! — изсъсква гласът на Сузи от другия край на Атлантика. — Беки, не мислиш ли, че вече е малко късничко за реалност и нормалност?!

— Не е честно!

— Ако приемем, че реалността е планетата Земя, според теб ти къде си сега?

— Ами… на Луната? — пробвам аз.

— Нищо подобно! Ти си на петдесет милиона светлинни години оттук! Ти си… в друга галактика! И преди много, много време.

— Наистина имам усещането, че се движа в някакъв различен свят — признавам и се обръщам, за да разгледам за пореден път царствения апартамент зад себе си.

Атмосферата е приглушена, а въздухът е натежал от парфюми, лакове за коса и надежди. Накъдето се обърна, погледът ми се сблъсква с разточителни букети цветя, кошници с плодове и шоколади и бутилки шампанско в кофички с лед. В другия край пред тоалетката фризьорката и гримьорката си бъбрят весело, докато работят по главата на Ерин. Междувременно светският хроникьор сменя лентата във фотоапарата си, асистентът му гледа Мадона по MTV, а сервитьорът от румсървиса почиства поредната доза чаши за кафе и шампанско.

Всичко е толкова бляскаво, толкова скъпо! Същевременно обаче на мен ми прилича на подготовка за лятната училищна пиеса. Скоро прозорците ще бъдат покрити с черни платна, всички ще се съберем пред огледалото, превъзбудени до краен предел, а от другата страна на завесата родителите ни ще започнат да заемат местата си, обаче на нас няма да ни позволят да надникнем, за да ги видим…

— А сега какво правиш? — долита до мен гласът на Сузи за пореден път.

— Все още гледам през прозореца.

— Добре де, престани да гледаш през прозореца! Имаш не повече от час и половина!

— Сузи, успокой се!

— Как да се успокоя, а?!

— Всичко е наред. Всичко е под контрол.

— И не си казала на абсолютно никого, нали?! — продължава Сузи, като последното повтаря за хиляден път. — Не си казала дори и на Дани, нали?!

— Разбира се, че не съм! Да не съм толкова глупава! — Оттеглям се уж небрежно в един ъгъл и добавям шепнешком, така че никой да не ме чуе: — Само Майкъл знае. И Лоръл. Това е.

— И никой не подозира нищо, нали?!

— Изобщо! — Точно в този момент в стаята влиза Робин. — О, здрасти, Робин! Сузи, ще ти се обадя по-късно, ясно?

Затварям телефона и се усмихвам на Робин, която е облечена в светлорозов костюм, на главата си има слушалки, а в ръката си държи уоки-токи.

— Окей, Беки — изрича тя със сериозен, делови тон. — Сцена Едно е готова. Сцена Две в момента се подготвя. Обаче имаме един проблем.

— Така ли? — преглъщам аз. — И какъв е той?

— Не е пристигнал нито един човек от семейството на Люк. Баща му, втората му майка, някакви братовчеди, които са в списъка… Нали каза, че сте разговаряли?

— Да, точно така — прочиствам си гърлото аз. — Всъщност… точно те ми се обадиха преди малко. Опасявам се, че има някакъв проблем със самолета им. Казаха да поставите на техните места други хора.

— Така ли?! — отчайва се Робин. — Ама това никак не е добре! Никога не ми се е случвало толкова много промени в последната минута! На нито една от сватбите ми! Нова шаферка… нов кум… нов свещеник… Имам чувството, че всичко е променено!

— Да, знам — изричам с извинителен тон. — Много съжалявам, защото си давам сметка колко много усилия си положила за тази сватба! Просто в един момент се оказа напълно естествено именно Майкъл да ни ожени, а не някой абсолютно непознат човек. Така де, та той ни е стар приятел, освен това е квалифициран за тази дейност, и всичко останало. И затова на Люк му се наложи да си търси нов кум…

— Добре де, но само три седмици преди сватбата! Знаеш ли колко беше притеснен отец Саймън, когато разбра, че е отхвърлен?! Чудеше се дали няма нещо общо с косата му!

— С косата му ли? Не, разбира се! Това няма нищо общо с косата му! Честна дума!

— А после, и двамата ти родители да се разболеят от шарка по едно и също време… Как е възможно подобно стечение на обстоятелствата, направо не мога да го проумея?!

— Да, права си — правя аз тъжна физиономия. — Такъв лош късмет!

Уоки-токито й припуква и Робин се обръща.

— Да? — казва. — Какво казваш? Не! Изрично подчертах, че искам бляскаво жълта светлина! Не синя! Окей, веднага идвам… — Когато стига до вратата, се обръща и добавя: — Беки, сега трябва да тръгвам. Просто трябваше да те уведомя за няколкото детайла, които се наложи да променим в последния момент, но с тези ваши промени нещата толкова се объркаха, че… Нали нямаш нищо против, че се заех с тях без твоето съгласие?

— Няма проблеми! Вярвам на преценката ти! Благодаря ти, Робин!

Робин излиза, но след няколко минути на вратата се чука и ето че се появява Кристина. Облечена е в божествена бледозлатиста рокля на Айси Маяке, изглежда ослепително и държи в ръка чаша шампанско.

— Как е нашата булка! — усмихва се тя. — Малко сме нервни, а?

— Не особено — отговарям.

Което донякъде е точно така.

Всъщност е чистата истина. Вече съм отвъд всякакви притеснения и тревоги. Или всичко ще мине по план и планът ми ще сработи. Или няма да мине и ще се превърне в пълен провал. Така че оттук нататък не мога да направя нищо по този въпрос.

— Току-що говорих с Лоръл — казва Кристина, докато отпива от шампанското си. — Нямах представа, че взема такова дейно участие в сватбата.

— Е, не чак толкова. Просто ми прави една мъничка услуга…

— И аз така разбрах — отбелязва Кристина и ме поглежда изпитателно над ръба на чашата си, което ме кара да се запитам колко точно й е казала Лоръл.

— А каза ли ти… от какъв характер е тази услуга? — питам уж небрежно.

— Запозна ме със същността на нещата. Беки, ако направиш, каквото си замислила… — Поклаща глава. — Ако нещата протекат, както си ги планирала, заслужаваш направо Нобелова награда за върховен номер! — Тук вдига чаша и добавя: — Пия за теб! И ти желая само късмет!

— Благодаря!

— Ей, Кристина! — И двете се обръщаме, за да видим приближаващата се към нас Ерин. Вече е облечена в дългата си виолетова шаферска рокля, косата й е вдигната в средновековен кок, а очите й блестят от вълнение. — Ама тази тема за Спящата красавица е много готина! Видя ли вече булчинската рокля на Беки? Направо не мога да повярвам, че съм шаферка! Никога досега не съм била ничия шаферка!

Мисля, че Ерин е малко превъзбудена заради повишението си на моята сватба. Когато й казах, че приятелката ми Сузи няма да може да присъства и я помолих да ми стане шаферка, тя буквално избухна в сълзи.

— Не, все още не съм зървала булчинската рокля на Беки — отговаря Кристина. — И направо не смея да я погледна!

— Много е красива! — запротестирвам аз. — Ела и я виж!

Въвеждам ги в импозантната гардеробна, където е окачена роклята на Дани.

— Цялата си е на мястото — отбелязва лаконично Кристина. — Това е добро начало.

— Кристина, това тук не е като прословутите тениски! Тази рокля е от друга, по-висша лига! Само погледни!

Просто не мога да повярвам каква фантастична работа свърши Дани! Макар че никога не бих си го признала пред Кристина, не съм разчитала особено на неговата рокля. Даже, ако трябва да бъда честна докрай, допреди една седмица тайничко ходех на проби в ателието на Вера Уонг.

Но после една вечер Дани почука на вратата на апартамента ни. Цялото му лице грееше от възбуда. Повлече ме нагоре към неговия апартамент, дръпна ме в коридора и отвори със замах вратата на неговата стая. И аз ахнах от изумление.

От разстояние роклята изглежда като традиционна бяла булчинска рокля — с впита талия, богата, надиплена в романтичен стил долна част и дълъг шлейф. Но когато се вгледаш отблизо, започваш да забелязваш безброй специфични, уникални детайли: диплите от бял дънков плат на гърба, характерните за Дани малки плисета и свивки на талията, белите пайети, мънистата и броката, разпръснати по целия шлейф — сякаш някой е изсипал отгоре кутия с бонбонки.

Никога досега не съм виждала подобна булчинска рокля! Това е истинско произведение на изкуството.

— Е, ако трябва да бъда честна — обръща се към мен Кристина, — когато ми каза, че ще бъдеш с произведение на младия господин Ковиц, малко се притесних. Обаче това… — Докосва едно мъничко мънисто. — Впечатлена съм! Ако приемем, разбира се, че шлейфът ти не се разпадне, докато вървиш към олтара.