Ама…

Какво каза той току-що?! Зяпвам срещу него, неспособна да повярвам на чутото.

Той наистина ли каза онова, което…

Наистина ли каза, че…

Да не би да халюцинирам?

— Люк — намесвам се накрая, като се старая да запазя спокойствие и поне мъничко здрав разум. — Нека си изясним нещата… Да не би твърдиш, че искаш да се оттеглим от сватбата в „Плаза“…

— Беки, давам си сметка, че не сме обсъждали този въпрос — казва Люк, приближава се и ми хваща ръцете. — Знам, че планираш тази сватба вече месеци наред. И знам колко много искам от теб с това, като ти предлагам да се откажеш. Но при създалите се обстоятелства аз просто нямам сили да я приема.

— Значи искаш да откажем сватбата — преглъщам аз. — А знаеш ли, че има финансова неустойка?

— Не ме интересува.

— Ти… теб не те интересува?!

Да, него не го интересува!

Направо не знам да плача ли или да се смея!

— Нямах предвид точно това! — оправдава се Люк, забелязал изражението ми. — Разбира се, че ме интересува! Но да застана пред всичките тези хора и да се преструвам на любящ син на тази… — И хвърля поглед към Елинор. — Ще бъде един голям фарс, нищо друго. Това ще опорочи цялото преживяване. Можеш ли да ме разбереш, миличка?

— Естествено, че те разбирам, Люк! — отвръщам, като се старая да не издам радостта си. — Щом искаш да се откажем от тази сватба, то тогава аз с радост ще се присъединя към теб!

Боже, направо не мога да повярвам! Спасена съм! Наистина съм спасена! Чудото се случи!

— Говориш сериозно, нали? — поглежда ме Люк с известно съмнение.

— Разбира се, че говоря сериозно! Щом искаш да отменим сватбата, то аз изобщо не възнамерявам да споря с теб! Всъщност… хайде веднага да я откажем!

— Ти си момиче за милиони, Беки Блумууд! — изрича Люк с преизпълнен с чувство глас. — Да се съгласиш с мен, без дори да се поколебаеш…

Боже, чудото наистина се случи!

Няма друго обяснение! Това е чудо!

Веднъж в живота ми Бог наистина ме е чул! Или той, или най-малкото богинята Ганеш!

— Не можеш да сториш подобно нещо — обажда се Елинор и за пьрви път, откакто я познавам, усещам, че гласът й потреперва. — Не можеш просто ей така да се откажеш от сватбата! Аз съм я организирала за теб! Субсидирала съм я!

— Напротив, мога.

— Но това е събитие от огромна значимост! Поканили сме четиристотин души! И то все важни хора! Мои приятели, хора от фондацията…

— Е, просто ще им предадеш моите извинения.

Елинор прави няколко стъпки към него и за мое огромно изумление забелязвам, че тя трепери от гняв.

— Ако наистина направиш това, Люк, обещавам ти, че никога повече няма да ти проговоря!

— Мен това ме устройва. Хайде, Беки! — И той ме дръпва за ръката и аз поемам след него, като едва не се спъвам в килима.

Виждам как лицето на Елинор отново се изкривява от болка и за моя невероятна изненада усещам, че ме залива вълна от съчувствие. Ала когато се обръщам и напускам апартамента й, потискам всякакви емоции. Елинор се държа достатъчно гадно както към мен, така и към моите родители. Така че, заслужила си го е!

* * *

Слизаме по стълбите, без нито един от нас да отрони и думичка. Май и двамата сме като попарени. На тротоара Люк вдига ръка, за да спре такси, после дава адреса ни на шофьора, качваме се и потегляме.

След около три пресечки се споглеждаме. Люк е пребледнял и трепери неудържимо.

— Направо не знам какво да кажа — прошепва. — Не мога да повярвам, че го направих!

— Ти беше великолепен! — изричам твърдо. — Тя си го търсеше отдавна.

Той се извърта и ме поглежда сериозно.

— Беки, много съжалявам за сватбата. Знам с какво нетърпение я чакаше. Обещавам, че ще ти се реванширам. Честна дума! Само ми кажи как.

Вторачвам се в него, а мозъкът ми щрака на светкавични обороти. Добре. Сега трябва да си разиграя картите много внимателно. Ако направя и един грешен ход, всичко ще ми се стовари на главата.

— Добре… Нали все пак искаш да се оженим? Така де, по принцип.

— Естествено, че искам! — Този път е ред на Люк да преживее шок. — Беки, знаеш, че те обичам! А сега дори повече от всякога! Всъщност, никога не съм те обичал повече, отколкото когато бяхме горе, в онази стая! Когато ти направи онази невероятна саможертва заради мен, без да се поколебаеш, без дори да ти мигне окото!

— За какво? Ах, да, за сватбата. Е, да. — И лицето ми бързо придобива смирено изражение. — Да, прав си. Вярно, че това, което поиска от мен, беше много. И тъй като… хмм… говорим за сватби…

Направо не мога да изплюя камъчето! Имам усещането, че в момента се опитвам да поставя последната карта върху пирамидата. Така че ръката ми не трябва изобщо да потреперва.

— Какво ще кажеш да… да се оженим в… в Оксшот?

— Оксшот? Великолепно! — изрича Люк, притваря очи и се отпуска изтощен на седалката.

Губя ума и дума. Направо не мога да повярвам! Всичко си идва на мястото. Чудото е пълно!

И докато преминаваме по Пето авеню, аз надниквам през прозорчето на колата, опитвайки се да обхвана света навън. За първи път забелязвам, че вече е лято. Че навън е един прекрасен слънчев ден. Че в „Сакс“ са изложили нови стоки на витрината — бански костюми и други аксесоари за море. Все малки неща, които досега не съм била в състояние да видя, а какво остава да оценя. Защото бях прекалено напрегната, прекалено стресирана да мисля за какво ли не.

Имам усещането, че от толкова дълго време се тътря с непосилен товар на гърба си, че вече съм забравила как се върви с изправени рамене. Но сега този товар най-сетне е паднал и постепенно се изпъвам нагоре, протягам се и започвам да се наслаждавам на живота. На кошмарните месеци най-после е сложен край. И аз най-после мога да се отпусна и да заспя спокойно тази нощ.

Седемнадесет

Да, ама не.

Всъщност, изобщо не успявам да мигна.

Люк отдавна е отнесъл плувката, обаче аз продължавам да се взирам в тавана, изпълнена с чувство на незавършеност. Тук нещо не е наред. Ала засега не разбирам какво.

На пръв поглед всичко е перфектно. Елинор излезе от живота на Люк завинаги. Вече можем спокойно да се оженим у дома. И няма смисъл да се притеснявам за Робин. Все едно в живота ми ннезапно се е появила огромна топка за боулинг и е помела всички гадни кегли, за да остави след себе си само добрите.

Спретнахме си страхотна вечеря, за да отпразнуваме случая, отворихме бутилка шампанско и вдигнахме тост за остатъка от живота на Люк, за сватбата и един за друг. После започнахме да обсъждаме къде бихме могли да прекараме медения си месец — аз заложих на остров Бали, обаче Люк предложи Москва, след което се впуснахме в един от онези спорове със смях през сълзи, които са последица от превъзбуда и облекчение след продължително напрежение. Беше прекрасна, щастлива вечер. И аз би трябвало да се чувствам напълно доволна от всичко.

Само че не съм. Лежа си сега и въпреки успокоения ми на пръв поглед мозък, нещо определено ме човърка. Може би е начинът, по който изглеждаше Люк снощи. Прекалено превъзбуден. С прекалено светнали очи. А вероятно е начинът, по който двамата не спряхме да се смеем — с някакъв почти маниакален смях. Като че ли нито един от двамата не смееше да спре.

И разни други неща. Начинът, по който изглеждаше Елинор, когато си тръгвахме. А и разговорът ми с Анабел отпреди няколко месеца.

Би трябвало да се чувствам победител. Би трябвало да се чувствам отмъстена. Обаче… не се чувствам така. По-скоро чувствам, че нещо не е наред.

Най-накрая, някъде към три часа през нощта се изсулвам тихичко от леглото, отивам в дневната и набирам телефона на Сузи.

— Здрасти, Беки! — изненадва се тя. — Кое време е там, при вас? — Чувам в далечината звуците на британската сутрешна програма, както и сладкото гукане на Ърни. — Боже, толкова съжалявам за нещата, които ти наговорих вчера! Оттогава не съм на себе си…

— Няма нищо. Честна дума! Вече забравих, не се притеснявай! — Сгушвам се на пода зад дивана и загръщам краката си с халата. — Слушай сега, Сузи, снощи Люк се скара много грозно с майка си. И отказа сватбата в „Плаза“. Така че, в крайна сметка можем спокойно да се оженим в Оксшот.

— Какво?! — изкрещява невярващо Сузи. — Боже, господи! Ама това е невероятно! Това е направо фантастично! Беки, толкова се притеснявах за тази работа! И честно да ти кажа, направо не виждах какво можеш да направиш в създалата се ситуация. Сигурно сега танцуваш от радост, а?! Сигурно сега…

— Да. Отчасти.

Сузи си глътва граматиката.

— Какво искаш да кажеш с това „отчасти“?! — успява да изфъфли накрая.

— Знам, че всичко се нареди чудесно. Знам, че е фантастично. — Тук започвам да навивам крайчеца на халата около пръста си. — Обаче някак си… Не ми се струва особено фантастично.

— Какво имаш предвид? — пита Сузи и чувам как намалява звука на телевизора. — Беки, какво не е наред?

— Чувствам се много зле — започвам да нареждам аз. — Чувствам се сякаш… съм спечелила, обаче не искам да печеля така. Имам предвид, добре де, вярно, че нещата се наредиха точно така, както ги исках. Люк отряза завинаги Елинор, няма нищо против да плати неустойката на сватбената ни агентка, можем да направим сватбата у дома… От една страна, всичко е страхотно. Обаче, от друга…

— Какво от друга? Няма друга страна!

— Напротив, има. Или поне… така мисля. — Започвам да си гриза нокътя на палеца. — Сузи, притеснявам се за Люк. Той е наистина много привързан към майка си. А сега твърди, че никога повече няма да й проговори.

— И какво от това? Това нали е добре, а?!

— Не съм много сигурна. Така ли е наистина? — казвам и се вторачвам в дъската за гладене. — В момента е в някаква еуфория. Ами ако скоро започне да го гризе съвестта? Ако се почувства виновен? Ами ако въпреки привидното му спокойствие в някой момент в бъдещето отново откачи заради това? Знаеш ли, веднъж втората му майка Анабел каза, че ако се опитам да премахна Елинор от живота на Люк, това ще му причини непоправими вреди.