— Беки! — Буквално подскачам от страх при звука от гласа на Сузи. — Престани! Веднага престани! Ама понякога наистина можеш да бъдеш егоистична крава!

— Какво искаш да кажеш? — изломотвам аз. — Просто се опитвах да ти докажа, че разните там богати уловки не са толкова важни…

— Напротив, важни са! Хората са положили огромни усилия, за да ти осигурят тези уловки! Разлолагаш с две сватби, за които всеки само може да си мечтае. Вярно, че не можеш да се явиш и на двете. Но на едната трябва да се явиш. Ако не се явиш на нито едната от тях, значи не ги заслужаваш! Значи не заслужаваш нищо! Тези сватби са не по-малко важни за теб, отколкото за хората, които участват в организирането им! Имам предвид всички онези хора, които са положили усилия, които са отделили от времето и парите си, които са ти засвидетелствали своята любов и уважение, за да създадат нещо специално за теб! Не можеш да избягаш от всичко просто ей така! Налага се да застанеш очи в очи с грешката си, дори и това да означава да се изправиш пред четиристотин души — пред всеки поотделно, на колене. Ала ако просто избягаш… то това означава, че си егоистка и голяма страхливка!

И тя млъква, дишаща тежко, а в далечината дочувам жалостивия вой на Ърни. Чувствам се напълно парализирана, като че ли току-що ми е зашлевила шамар през лицето.

— Права си — чувам се накрая да изричам.

— Много съжалявам — казва тя и за моя изненада също звучи притеснена. — Но наистина съм права.

— Да, знам, че си права. Виж какво… ще се изправя очи в очи с грешката си. Засега нямам представа как, но ще го направя. — Воят на Ърни прераства в мощен рев и аз едва чувам гласа си. — По-добре сега затваряй. Предай обичта ми на моя кръщелник! Кажи му, че… че неговата кръстница много съжалява, че е пълен провал! Кажи му, че тя ще се опита да поправи всичко!

— Той също ти изпраща цялата си обич — казва Сузи, а след кратко колебание добавя: — И освен това казва да не забравяш, че макар понякога да ти се поразсърдваме, ние винаги сме готови да ти помогнем. Ако можем, разбира се.

— Благодаря ти, Сузи! — изричам и усещам, че нещо ме стяга в гърлото. — Кажи му, че… ще ви държа в течение.

Изключвам телефона си и оставам неподвижна няколко секунди, опитвайки се да си събера мислите. Накрая се изправям на крака, отърсвам си дрехите и излизам обратно при сервизите.

Алиша стои само на пет крачки от мен.

Стомахът ми се преобръща. Откога ли е там? Какво точно е чула?

— Здрасти! — казвам, а гласът ми едва не се разпада от напрежение.

— Здрасти! — отвръща и тя, приближава се бавно и очите й ме оглеждат одобрително. — Е — изрича накрая с най-любезен тон, — Робин има ли представа, че се каниш да избягаш, за да се ожениш на някой плаж?

Мамка му!

— Аз… — прочиствам си гърлото — не се каня да бягам, за да се женя на някой плаж!

— Стори ми се, че точно това се каниш да направиш — изрича спокойно Алиша, докато си разглежда ноктите. — В нейния договор нямаше ли една клауза във връзка с подобни случаи?

— Аз просто се шегувах! Беше като… нали се сещаш… просто на майтап…

— Питам се дали Робин ще го възприеме като майтап — заявява Алиша и ме дарява с най-мазната си усмивка. — Как ли ще възприеме идеята, че на Беки Блумууд изобщо не й пука за богатия прием. Да разбере, че нейната любима, сладичка малка Госпожица Съвършенство ще й… скрои гаден номер!

Трябва да запазя спокойствие! Налага се да се справя сама с това!

— Няма да кажеш нищо на Робин.

— Няма ли да кажа наистина?

— Не би могла да го направиш! Ти просто… — Не довършвам, опитвайки се да запазя самообладание. — Алиша, познаваме се от достатъчно дълго време. Вярно е също така, че не винаги сме се… разбирали. Но стига вече! Та ние сме две англичанки в Ню Йорк! И двете се женим! В известен смисъл ние сме… може би сестри!

Едва не се задавям от тези думи — ала имам ли друг избор?! Налага се да я спечеля на своя страна. И с невероятно чувство на отвращение, поставям ръка върху розовия й ръкав.

— Не трябва ли да показваме солидарност? Не трябва ли да… да се подкрепяме една друга?

Настъпва мълчание, през което Алиша плъзга презрителния си поглед по цялото ми лице. После измъква рязко ръката си и закрачва като щъркел към другия край на магазина.

— До скоро виждане, Беки — подхвърля през рамо.

Налага се да я спра. Веднага!

— Беки! — достига зад мен гласът на Айлийн. — Ето фруктиерата, която исках да ти покажа…

— Благодаря — отвръщам разсеяно. — Просто трябва да…

Обръщам се — но Алиша вече е изчезнала.

Къде ли е отишла?!

Втурвам се по стъпалата към приземния етаж, без да си правя труда да чакам асансьора. Когато се появявам долу, започвам да се озъртам отчаяно за нещо розово. Но навсякъде гъмжи от тълпи превъзбудени, шарени туристи. И ярките цветове са буквално навсякъде.

Проправям си път сред тях, като се опитвам да си повярвам, че Алиша няма да посмее да каже нищо на Робин, че няма да прояви чак такава отмъстителност. Ала дълбоко в себе си знам, че това е напълно в стила й.

Не я зървам никъде, въпреки че обхождам целия етаж. Накрая успявам да се промъкна между група туристи, скупчили се около щанд с часовници, и стигам до въртящите се врати. Излизам на тротоара и започвам да се озъртам наляво и надясно. Не виждам почти нищо. Слънцето свети ослепително, а прозорците отразяват лъчите му и, превръщат всичко в силуети и сенки.

— Ребека!

Усещам как нечия ръка пада върху рамото ми и ме дръпва. Напълно объркана, аз се обръщам, заслепена от светлината. Вдигам поглед и примигвам.

И когато очите ми най-сетне се фокусират; съм обхваната от чист, неподправен ужас.

До мен стои Елинор.

Седемнадесет

Това е то. Мъртва съм. Изобщо не трябваше да си показвам носа навън от „Тифани“.

— Ребека, трябва да поговорим — заявява хладно Елинор. — Веднага!

Облечена е в дълго черно манто, сложила си е огромни черни очила и изобщо прилича на истински гестаповец. Господи, да не би да е разбрала всичко?! Сигурно е говорила с Робин. А може и да е разговаряла с Алиша. И сега ме чака, за да ме отведе при коменданта и да ме изпрати в някой трудов лагер.

— Аз съм… хммм… малко заета — завалям и се опитвам да се вмъкна обратно в „Тифани“. — Нямам време да си бъбря.

— Не става въпрос за бъбрене.

— За каквото ще да е.

— Много е важно!

— Виж какво, на теб може и да ти се струва странно — казвам отчаяно. — Но нека погледнем нещата в перспектива. Това е само една сватба. В сравнение с други неща, като например… сещаш се… договорите с други страни…

— Нямам намерение да обсъждаме сватбата — смръщва се Елинор. — Искам да поговорим за Люк.

— За Люк ли?! — втрещявам се аз. — Как така… да не би да си говорила с него?

— Получих няколко твърде смущаващи послания от него, докато бях в Швейцария. А вчера получих и писмо. Затова веднага се прибрах у дома.

— И какво пише в писмото?

— В момента съм се запътила на среща с Люк — заявява тя, без да обръща внимание на въпроса ми. — Много ще съм ти благодарна, ако ме придружиш.

— Така ли? И къде е той?

— Току-що говорих с Майкъл Елис. Тази сутрин тръгнал да търси Люк и го открил в моя апартамент. Точно натам отивам и аз. Очевидно Люк иска да разговаря с мен. — Тук замълчава, след което добавя: — Но аз държах първо да говоря с теб, Ребека.

— С мен ли? И защо?

Преди да успее да ми отговори, магазинът избълва вълна туристи, която ни залива. Бих могла да се измъкна незабелязано в навалицата. Бих могла да избягам.

Ала съм завладяна от любопитство. Защо Елинор държи толкова много да разговаря с мен?

Тълпата се изпарява и ние оставаме втренчени една в друга.

— Моля те — кимва тя към бордюра. — Колата ми ни чака.

— Окей — свивам рамене аз. — Ще дойда. Защо пък не?!

Веднъж обгърната от меката луксозна тапицерия на лимузината, усещам, че ужасът ми изчезва. Докато съзерцавам бледата, неразгадаема физиономия на Елинор, долавям у себе си постепенно надигаща се омраза.

Това е жената, която накара Люк да откачи. Това е жената, която е обърнала гръб на четиринадесетгодишния си син. Седи си спокойно в лимузината и продължава да се държи така, сякаш притежава целия свят, сякаш е олицетворение на праведността!

— И какво точно ти е писал Люк в писмото си? — повтарям въпроса си аз.

— Всичко е много… объркано — отговаря тя. — Несвързани и неразбираеми мисли. Очевидно е изпаднал в нещо като… — не довършва тя и прави царствен жест.

— Срив ли имаш предвид? Да, в момента е в нервен срив!

— И защо?

— Защо според теб? — срязвам я аз, неспособна да овладея сарказма в гласа си.

— Той работи много — казва Елинор. — Може би твърде много.

— Не е от работата! — извиквам, неспособна да се спра. — Причината си ти!

— Аз ли?! — смръщва се тя.

— Да, ти! И начинът, по който си се отнесла към него!

Настъпва продължителна тишина. Накрая Елинор изрича:

— Какво искаш да кажеш с това?

Звучи искрено смаяна. Ама как може така?! Толкова ли е безчувствена тази жена?!

— Добре де… откъде да започна? С твоята благотворителна дейност например. Дейността, на която той посвети всичките си свободни часове и минути през последните месеци. Благотворителността, която, по твоите обещания, трябваше да се отрази благоприятно на имиджа на неговата компания. Но колкото и да е странно, това не стана… защото ти реши да си присвоиш всички заслуги! Единствено за себе си!

Това беше добре! Защо никога досега не съм казвала на Елинор какво си мисля за нея?

Ноздрите й потрепват лекичко и аз веднага разбирам, че е бясна, ала единственото, което изрича, е:

— Това е една доста изкривена версия на събитията.

— Изобщо не е изкривена! Ти просто използва Люк!