— Още не сме разговаряли по този въпрос — отговарям след кратък размисъл. — Но, да, смятам, че това е много вероятно. Вярно, Ню Йорк е страхотен град, но аз не мисля, че е добро място за нас. Вече не. Люк е изцеден. Има нужда от промяна на обстановката.

А дълбоко в себе си добавям: „Има нужда да бъде далеч от теб.“

— Разбирам — кимва Елинор и си дръпва силно от цигарата. — Надявам се, че си даваш сметка какви огромни усилия положих, за да ви уредя интервю с управителния съвет на тази сграда, нали?! Неимоверни усилия.

— Да, знам. Люк ми каза. Но ако трябва да бъда честна, Елинор, ние и без това не бихме се преместили да живеем тук.

Лицето й отново потрепва и аз разбирам, че потиска някакво чувство. Ала какво? Дали е гняв срещу мен заради черната ми неблагодарност? Дали е мъка, че Люк все пак няма да дойде да живее в нейната кооперация? Част от мен умира да узнае истината. Част от мен копнее да смъкне маската й, да я огледа добре и да разбере всичко за нея.

А другата, по-разумна част от мен ме съветва: „Не се забърквай, Беки! Остави я да си живее живота, както го разбира!“

Но когато се обръщам да си ходя, все пак не мога да устоя на изкушението. Извъртам се на пета и казвам:

— Елинор, нали знаеш как в душата на всеки дебелан се крие по един елегантен човек, който се опитва да се покаже навън? Е… колкото повече мисля за теб, толкова повече се уверявам, че е възможно — може би — дълбоко в теб да се крие и един добър човек. Но докато продължаваш да се държиш гадно с хората и да им казваш, че обувките им са парцаливи, никой никога няма да види този добър човек!

Така. Казах си го. И сега сигурно ще ме убие. Май най-добре да се изпарявам. Като се старая да не изглеждам така, сякаш бягам, аз тръгвам по коридора и излизам от апартамента. Затварям вратата зад себе си и се облягам на нея с разтуптяно сьрце.

Окей. Дотук добре. А сега да се заемем с Люк.

* * *

— Нямам представа защо толкова настояваш да ходим до центъра „Рокфелер“ — смръщва се Люк и се обляга назад в таксито.

— Защото никога не съм ходила там, ясно? Просто искам да видя гледката оттам.

— Ама защо сега? Защо точно днес?!

— Защо пък не днес?! — Поглеждам си тайничко часовника, а после поглеждам и Люк.

Притеснено ми е. Той се преструва на щастлив. Преструва се на освободен. Обаче не е. Замислен е. Мрачен е.

На повърхността нещата като че ли тръгнаха на добре. Най-малкото спря да си раздава дрехите, а тази сутрин дори се обръсна. Но все още е прекалено далече от старата си същност. Днес отново не отиде на работа — седя си вкъщи и бля пред телевизора, уж гледащ някакъв стар, черно-бял филм с Бети Дейвис.

Колкото и да е странно, досега не бях забелязала удивителната прилика между Бети Дейвис и Елинор.

Истината е, че Анабел се оказа до болка права. Точно това си мисля сега, докато го наблюдавам тайничко. И естествено да е права. Тя познава доведения си син така, сякаш е нейно собстствено дете. Тя отлично съзнава, че Елинор завинаги ще остане дълбоко в душата на Люк, част от самото му съществувание. Той просто не е в състояние да я изреже от себе си и да продължи спокойно напред. Най-малкото от всичко, нуждае се от някакъв шанс, от някаква алтернатива. И чак тогава да вземе окончателното си решение. Колкото и болезнено да е то.

Затварям очи и отправям наум гореща молитва към всички съществуващи богове. Моля ви, нека идеята ми сработи! Моля ви, нека нещата се оправят! А после може би ще успеем да теглим чертата на всичко и да се заемем с нашия живот!

— Центърът „Рокфелер“ — обявява шофьорът на таксито, спира, а аз се усмихвам на Люк, като се старая да прикрия нервността си.

Опитах се да измисля единственото място, където Елинор не би могла да бъде засечена случайно — и измислих Стаята на дъгата в центъра „Рокфелер“, където е пълно с туристи, пиещи коктейли и зяпащи гледката към Манхатън. Докато се изкачваме с асансьора към шестдесет и петия етаж, никой от нас не проговаря и аз отчаяно започвам да се моля тя да е там, всичко да се нареди, и най-вече — Люк да не ми се разсърди кой знае колко много…

Излизаме от асансьора… и аз вече я забелязвам. Седнала е на масичка край прозореца, облечена е в тъмен костюм, а профилът й се отразява на фона на гледката отвън.

Когато я забелязва, Люк подскача като ужилен.

— Беки, какво, за Бога… — Извърта се на пета, а аз го сграбчвам за ръката.

— Люк, моля те! Тя иска да разговаря с теб! Просто… дай й шанс!

— Значи ти си нагласила всичко, така ли? — изсъсква той, почервенял от гняв. — Ти ме доведе нарочно тук, така ли?!

— Налагаше се! Иначе нямаше да дойдеш! Отдели й само пет минути! Просто я изслушай какво има да ти казва!

— Защо, по дяволите, трябва да…

— Наистина смятам, че вие двамата трябва да поговорите. Люк, не можеш да оставиш нещата така! Това те изяжда отвътре! И изобщо няма да става по-добре, освен ако не разговаряш с нея… Хайде, Люк, ела! — Отпускам захвата върху ръката му и го поглеждам умоляващо. — Само пет минути! Само толкова искам от теб!

Той трябва да се съгласи! Ако си тръгне, направо съм загубена!

Точно в този момент пред нас застава група немски туристи, които се точат пред прозореца и се наслаждават на гледката.

— Добре, пет минути! — отсича накрая Люк. — Но нито секунда повече!

И той бавно преминава през залата и сяда на масичката срещу Елинор. Тя поглежда към мен, кимва, а аз се обръщам с разтуптяно сърце. Моля ви, не й позволявайте да прецака всичко! Моля ви!

* * *

Излизам от бара и се насочвам към една празна зала, където заставам пред високия от пода до тавана прозорец и се вторачвам в гледката към града. След известно време си поглеждам часовника — изминали са пет минути, а него още го няма.

Е, тя изпълни своята част от сделката. Значи сега аз трябва да изпълня моята.

Вадя си мобилния телефон, а стомахът ми се присвива от ужас. Няма да бъде лесно. Даже ще бъде много, много трудно. Нямам представа как ще реагира мама. Нямам представа какво точно ще каже.

Важното е, че независимо от онова, което каже, колкото и да побеснее, аз си познавам майката и знам, че ще издържа. Двете с нея сме толкова дълбоко свързани, че ще преживеем всякакви превратности.

Докато за Люк може би това е единственият шанс да се сдобри и помири с Елинор.

Докато чакам някой от другата страна да вдигне, погледът ми се плъзва към безкрайните редици сребристи сгради и кули на Манхатън. Слънцето се отразява от една сграда само за да бъде поето и отразено от друга. Точно както каза и Люк. Напред-назад, напред-назад — и никога не може да се тръгне. Жълтите таксита са толкова далече под мен, че приличат на играчки, а хората щъкат насам-натам като миниатюрни насекоми. А точно в средата е зеленият правоъгълник на Сентрал Парк — като одеяло за пикник, на което да играят децата.

Стоя като вкаменена, хипнотизирана от гледката пред очите ми. Наистина ли мисля онова, което вчера казах на Елинор? Наистина ли искам двамата с Люк да напуснем този удивителен град?

— Ало? — вклинява се в мислите ми гласът на мама и аз подскачам стреснато. За част от секундата не мога да реагирам.

Не мога да го направя.

Обаче трябва.

Нямам никакъв друг избор.

— Здравей, мамо! — изричам накрая и ноктите ми се забиват в дланта на ръката ми. — Аз съм… Беки. Слушай сега. Трябва да ти кажа нещо важно. Опасявам се, че изобщо няма да ти хареса…


Мисис Джеймс Брандън Ридж Хаус Риджуей Норт Фулъртън ДЕВЪН

----------------------------------------------------------------------------

2 юни 2002 г.


Скъпа Беки,

Доста се озадачихме от твоето телефонно обаждане. Въпреки всичките ти уверения, че всичко ще ни се изясни, когато ни обясниш, както и че просто трябва да ти се доверим, все още не можем да разберем какво всъщност става.

И все пак, след като двамата с Джеймс обсъдихме надълго и нашироко ситуацията, решихме да направим така, както ни помоли. Отменихме полета си за Ню Йорк и поставихме нащрек и останалата част от фамилията.

Скъпа Беки, надявам се, че в крайна сметка всичко ще се нареди.

Приеми нашите най-добри пожелания и предай цялата ни обич на Люк!


Твоя: Анабел. Секънд Юниън Банк Уолстрийт № 300 Ню Йорк

----------------------------------------------------------------------------

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б

Ню Йорк


10 юни 2002 г.


Скъпа мис Блумууд,

Благодаря Ви много за поканата за Вашата сватба, адресирана до Уолт Питмън.

След като обсъдихме ситуацията, ние решихме да Ви направим съпричастна към нашата малка тайна. Уолт Питмън всъщност не съществува. Това е обобщаващо име, което символизира всички наши служители, имащи честта да се занимават със сметките на нашите клиенти.

Името „Уолт Питмън“ бе избрано след задълбочено маркетингово и психологическо проучване и целта му е да символизира компетентна и същевременно достъпна за клиентите ни личност. Обратната връзка с нашите клиенти доказва, че продължаващото присъствие на Уолт в техния живот е увеличило доверието им към банката и лоялността им към нас с над 50 процента.

Ще Ви бъдем особено благодарни, ако запазите тази наша тайна за себе си. Ако все пак държите да имате на сватбата си представител на нашата банка, за мен ще бъде чест да приема поканата Ви. Рожденият ми ден е на 5 март, а любимият ми цвят е синият.

Искрено Ваш:

Бърнард Либерман, старши вицепрезидент.

Осемнадесет