— Много лошо. За кога са успели да си резервират полет?

— Хммм… — Отпивам от кафето си, като се старая да отбягвам погледа му. — Не съм сигурна точно кой ден…

— Беки? — Гласът на мама отеква из цялата стая и аз така се стряскам, че разливам половината от кафето върху дивана. — Беки, скъпа, трябва да говоря с теб за оркестъра. Казах, че не могат да свирят „Рок Диджей“, защото басистът им е изсвирил само четири акорда засега. Затова ми изпратиха списък с песните, които наистина могат да свирят, така че…

Мамка му! Спускам се към телефона и грабвам слушалка.

— Мамо? — изричам, едва поемайки си дъх. — Виж какво, в момента имам важна среща, така че ще ти се обадя по-късно.

— Но, миличка, ти трябва да одобриш списъка е песните! Ще ти изпратя факс, става ли?

— Окей. Става.

Затварям телефона и се връщам на дивана, като се старая да запазя самообладание.

— Майка ти наистина се е вживяла в подготовката за сватбата! — отбелязва усмихнато Майкъл.

— Ами… да. Така е.

Телефонът отново зазвънява, но аз пак не му обръщам внимание.

— Знаеш ли, отдавна се каня да те попитам — как прие тя новината, че ще се жениш в Щатите?

— Напълно спокойно — отвръщам, като тайничко си стискам палци. — Защо да е иначе?!

— Знам какви са майките, когато стане въпрос за сватбите на техните дъщери!

— Извинявай, миличка, нещо много набързичко — достига отново до мен гласът на мама. — Джанис пита как искаш да са сгънати салфетките — като епископски шапки или като лебеди?

Пак сграбчвам слушалката.

— Мамо, не ме ли чу?! Имам гости!

— Моля те, не ми обръщай внимание — обажда се Майкъл от дивана. — Ако е толкова важно…

— Изобщо не е важно! Изобщо не ми пука в каква форма ще бъдат сгънати салфетките! Така де, дори и да изглеждат като лебеди, това ще продължи не повече от две секунди!

— Беки! — възкликва възмутено мама. — Как можеш да говориш така! Джанис ходи на курс по сгъване на салфетки специално заради твоята сватба! Струваше й цели четиридесет и пет лири, а и трябваше да си носи храна от вкъщи…

Сърцето ми се изпълва с угризения на съвестта.

— Мамо, много съжалявам! Просто съм малко заета. Нека тогава да бъдат… епископски шапки. И предай на Джанис, че съм й изключително благодарна за всичко, което прави за мен!

Затварям телефона и в този момент се звъни на вратата.

— Джанис да не би да е сватбената организаторка? — пита заинтригуван Майкъл.

— Хммм… не. Тя се казва Робин.

— Имате поща! — обажда се компютърът от ъгъла на стаята.

Вече става прекалено. Ще откача!

— Извини ме, само ще видя кой…

Отварям рязко вратата на апартамента, останала без дъх, за да видя пред себе си поредния доставчик на подаръци с огромен кашон в ръце.

— Пакет за Блумууд! — обявява той. — Изключително чуплив!

— Благодаря! — отговарям неловко, като го поемам от него.

— Бихте ли се подписали тук, ако обичате? — пита той, като ми подава химикалка, след което души и добавя: — Да не би нещо в кухнята ви да гори?

Мамка му! Китайските билки!

Втурвам се в кухнята, изключвам котлона, после се втурвам обратно на прага и поемам химикалката от ръката на мъжа. В този момент телефонът отново започва да звъни. Абе, защо не вземат всички да ме оставят най-после на мира?!

— И тук…

Подписвам се, колкото мога, обаче доставчикът присвива подозрително очи към подписа ми.

— Какво пише тук?

— Блумууд! Пише „Блумууд“!

— Ало? — чувам зад себе си гласът на Майкъл. — Не, това е апартаментът на Беки. Аз съм Майкъл Елис, техен приятел.

— Трябва отново да се подпишете, госпожице! При това четливо!

— Да, аз съм кумът на Люк. Здравейте! Аз също очаквах с нетърпение да се запознаем!

— Сега добре ли е? — питам, едва лй не изгравирайки името си върху листа. — Доволен ли сте?

— Карайте по-спокойно! — вдига ръка за поздрав доставчикът и се оттегля.

Затръшвам вратата с крак и се довличам до дневната точно навреме, за да чуя Майкъл как казва:

— Да, чух за плановете за церемонията. Звучи наистина забележително!

„С кого говориш?“ — оформям с устни аз.

„С майка ти“ — отговаря усмихнато Майкъл.

Едва не изпускам чупливия кашон на пода.

— Сигурен съм, че когато денят настъпи, всичко ще мине гладко — успокоява я Майкъл. — Тъкмо казвах на Беки, че се възхищавам от начина, по който вземате участие в подготовката на сватбата. Сигурно никак не ви е лесно!

О, Господи, не!

— О! — възкликва Майкъл, очевидно изненадан от нещо. — Искам да кажа, че сигурно ви е много трудно. Тъй като вие сте в Англия… а Беки и Люк ще се женят в…

— Майкъл! — прекъсвам го на върха на отчаянието си. — Спри!

Той поставя ръка върху слушалката и пита:

— Какво да спра?

— Не говори за това с майка ми! Тя не знае!

— Какво не знае?!

Вторачвам се в него с агония в очите. Накрая той като че ли разбира и заговорва по телефона:

— Госпожо Блумууд, май трябва да тръгвам. Тук непрекъснато има какво да се прави. Но много се радвам, че говорихме и… Да, ще се видим на сватбата. Да, сигурен съм. И на вас също!

Най-сетне затваря телефона и в стаята настъпва гробовна тишина.

Накрая той започва:

— Беки, защо майка ти не знае нищо?

— Това… няма значение.

— Нещо ми подсказва, че има, при това голямо — не се предава той и ме поглежда проницателно. — Имам усещането, че тук нещо не е наред.

— О, всичко си е наред… Наистина…

Млъквам, защото точно в този момент нещо в ъгъла започва да бръмчи, факсът със съобщението от майка ми. Бързо оставям кашона с подаръка на дивана и се спускам към апарата.

Обаче Майкъл е по-бърз от мен. Дръпва страницата от факса и започва да чете.

„Списък с песните за сватбата на Ребека и Люк. Дата: 22 юни. Място: «Боровете», Елтън Роуд № 43, Оксшот…“ — Вдига очи и се смръщва. — Беки, какво е това тук? Нали с Люк ще се жените в „Плаза“? Или не съм прав?

Нямам сили да отговоря. Кръвта нахлува в главата ми и почти ме оглушава.

— Прав ли съм? — пита той, а гласът му вече е придобил по-железен оттенък.

— Не знам — едва прошепвам накрая аз.

— Как така не знаеш къде ще се жениш? — пита той и отново спуска поглед по факса. И аз постепенно съзирам как всичко му се изяснява. — Исусе Христе! Майка ти също организира сватба в Англия, нали така?!

Втренчвам се в него, раздирана от неизразима болка. Това е дори още по-лошо, отколкото, ако Сузи разбере. Имам предвид, че Сузи ме познава от цяла вечност. Отлично знае колко ми е акълът и накрая винаги ми прощава. Обаче Майкъл… Едва успявам да преглътна. Майкъл винаги се е отнасял към мен с уважение. Даже веднъж ми каза, че съм умна и интуитивна. Да не говорим, че дори ми предложи работа в неговата компания. Не мога да понеса той да разбере в каква каша съм се забъркала!

— Майка ти знае ли изобщо за приготовленията в „Плаза“?

Поклащам глава — много бавно.

— А майката на Люк знае ли за това? — пита и удря гневно по факса.

Пак поклащам глава.

— А някой друг знае ли за цялата тази бъркотия? Люк например?

— Никой не знае — отвръщам, най-сетне успяла да събера сили да проговоря. — И ти трябва да обещаеш да не казваш на никого!

— Да не казвам на никого ли?! Ти майтапиш ли се с мен?! — поклаща той слисано глава. — Беки, как можа да позволиш това да се случи?!

— Нямам представа. Наистина нямам. Не съм го искала нарочно, то просто…

— Не си искала да мамиш две семейства?! Да не говорим за разходите, за усилията… Даваш ли си сметка, че си я загазила много яко?

— Накрая всичко ще се нареди от само себе си! — възкликвам отчаяно.

— И как според теб ще се нареди от само себе си? Беки, това не са ти две срещи, уговорени за един и същи час! Тук става въпрос за стотици хора!

— Бим-бам, бим-бам! — прозвучава внезапно ударът на моя сватбен часовник, отброяващ дните до великото събитие. — Бим-бам, бим-бам! Само двадесет и два дена до Големия ден!

— Млъквай! — срязвам го безцеремонно аз.

— Бим-бам, бим…

— Млъквай! — крясвам и го запокитвам на пода, а стьклото му се разбива на парчета.

— Двадесет и два дена? — обажда се Майкъл. — Но, Беки, това са само три седмици!

— Все ще измисля нещо! Много неща могат да се случат за три седмици!

— Значи ще измислиш нещо, така ли?

— Е, най-много да се случи някакво чудо!

Опитвам се да се усмихна, ала Майкъл изобщо не реагира. Изглежда като попарен. И определено бесен.

Прорязва ме непоносима болка. Не мога да търпя Майкъл да ми се сърди за каквото и да било. Главата ми пулсира, а от очите ми напират сълзи. С трепереща ръка грабвам чантата си и си вземам мантото.

— Какво ще правиш? — тросва ми се той. — Къде си тръгнала сега?

Вторачвам се в него, а мозъкът ми работи на светкавични обороти. Трябва да избягам оттук. От този апартамент, от живота си, от цялата тази идиотска каша. Трябва да си намеря някое спокойно местенце — някакво убежище. Място, където ще намеря утеха.

— Отивам до „Тифани“ — отвръщам през сълзи и затварям вратата зад себе си.

* * *

Пет секунди след като преминавам прага на „Тифани“, спокойствието ми постепенно се възвръща. Ударите на сърцето ми се нормализират. Мозъкът ми също заработва на нормални обороти. Чувствам как постепенно в душата ми настъпва мир само като разглеждам витрините с бляскавите бижута наоколо. Катрин Хепбърн е напълно права — нищо лошо не може да ти се случи в „Тифани“.

Насочвам се към задната част на приземния етаж, като избягвам умело любопитните туристи, вперила поглед в диамантените огърлици. Зървам някакво момиче, приблизително на моята възраст, да пробва годежен пръстен с размерите на камбанария, и усещам как ме пронизва болка.

Сякаш беше преди милиони години, когато двамата с Люк се годихме. А сега се чувствам съвсем различен човек. Защо не мога да върна времето назад! Господи, защо не ми предоставиш поне този едничък шанс?! Обещавам ти, че тогава ще направя всичко по съвсем различен начин!