— Какъв проблем? — пита Робин, влизайки в стаята. — Надявам се, че няма нищо общо със сватбата, нали?! — Облечена е в бледосин костюм и кожени обувки с кръгли бомбета, а в ръцете си носи поднос с храна за закуска. — Ето, скъпа! Пийни си малко кафе, за да се разсъниш!

Да не би да сънувам? Какво прави Робин в моята спалня?!

— Аз ще си взема само една кифличка — изчуруликва весело тя и изчезва от стаята.

Отпускам се немощно на възглавницата си, а главата ми пулсира, като се опитва да проумее какво прави точно тя тук.

Внезапно в съзнанието ми изниква филмът за мафията от снощи и сърцето ми се свива ужасено. Господи! Ама това е очевидно!

Тя е разбрала за другата сватба и сега се готви да ме убие!

В този момент Робин отново се появява на прага на спалнята с кошничка кифличкн в ръка и ми се усмихва, докато ги оставя на леглото. Аз я гледам ококорено, неспособна да помръдна от ужас.

— Робин — изричам дрезгаво, — аз… не очаквах да те видя тук. Не е ли малко раничко за гости?

— Когато става въпрос за клиентите ми, за мен няма ранен час — намига ми Робин. — Аз съм на твоите услуги денонощно. — Сяда на фотьойла до леглото и ми налива кафе.

— Но как влезе тук?

— С взлом. Не бе, шегувам се, разбира се! Люк ме пусна, докато излизаше.

Божичко! Значи сега съм съвсем сама в апартамента с нея! Тя ме е приклещила в капана си!

— Люк е тръгнал на работа толкова рано?! — възкликвам изненадано.

— Не съм сигурна, че отиваше на работа — отвръща Робин и прави замислена пауза. — По-скоро ми приличаше на човек, който излиза за джогинг.

— За джонинг ли?!

Ама Люк никога досега не е ходил да бяга!

— Виж сега, пий си кафето, а после ще ти покажа онова, което чакаш толкова дълго! Което всички чакаме толкова дълго — поправя се, поглежда си часовника и добавя: — Имай предвид, че след двадесет минути трябва да съм се изпарила оттук!

Пуля се неразбиращо срещу нея.

— Беки, добре ли си? Нали си спомняш, че имахме среща за днес?

В главата ми започва да се оформя някакъв неясен спомен — като сянка през мъгла. Робин, среща за закуска. Да.

Но защо съм се съгласила да се срещна с нея на закуска?

— Разбира се, че си спомням — кимвам накрая. — Просто съм малко… нали се сещаш… махмурлия от снощи…

— Няма нужда да ми обясняваш повече! — отсича бодро Робин. — Това, от което се нуждаеш в момента, е прясно изцеден портокалов сок. И обилна закуска. Винаги казвам на моите булки, че трябва да се грижат за себе си! Какъв е смисълът от изтощителното гладуване, когато ще припаднеш пред олтара, нали така?! Затова сега си вземи една кифличка. — В този момент тя започва да тършува в чантата си и накрая извиква победоносно: — Ето я и нея! Дългоочакваната радост!

Аз се вторачвам неразбиращо в малкото проблясващо парченце сребрист плат, което зървам в ръката й.

— Какво е това? — питам накрая.

— Това е материята за възглавничките за столовете! — обяснява Робин. — Пристигна специално от Китай! Онова, заради което имахме толкова проблеми с митницата! Не може да си забравила, нали?!

— Разбира се, че не! — побързвам да я успокоя. — Да, изглежда… много красиво! Действителен уникат!

— Беки, има и оше едно нещо — казва Робин, като прибира мостричката в чантата си. Вдига глава към мен, поглежда ме сериозно и заявява: — Истината е, че… започвам малко да се тревожа.

Стомахът ми се преобръща нервно и аз отпивам от кафето си, за да го прикрия.

— Така ли? И за какво… за какво се тревожиш толкова?

— Досега не сме получили нито един отговор на поканите от нашите британски гости. Не е ли странно според теб?

За няколко секунди оставам безмълвна. Накрая смотолевям:

— Хмм… права си, странно е.

— С изключение на родителите на Люк, които приеха още преди време. Е, не трябва да се забравя, че те бяха включени и в списъка на Елинор, така че получиха поканата си много отдавна, но въпреки това… — Взема от ръцете ми чашата с кафе, отпива и отсича: — Ммм. Чудесно е! Макар че непрекъснато си повтарям, че не трябва да обвиняваме хората в липса на обноски. И все пак вече трябва да започнем да получаваме отговорите им! Така че, имаш ли нещо против да направя няколко тактични телефонни обаждания до Англия? Имам всичките телефони в моята база данни.

— Не! — извиквам, внезапно напълно събудена. — Не се обаждай на никого! Искам да кажа… ще получиш отговорите им, разбира се. Обещавам ти!

— Просто е твърде странно! — разсъждава на глас Робин. — Да не получиш нищо… Нали всички си получиха поканите?

— Разбира се, че си ги получиха! Сигурна съм, че е просто въпрос на недоглеждане от тяхна страна — изричам, а ръцете ми започват да навиват чаршафа от напрежение. — В рамките на седмица ще получиш част от отговорите! Аз… ти го гарантирам!

— Е, надявам се да е така! Защото времето напредва, както отлично знаеш! Остават ни още само четири седмици!

— Да, знам! — изписквам почти истерично и отпивам нова глътка кафе, като отчаяно ми се иска да стане чудо и то да се превърне във водка.

Четири седмици. Боже Господи!

— Да ти долея ли още кафе, миличка? — пита Робин и се изправя. Привежда се, вдига някакъв лист хартия и пита с любопитство: — Какво е това? Да не би да е някакво меню?

Поглеждам към листа в ръката й и сърцето ми спира. Божичко! Попаднала е на един от мамините факсове!

Това е менюто за другата сватба!

И всичко останало е точно тук, под леглото ми. Ако сега се наведе и поразгледа… загубена съм!

— О, нищо не е! — извиквам и го грабвам от ръката й. — Просто едно меню за… едно парти…

— Ще организираш парти?

— Ами… обмисляхме подобен вариант…

— Е, ако ти трябва помощ в организирането, знаеш къде да ме намериш! — усмихва се Робин, а после снишава доверително глас: — Позволи ми и един дребен съвет. — Посочва менюто на мама и добавя: — Смятам, че ако се замислиш, ще установиш, че ролцата са малко демоде.

— Хммм… благодаря!

Трябва веднага да изкарам тази жена от къщата си! На минутата! Преди да е открила каквото и да било друго!

Хвърлям рязко листите и скачам от леглото.

— Виж какво, Робин, все още не се чувствам особено добре. Може би ще бъде възможно да… да пренасрочим останалата част от срещата ни за друг път?

— Да, разбирам — потупва ме по рамото тя. — Ще те оставя да си почиваш на спокойствие.

— Между другото — изричам небрежно, докато вървим към вратата, — питах се… Нали се сещаш за онази клауза по неустойката, която имаш по договора си?

— Да? — усмихва ми се лъчезарно Робин.

— Просто от любопитство — изсмивам се аз. — Случвало ли ти се е някога наистина да я получиш?

— О, само няколко пъти — отсича Робин, замисля се и допълва: — Едно глупаво момиче се опита да избяга в Полша… но накрая я открихме… До скоро, Беки!

— До скоро! — отвръщам аз, като се старая да й отговоря на жизнерадостния тон. А после затварям вратата с разтуптяно сърце.

Ще ме хване! Всичко е въпрос само на време!

* * *

Веднага щом пристигам на работа, набирам номера на офиса на Люк и чувам гласа на асистентката му — Джулия.

— Здравей! — започвам, — Мога ли да говоря с Люк?

— Люк се обади, че е болен — отговаря тя изненадано. — Ти не знаеше ли?!

Втренчвам се в телефона слисано. Люк си е взел болнични?! Дяволите го взели! Очевидно неговият махмурлук се е оказал по-тежък и от моя!

Мамка му! А аз едва не го издадох!

— Да бе, вярно! — Побързвам да замажа положението. — Разбира се, че е болен! Даже е много болен. Има кошмарна треска. И нещо със… хммм… стомаха. Просто за момент забравих, това е всичко. Извинявай.

— Е, предай му нашите най-добри благопожелания за бързо оздравяване!

— Непременно!

Затварям слушалката и си давам сметка, че май малко попрекалих. Така де, не че някой може да уволни Люк, защото си е взел болнични, не съм ли права?! В крайна сметка компанията си е негова. И той е шефът.

В интерес на истината, даже съм много доволна, че си е взел свободен ден.

И все пак… Люк да се разболее… Та той никога досега не е боледувал!

И никога досега не е ходил да бяга за здраве! Ама какво става тук все пак?!

* * *

След работа трябваше да ходим с Ерин за по едно питие, но се налага да й се извиня, за да се прибера вкъщи. Когато влизам вкъщи, апартаментът е мрачен и в първия момент си казвам, че Люк още не се е върнал. Но после го зървам, седнал на масата в тъмнината, облечен с анцунг и стара тениска.

Най-после! Най-сетне двамата. Окей. Значи това е моментът. Сега най-накрая ще му разкажа всичко.

— Здрасти! — поздравявам и се настанявам на стола до него. — По-добре ли си вече? Обадих се в работата ти и оттам ми казаха, че си болен.

Мълчание.

— Не бях в подходящото състояние на духа, за да отида на работа — отвръща накрая Люк.

— И какво прави цял ден? Наистина ли ходи да тичаш?

— Отидох на дълга разходка — отговаря той. — И много мислих. Мислих за много неща.

— За какво? За… майка си ли? — питам предпазливо.

— Да. За майка ми. И за още много други неща. — Обръща се и за моя огромна изненада забелязвам, че не се е бръснал. Мммм. Май доста ми харесва необръснат.

— Но иначе си добре, нали?

— Точно в това е въпросът — казва той след кратка пауза. — Добре ли съм наистина.

— Може би просто снощи си прекалил с пиенето — отбелязвам и започвам да си събличам палтото, за да обмислям по-добре думите си. — Люк, слушай какво. Искам да ти кажа нещо наистина много важно. Отлагам го вече седмици наред…

— Беки, мислела ли си някога за капана, който представлява Манхатън? — прекъсва ме неочаквано Люк. — Замисляла ли си се изобщо по този въпрос?

— Хммм. Май не — отвръщам озадачено. — Не бих казала, че съм се замисляла.

— Това е нещо като… метафора на самия живот. Мислиш си, че притежаваш свободата да отидеш където ти се прииска. Но всъщност… — И прокарва въображаема линия с пръста си по средата на масата. — Всички ние сме контролирани. Нагоре или надолу. Наляво или надясно. Нищо по средата. Няма никаква друга алтернатива.