— Никога не съм го чувала да се оплаква заради количеството работа, с която се нагърбва!

— Той никога не би се оплакал! Но ти би трябвало да забележиш колко много от своето време ти дарява той — и то за нищо! И накрая дори си позволи да използваш и негова служителка! Само това беше достатъчно, за да го вкара в големи неприятности…

— Да, съгласна съм — казва Елинор.

— Какво? — ахвам невярващо аз.

— Използването на служители от „Брандън Къмюникейшънс“ не беше моя идея. Аз даже бях против това. Люк беше този, който настоя. А както обясних и на Люк, статията във вестника не бе моя грешка. Дадоха ми възможност за интервю в последния момент. Не можах да открия никъде Люк. Разказах на журналиста най-подробно за участието на Люк в това мероприятие и му дадох брошури на „Брандън Къмюникейшънс“. Той обеща да ги прочете, но очевидно не е използвал нищо от тях. Уверявам те, Ребека, този случай бе извън моя контрол!

— Глупости! — срязвам я автоматично аз. — Един свестен журналист не би игнорирал нещо такова, като…

Хммм. От друга страна… може и да го направи. Сега, като се замисля по този въпрос, когато бях журналист, задължително хвърлях половината от брошурите, които ми раздаваха. И със сигурност не прочитах и ред от тях.

— Ами… добре — кимвам след кратка пауза. — Може пък в случая грешката наистина да не е твоя. Но не в това е основният проблем. Не това е причината за състоянието на Люк в момента. Преди няколко дена той отишъл в твоя апартамент, за да търси семейни снимки. Обаче не открил никакви. Вместо тях намерил някакви писма от баща му. И от тях се разбира как ти изобщо не си го искала, когато е бил дете. Как изобщо не си проявила интерес да се срещнеш с него, дори и за десет минути.

Лицето на Елинор потрепва лекичко, но тя не казва нищо.

— А това го върна към хиляди болезнени спомени. Като например как веднъж дошъл в Ню Йорк да те види, седнал пред блока ти, а ти си се направила, че не го познаваш. Спомняш ли си този случай, Елинор?

Знам, че грубостта ми става несравнима, обаче не ми пука изобщо.

— Значи това е бил той — изрича накрая тя.

— Естествено, че е бил той! Не се преструвай, че не си го познала, Елинор! И защо според теб той се старае толкова сега? Защо според теб той изобщо реши да дойде в Ню Йорк? За да те впечатли, разбира се! Той е обсебен от мисълта за теб вече години наред! Нищо чудно, че накрая превъртя! Ако трябва да честна, като се има предвид детството му, направо съм изумена, че е изкарал толкова дълго, без да се срине!

Когато спирам, за да си поема дъх, внезапно ми хрумва, че може би на Люк изобщо няма да му хареса, че обсъждам тайните му неврози с майка му.

Добре де. Но вече е прекалено късно. Пък и някой трябва да натрие носа на Елинор в края на краищата!

— Той е имал щастливо детство — обажда се накрая тя, вторачена неотклонно през прозореца. В момента сме спрели на едно кръстовище и аз виждам отраженията на минаващите покрай колата хора в нейните слънчеви очила.

— Но е обичал теб. Искал е теб! Неговата майка! И да разбере, че си там, но не желаеш да го видиш…

— Вероятно ми е сърдит.

— Разбира се, че ти е сърдит! Та ти си го изоставила и си заминала за Щатите, без изобщо да ти пука за него, щастлива като волна птичка…

— Щастлива ли?! — извръща се внезапно към мен тя. — Наистина ли мислиш, че съм щастлива, Ребека?

Втрещявам се. Не без мъничко срам си давам сметка, че никога не ми е хрумвало да се замисля дали Елинор е щастлива или не. Единственото, което съм си мислела за нея, е, че е голяма крава.

— Аз… нямам представа — изпелтечвам накрая.

— Тогава взех своето решение. И се придържах докрай към него. Но това не означава, че не съжалявам.

Сваля си слънчевите очила и аз се опитвам да не издам изумлението си при вида на лицето й. Кожата й е опъната по-силно от всякога, а около очите й се забелязват синини. Въпреки че току-що си е направила пластична операция, сега ми изглежда по-стара откогато и да било. И някак си много по-уязвима.

— През онзи ден наистина познах Люк — изрича едва чуто Елинор.

— Тогава защо не се приближи към него?

В колата настъпва тишина. А после, с треперещи устни тя казва:

— Страхувах се.

— Страхувала си се?! — повтарям невярващо. Изобщо не мога да си представя Елинор да се страхува от каквото и да било.

— Отглеждането на дете е изключително важна стъпка. А да вземеш обратно детето си е… също толкова важно. Особено след толкова дълго време. Аз не бях подготвена за подобна стъпка. Не бях подготвена да се срещна с него.

— А не ти ли се искаше поне да поговориш с него? Не ти ли се искаше да го… да го опознаеш?

— Може би. Възможно е и да съм искала.

Забелязвам леко притреперване — точно под лявото й око. Това израз на някакво чувство ли беше?

— За някои хора е много лесно да се впуснат в нови преживявания. За други обаче не е. Други се отдръпват, плашат се. За теб, Ребека, вероятно е трудно да го разбереш. Знам, че ти си импулсивен, топъл човек. Това е едно от нещата, заради които ти се възхищавам.

— Да бе! — изсмивам се саркастично.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Стига, Елинор! Хайде да не си играем игрички! И двете знаем, че не ме харесваш. И никога не си ме харесвала.

— Какво те кара да мислиш, че не те харесвам?

Ама тази жена сериозно ли говори?!

— Твоите охранители не ме пускат на собственото ми годежно парти… караш ме насила да подписвам предбрачен договор… никога не си се държала любезно с мен…

— За инцидента на партито вече казах, че съжалявам. Това бе грешка от страна на организаторите на тържеството — казва тя, след което се смръщва леко. — Но така и не мога да разбера защо се противиш на подписването на предбрачен договор. Никой не трябва да встъпва в брак без подобен договор. — Поглежда през прозореца и казва: — Пристигнахме.

Колата спира и шофьорът заобикаля, за да отвори вратата.

Елинор ме поглежда и казва:

— Наистина те харесвам, Ребека. При това много. — Излиза и погледът й пада върху обувките ми. — Обувката ти е смачкана. Изглежда доста парцаливо.

— Ето, виждаш ли? — изтъквам, вече изкарана от търпение. — Разбираш ли какво имам предвид?!

— Какво? — поглежда ме неразбиращо тя.

О, предавам се.

* * *

Апартаментът на Елинор е ярко осветен от сутрешното слънце и абсолютно тих. Отначало си мисля, че тя нещо не е разбрала както трябва и че Люк не е тук — но когато влизаме в дневната, го зърваме. Застанал е пред огромния прозорец с дълбоко смръщена физиономия.

— Люк, добре ли си? — питам предпазливо и той се извърта шокирано на пети.

— Беки, какво правиш тук?

— Аз просто… случайно се срещнахме с майка ти в „Тифани“. Къде беше цяла сутрин?

— Навсякъде и никъде — отговаря той. — Размишлявах.

Обръщам се към Елинор. Физиономията й е неразгадаема. Очите й са вперени в Люк.

— Няма значение. Аз и без това ще си тръгвам. Нали? — смотолевям неловко. — Както виждам, двамата имате да си говорите…

— Не, остани! — заповядва ми Люк. — Няма да се бавим.

Присядам върху дръжката на един фотьойл и ми се иска да потъна в него така, че да не се виждам. Никога не съм харесвала атмосферата в този апартамент, а точно в този момент той ми прилича на нещо като болнична стая.

— Получих всичките ти съобщения — започва Елинор. — Както и писмото ти, в което нямаше почти никакъв смисъл. — Сваля непохватно ръкавиците си и ги поставя на една странична масичка. — Нямам никаква представа в какво се опитваш да ме обвиниш.

— Не съм дошъл, за да те обвинявам в каквото и да било — казва Люк, като полага видими усилия да запази спокойствие. — Просто държа да те уведомя, че си дадох сметка за някои неща. Едно от които е, че през всичките тези години някак си съм се… заблуждавал. Ти никога не си ме искала до себе си, нали така?

Въпреки това ме остави да си въобразявам, че е точно обратното.

— Не бъди смешен, Люк — казва Елинор след кратка пауза. — Ситуацията беше далеч по-сложна, отколкото изобщо можеш да си представиш.

— Ти си поигра добре с моите… моите слабости. Ти ме използва. Както и моята компания. Отнесе се към мен като към… — Не довършва. Дишането му е учестено, затова изминават няколко секунди, докато се успокои. — Вярно, че е малко тъжно, но истинската причина да дойда в Ню Йорк е да прекарвам известно иреме с теб. И вероятно да те поопозная така, както Беки познава своята майка.

И той посочва към мен, а аз вдигам уплашено очи. Моля ви, само не ме забърквайте в това!

— Но каква загуба на време! — продължава той с вече значително по-дрезгав глас. — Вече не съм сигурен, че ти изобщо си способна на подобен тип взаимоотношения!

— Достатъчно! — отсича Елинор. — Люк, не мога да разговарям с теб, когато си в такова състояние!

И когато двамата впиват погледи един в друг, аз си давам сметка, че те си приличат много повече, отколкото досега съм съзнавала. И двамата се сдобиват с типичните си безизразни, уплашени физиономии, когато нещата тръгнат на зле. И двамата си поставят невъзможно високи цели. И двамата са далеч по-уязвими, отколкото са готови да покажат пред света.

— Не се налага да разговаряш с мен — изрича накрая Люк. — аз напускам този дом. И ти заявявам, че няма да видиш повече нито мен, нито Беки!

Вдигам шокирано глава. Ама той сериозно ли говори?!

— Говориш глупости — отсича Елинор.

— Вече изпратих оставката си на попечителите на фондацията „Елинор Шърман“. И очевидно няма никакви други причини пътищата ни да се пресекат.

— Май забрави за сватбата — срязва го Елинор.

— Не, не съм забравил. Изобщо не съм забравил — отговаря Люк, поема си дълбоко дъх и ме поглежда. — От този момент нататък двамата с Беки ще помислим за алтернативни варианти за сватба. Аз, естествено, ще ти платя всички разходи, които си направила за нас до този момент.