Ала няма никакъв смисъл да се самоизмъчвам с онова, което би могло да бъде, но не е станало. Настоящето е единственото, което имам — и нещата стоят, както си стоят.

Качвам се на ескалатора и се отправям към третия етаж. И когато стъпвам на него, се успокоявам още повече. Това действително е друг свят. Много по-различен от тълпите туристи долу. Тук е като рай!

Навсякъде цари спокойствие, простор, навсякъде блести от сребърните, порцелановите и стъклените сервизи, изложени във витринките. Това е свят на блажен лукс. Свят на лъскави, културни хора, на които не им се налага да се притесняват за каквото и да било. Забелязвам безупречно облечено момиче в тъмносиньо да разглежда стъклен свещник. Друга жена, в доста напреднала бременност, разглежда сребърна бебешка дрънкалка. Тук няма хора с проблеми. Единствената дилема, с която някой тук би могъл да се сблъска, е дали да избере сервиз със златни или платинени ръбове.

Докато съм тук, ще бъда в пълна безопасност.

— Беки? Ти ли си?

Сърцето ми претупва. Обръшам се и зървам Айлийн Моргън, която ми се усмихва лъчезарно. Айлийн ме разведе, когато се регистрирах тук за сватбените подаръци. Тя е възрастна жена, с вдигната на симпатично кокче коса, която много ми напомня за учителката ми по балет, когато бях малка.

— Здравей, Айлийн! — поздравявам я аз. — Как си днес?

— Много добре. И имам за теб много добри новини!

— Добри новини ли? — гледам я идиотски аз.

Не мога да си спомня кога за последен път някой ми е носил добри новини.

— Списъкът ти напредва с отлична скорост!

— Така ли?

Незнайно защо се усещам изпълнена със същата гордост, която изпитвах, когато мис фипс ми казваше, че плиетата (Вид балетно движение с ръка. — Бел. прев.) ми стават все по-добри.

— Да, наистина. Даже мислех да ти звънна. Мисля, че настъпи моментът… — тук тя прави тържествена пауза — да се насочим към нещо по-голямо! Като например сребърна купа! Или плато! Или някои антични съдове!

Опулвам се срещу нея. В терминологията на списъците със сватбени подаръци това е равносилно на покана за Кралския балет.

— Наистина ли смяташ, че съм в тази… лига?!

— Беки, изчерпването на твоя списък е действително много впечатляващо! Подреждаш се редом до най-изисканите булки в този град!

— Аз… направо не знам какво да кажа… Аз…

— Никога не се подценявай! Това го запомни от мен! — отсича Айлийн с топла усмивка и обхваща с жест целия етаж. — Оглеждай колкото желаеш, а после ми кажи какво би искала да добавя. Ако имаш нужда от помощ, знаеш къде да ме намериш. — Стиска ръката ми и допълва: — Браво на теб, Беки!

Докато тя се отдалечава, усещам как очите ми се изпълват със сълзи на благодарност. Значи все пак има някой, който не ме вижда като пълен провал! Значи има някой, който смята, че не съм разрушила всичко около себе си! Поне в една област на живота съм извоювала успех!

Насочвам се към античния шкаф и се вторачвам в един сребърен поднос, преизпълнена от емоции. Няма да предам Айлийн! Ще регистрирам най-добрите антични сервизи, които намеря! Ще включа и един чайник, и една захарница…

— Ребека.

— Да? — обръщам се изненадана аз. — Още не мога да реша дали…

И замръзвам. Думите се превръщат в ледени кристалчета върху устните ми. Това не е Айлийн. Това е Алиша Дългокраката кучка.

Долетяла от нищото — като зла магьосница. Облечена е в розов костюм и носи подаръчна чанта от „Тифани“, а от цялото й същество се излъчва враждебност. Само тя ми липсваше сега!

— Е, Беки — изсъсква злобно тя, — май си особено доволна от себе си, а?!

— О… ами… не особено.

— Госпожица Булка на годината! Ха! Гадната госпожица Омъгьосаната гора!

Поглеждам я объркано. Познавам достатъчно Алиша и съм наясно, че с нея не бихме могли да се наречем най-добри приятелки, но това вече е малко прекалено.

— Алиша — изричам спокойно, — какво те тревожи?

— Какво ме тревожи ли? — изписква тя. — И какво би могло да ме тревожи според теб? Може би фактът, че моята сватбена агентка ме изостави без всякакво предупреждение. Може би точно това вероятно ме притеснява!

— Какво?!

— И защо ме изостави? За да може да се концентрира върху голямата, изключително важна сватба в „Плаза“! Върху нейната особено специална, нещадяща никакви разходи клиентка госпожица Беки Блумууд!

Ококорвам се ужасено в нея.

— Алиша, нямах никаква представа…

— Цялата ми сватба се разпадна на прачета! И не успях да си намеря нов сватбен агент! Тя ме е очернила пред целия град! Очевидно мълвата твърди, че съм много „трудна“ личност. Представяш ли си, трудна личност?! И уредниците на тържества изобщо не отговарят на обажданията ми, роклята ми е прекалено къса, цветарката ми е истински идиот…

— Много съжалявам — казвам безпомощно. — Честна дума, не зная нищо по този въпрос!

— Убедена съм, че не знаеш! И съм сигурна, че не си подслушвала в офиса на Робин, когато ми се обади, за да се оттегли от моята сватба!

— Наистина не съм била там! И не бих го направила! Виж какво… сигурна съм, че накрая всичко ще се уреди, повярвай ми! — Поемам си дълбоко дъх и не зная защо изтърсвам: — Ако трябва да бъда честна, подготовката за моята сватба също не върви особено гладко…

— Я стига! Наслушаах се достатъчно за твоята сватба! Целият шибан свят разбра за нея!

И тя се извърта на пети и се отдалечава като побесняла, а аз оставам, зяпнала след нея, напълно разтърсена.

Значи съм разрушила не само собствената си сватба, а и тази на Алиша! Колко ли други човешки съдби съм объркала! Колко ли хаос съм причинила, без дори да го съзнавам?

Опитвам се да пренасоча вниманието си обратно към шкафа с антични прибори, но все още цялата треперя. Добре де, стегни се най-накрая! Така. Ще се опитам да подбера няколко нещица. Това може и да ме поразвесели. Цедка за чай от деветнадесети век. Захарница със седефени инкрустации. Защо пък не? Човек никога не знае кога ще му потрябва подобно изискано нещо!

А вижте този сребърен чайник! Само за 5000 долара. На всяка цена ще си го включа в списъка, а после ще потърся и каничка за сметана, за да бъдат в комплект. Забелязвам, че млада двойка, облечени в дънки и тениски, са се появили на етажа и точно в този момент разглеждат същия този чайник.

— Виж това нещо! — казва момичето. — Чайник за пет хиляди долара! И за какво му е притрябвало на човек подобно нещо?!

— Ти не обичаш ли чай? — ухилва й се приятелят й.

— Естествено! Обаче я ми кажи, ако имаше пет хиляди долара, би ли ги похарчил точно за чайник?

— Когато се сдобия с пет хиляди долара, ще те уведомя — отговаря момчето. После двамата се засмиват и отминават, хванати ръка за ръка, щастливи, че се имат един друг.

И както си стоя пред античния шкаф, аз съзнавам, че изглеждам напълно абсурдно тук. Като дете, което си играе с дрехите на големите. За какво ми е наистина чайник за пет хиляди долара?!

Даже нямам представа какво търся тук. Нямам представа и какво правя.

Искам Люк.

Осъзнаването на този факт ме блъсва като внезапна приливна вълна, заливаща всичко останало. Изхвърляща всички излишни боклуци и предмети.

Това е единственото, което искам. Искам Люк отново да си стане нормален и щастлив.

Двамата да станем нормални и щастливи. Неочаквано пред мен изниква картина как двамата сме на някакъв пуст плаж. Как наблюдаваме залеза. Без никакъв багаж, без излишен шум. Само ние двамата. Заедно.

Очевидно някъде съм изгубила усещането какво е най-важното. Някъде по пътя съм свърнала настрани. Позволила съм си да бъда привлечена от целия този блясък и показност. От роклята, от тортата, от подаръците. Когато всъщност най-важното за мен на този свят е, че Люк иска да прекара остатъка от живота си с мен и че аз също искам да прекарам остатъка от живота си с него. Боже, каква глупачка съм била! Пълна глупачка!

Мобилният ми телефон започва да писука и аз бръквам в чантата си, изпълнена с надежда.

— Люк?

— Беки! Какво става при теб, по дяволите? — изписква гласът на Сузи в ухото ми, при това толкова силно, че едва не изпускам телефона от страх. — Току-що ми се обади Майкъл Елис! Казва, че продължаваш да организираш сватбата в Ню Йорк! Беки, направо не мога да повярвам!

— Моля ти се, не ми крещи! В момента съм в „Тифани“!

— И какво, по дяволите, правиш ти в „Тифани“?! В този момент би трябвало да се опитваш да оправиш цялата тази каша! Беки, ти не можеш да се ожениш в Америка! Просто не можеш! Това буквално ще убие майка ти!

— Знам. И няма да го направя! Или поне… — отмятам разсеяно косата си зад ухото и прошепвам: — О, Сузи! Направо нямаш представа какво става тук! Люк е изпаднал в криза на средната възраст… сватбената организаторка заплашва да ме съди… Имам чувството, че съм напълно изоставена…

И за мой най-голям ужас очите ми започват да се пълнят със сълзи. Завличам се зад античния шкаф и се отпускам върху килима, където никой не може да ме види.

— Оказвам се с две сватби, а не мога да се справя с нито една от тях! И в двата случая хората ще ми се разсърдят. И в двата случая ще разочаровам някого. А се предполага, че това би трябвало да бъде най-щастливият ден в моя живот! Както гледам, ще се окаже най-лошият. Най-най-лошият!

— Виж какво, Беки, не се разстройвай сега! — отстъпва малко приятелката ми. — Действително ли обмисли всички алтернативи?

— Да, обмислих ги. Хрумна ми да прибегна до двуженство. Хрумна ми дори да наема двойници…

— Тази идея никак не е лоша! — заявява замислено Сузи.

— Знаеш ли какво всъщност ми се иска да направя? — казвам и усещам, че гърлото ми се стяга от вълнение. — Искам да избягам от всичко и всички. Двамата да избягаме на някой плаж. Да бъдем само ние двамата и свещеникът, и чайките. Защото точно това има значение, нали?! Фактът, че аз обичам Люк и че той ме обича, и че искаме да бъдем заедно завинаги. — И докато си представям как Люк ме целува на фона на Карибите, очите ми отново се насълзяват. — На кого му пука за тузарската рокля?! На кого му пука за богатия прием и за многото подаръци?! Ние с Люк не сме чак такива клечки! Аз мога да облека един простичък саронг, двамата да бъдем боси, да се разхождаме по пясъка и всичко ще бъде толкова романтично…