— Ясно — кимвам след известен размисъл аз. — Абсолютно прав си. Но проблемът в случая е, че…

— Животът трябва да бъде открито пространство, Беки! Човек трябва да бъде в състояние да върви в която посока си пожелае!

— Предполагам, че…

— Днес пресякох острова от единия до другия му край.

— Наистина ли?! — опулвам се аз. — И… защо?

— На един етап вдигнах поглед и осъзнах, че съм обкръжен отвсякъде от административни сгради. Слънцето се отразяваше в армираните стъкла на прозорците. Отскачаше ту напред, ту назад от тях.

— Звучи приятно — отбелязвам напълно неадекватно аз.

— Разбираш ли какво искам да ти кажа? — пита той и ме пронизва с поглед и едва в този момент аз съзирам пурпурните сенки под очите му. Господи, ама той изглежда буквално съсипан! — Светлината влиза в Манхатън и… попада в капан! В капана на собствения си свят, отскачаща напред-назад, без възможност за какъвто и да било изход!

— Е… ами… предполагам, че е така… Само дето понякога все пак вали, не мислиш ли?

— И хората си остават все същите.

— Така ли?

— Точно в такъв свят живеем с теб сега. В самоотразяващ се, самовлюбен свят. И напълно безсмислен. Спомняш ли си онзи човек в болницата? На тридесет и три години — и с инфаркт! Ами ако беше умрял?! Дали тогава щеше да може да каже, че е проживял пълноценно живота си?

— Амиии…

— А аз дали съм проживял пълноценно живота си? Бъди честна с мен, Беки! Погледни ме и ми отговори честно!

— Е… ами… разбира се, че си го проживял.

— Глупости! — Взема напосоки едно прескомюнике на „Брандън Къмюникейшънс“ и се вторачва в него. — Ето в това се е превърнал животът ми. В безсмислени информационни бюлетини. — И за мое огромно изумление започва да го къса на дребни парченца. — В шибани, безсмислени, гадни информационни бюлетини!

Неочаквано забелязвам, че е започнал да къса и извлечението от общата ни банкова сметка.

— Люк! Това е нашата банкова сметка!

— И какво от това?! Има ли някакво значение?! Само някакви си безсмислени цифри! На кого му пука?!

— Ама… нали…

Тук нещо определено не е наред!

— Какво значение има всичко това?! — възкликва и започва да разпръсква късчетата хартия по целия под, а аз едва устоявам на изкушението да се наведа и да започна да ги събирам. — Беки, ти беше абсолютно права!

— Била съм права ли?! За какво?! — подскачам като ужилена.

Тук със сигурност нещо не е наред!

— Всички сме обсебени от материализъм! Обсебени от манията да преуспеем на всяка цена! От парите. От стремежа си да впечатляваме определени хора, които никога не могат да бъдат впечатлени, каквото и да… — Не довършва, едва поемащ си дъх. — Но никой не проумява, че най-важното нещо е човечността! Би трябвало да познаваме и бездомници! Би трябвало да познаваме дори и боливийски селяни!

— Ами… да де… — вметвам аз. — Но все пак…

— Днес цял ден си повтарям нещо, което ти ми каза преди известно време. И сега не съм в състояние да го забравя.

— И какво точно съм казала? — питам нервно.

— Каза, че… — Спира, като че ли се опитва да ме цитира максимално точно. — Каза, че всички ние сме на тази планета за прекалено кратък срок. И когато накрая направим равносметка, кое ще натежи? И кое е по-важно: да знаеш как са балансирани няколко безсмислени цифри, или да си сигурен, че си бил такъв, какъвто си искал да бъдеш?!

Зяпвам изумено.

— Ама… това просто си го измислих ей така! Тогава не говорех сериозно!

— Аз изобщо не съм човекът, какъвто искам да бъда, Беки! И въобще не вярвам, че някога ще успея да стана такъв, какъвто искам да бъда! Досега живеех в голяма заблуда. Бях обсебен все от неправилните неща…

— Хайде, стига! — стискам му окуражително ръка. — Ти си Люк Брандън! Ти си преуспял и много красив, и богат…

— Но не съм човекът, който трябваше да стана! Проблемът е, че вече не си спомням кой беше този човек. И не знам какво искам да стана… какво искам да сторя с живота си… по кой път да поема… — Той се отпуска върху масата и заравя лице в ръцете си. — Беки, нуждая се от отговори! От важни отговори!

Направо не мога да повярвам! Моят Люк преживява криза на средната възраст!

Секънд Юниън Банк Уолстрийт № 300 Ню Йорк

----------------------------------------------------------------------------

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б

Ню Йорк


23 май 2002 г.


Скъпа мис Блумууд,

Благодаря Ви за писмото от 21 май. Радвам се, че започвате да ме възприемате като добър приятел, а в отговор на Вашия въпрос, моят рожден ден е на 31 октомври.

Напълно съм съгласен с Вас, че сватбите са скъпо удоволствие. За съжаление обаче в настоящия момент не съм в състояние да увелича Вашия кредитен лимит от 5000 долара на 105 000 долара.

Вместо това мога да Ви предложа увеличение от 6000 долара, като само ми остава да се надявам, че и това ще Ви помогне донякъде.


Искрено Ваш:

Уолт Питмън, директор отдел „Връзки с клиенти“. „Звездите, които обичате“ АГЕНЦИЯ ЗА ДВОЙНИЦИ НА ЗНАМЕНИТОСТИ Западна 24-та улица № 152 НЮ ЙОРК

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б

Ню Йорк


28 май 2002 г.


Скъпа Ребека,

Благодаря Ви за писмото и снимките. Опасявам се обаче, че ние не разполагаме с двойници нито на Вас, нито на Вашия годеник. Наред с това съм длъжна да Ви призная, че преобладаващата част от нашите клиенти надали биха желали да се оженят един за друг, дори и срещу „тлъст хонорар“, както Вие имате любезността да се изразите.

И все пак понякога има и изключения, което ми дава възможността да Ви уведомя, че нашият двойник на Ал Гор е готов да се ожени за нашата двошшчка на Шарлийн Тилтън, ако сделката е честна.

Моля Ви да ни уведомите дали сте съгласна.


Искрено Ваша:

Канди Блуменкранц, директор. Дрейкфорд Роуд № 49 Потърс Бар Графство Хартфордшир

27 май 2002 г.


Господин Малкълм Блушууд благодари на госпожа Елинор Шърман за любезната й покана за сватбата на Бски и Люк в хотел „Плаза“ на 22 юни. За съжаление се налага да откаже, тъй като си е счупил крака.

 Дъбовете Елтън Роуд № 41 Оксшот Графство Съри

27 май 2002 г.


Господин и госпожа Мартин Уебстър благодарят на госпожа Елинор Шърман за любезната и покана за сватбата на Беки и Люк в хотел „Плаза“ на 22 юни. За съжаление се налага да откажат, тъй като и двамата са получили възпаление на лимфните жлези на шията.

 Фокстрот Уей № 9 Райгейт Графство Съри

27 май 2002 г.


Господин и госпожа Том Уебстър благодарят на госпожа Елинор Шърлщн за любезната й покана за сватбата на Беки и Люк в хотел „Плаза“ на 22 юни. За съжаление се налага да откажат, тъй като кучето им внезапно се спомина.

Шестнадесет

Тази работа вече изобщо не е смешна. Люк отказва да ходи на работа вече повече от седмица. Изобщо не се е бръснал. Всеки ден излиза и се мотае само един бог знае по какви места до малките часове на нощта, когато се прибира, обикновено пиян. А когато вчера се върнах от работа, установих, че е раздал всичките си обувки на разни бездомници.

Чувствам се напълно безпомощна. Нищо от онова, с което се захванах, не се получава. Пробвах с огромни купи от питателна домашно приготвена супа. (Или поне на пликчето се твърдеше, че е питателна и домашно приготвена.) Пробвах с нежна, ласкава любов. Което си беше отлично, най-малкото докато продължаваше. (И което, сега като се замисля, май беше доста отдавна.) Ала нищо не се промени. След това той си остана същият — мрачен и вторачен в някаква точка в празното пространство пред себе си.

А онова, с което се постарах най-много, бе да седна и да си поговоря с него. Понякога имам усещането, че като че ли напипвам нишката. Ала той или изпада в още по-голяма депресия, или казва: „Какъв смисъл има от всичко това?!“ и отново зачезва нанякъде. А най-големият проблем е, че в приказките му няма абсолютно никаква логика и последователност. Звучи направо абсурдно. В един момент твърди, че иска да напусне компанията си и да влезе в политиката, защото там му било сърцето и той никога не трябвало да го предава. (В политиката ли? Та той никога досега не ми е говорил за влизане в политиката!) В следвашия момент настоява, че единственото, за което си бил мечтал някога, е да стане баща, така че хайде да си направим шест деца, а той щял да си стои вкъщи и да бъде съпруг-домакиня.

Междувременно асистентката му звъни по телефона всеки ден, за да провери дали Люк е вече по-добре, а на мен ми се налага да си измислям все по-ужасяващи подробности от мистериозното заболяване на шефа й. Ако някой реши да ми повярва, Люк вече го е налегнала чумата.

Толкова съм отчаяна, че вчера звъннах на Майкъл и той обеща да дойде у нас и да провери дали няма да може да помогне с нещо. Защото, ако някой изобщо може да помогне, то това е единствено Майкъл.

А що се отнася до сватбата…

Всеки път, когато се сетя за нея, буквално се поболявам. Останаха само три седмици. А аз все още не съм измислила на кой континент да се оженя.

Мама ми се обажда всяка сутрин и засега съумявам да разговарям със съвсем нормален тон с нея. Робин пък ми звъни всеки следобед и с нея съумявам някак си да разговарям нормално. Даже наскоро си измислих една шега, че няма да се появя на сватбата си. Много се смяхме, а Робин през смях подхвърли: „Само посмей! Веднага ще те дам под съд!“, след което не знам как успях да не се разридая истерично.