— Всичко е пълна глупост! — изломотва той и поклаща глава. — Преди известно време попаднах на нещо. — Поема си дълбоко дъх и продължава: — Ходих до апартамента й, за да взема едни книжа за фондацията. И не знам защо — вероятно след като видях снимките на Сузи и Ърни — се улових, че разглеждам кабинета й, за да открия някакви мои бебешки снимки. Или като малко дете. Снимки на нас двамата. Нямах представа какво точно търся. Вероятно каквото и да било.

— И откри ли нещо?

Люк показва с жест листите, които затрупват масата, и аз примижавам озадачено към тях.

— Какво е това?

— Това са писма. От баща ми. Писма, които той е писал на майка ми, след като са се разделили преди петнадесет-двадесет години. В които той я моли да отдели няколко минути, за да ме види.

Гласът му е напълно безизразен и това вече започва сериозно да ме тревожи.

— Какво искаш да кажеш с това? — питам.

— Искам да кажа, че той я е молил да ми позволи да й погостувам за малко — изрича Люк с равен тон. — Предлагал е да поеме разходите за хотела. Предлагал е да ме придружи. Молел е отново и отново. А аз никога нищо не разбрах за това. — Присяга се, изважда два листа и ми ги подава. — Ето, убеди се сама.

Опитвайки се да прикрия шока си, аз ги преглеждам повърхностно, като хващам тук-таме по някоя фраза: „Люк отчаяно жадува да зърне майка си… не може да разбере твоето отношение…“

— Тези писма обясняват много неща. Оказва се, че нейният съпруг в края на краищата е нямал нищо против да ме вземат при тях. Даже ми изглежда доста свестен човек. Той е бил съгласен с баща ми, че би трябвало да им погостувам малко. Но тя не проявила никакъв интерес към предложението. — Тук той свива рамене и добавя: — И защо да проявява, като се замисли човек?!

„…интелигентно, любвеобилно момче… изпуска прекрасна възможност…“

— Люк, но това е… ужасно — изричам аз ни в клин, ни в ръкав.

— А най-лошото от всичко е, че някога си изкарвах всичко на родителите ми. Когато бях тийнейджър, искам да кажа. За всичко обвинявах тях.

Пред очите ми внезапно изникна Анабел с нейното мило, добро лице. Видях и бащата на Люк, приведен над бюрото си, как пише тайничко тези писма. И сърцето ми се изпълни с огромна ненавист към Елинор. Тя не заслужава нито Люк, нито каквото и да било семейство въобще!

Настъпва тишина, нарушавана единствено от барабанещия по прозорците отвън дъжд. Протягам ръка и стискам ръката на Люк, като се опитвам да му предам цялата си любов и разбиране, които пазя за него.

— Люк, сигурна съм, че родителите ти прекрасно са те разбирали. И че… — Тук преглъщам всичко, което действително ми се иска да кажа за Елинор. — И че Елинор всъщност много е искала да й дойдеш на гости. Искам да кажа, че сигурно й е било трудно или… или че верятно често е отсъствала от дома си и че…

— Има нещо, което никога досега не съм ти казвал — прекъсва ме неочаквано той. — Не съм казвал на абсолютно никого. — Вдига глава, поглежда ме и заявява: — Когато бях на четиринадесет, дойдох да видя майка си.

— Какво?! — облещвам се срещу него аз. — Но нали си ми казвал, че никога…

— От училището ни организираха една екскурзия до Ню Йорк. Борих се със зъби и нокти да ме включат в нея. Мама и татко бяха против, разбира се, обаче накрая се предадоха. Казаха ми, че майка ми в този момент отсъствала, иначе с радост би се срещнала с мен, обаче…

Протяга ръка към бутилката и си налива ново уиски.

— Не можех да се въздържа. Трябваше на всяка цена да я видя! За всеки случай — може пък информацията им да не е била вярна. — Втренчва се в нищото пред себе си, прокарва пръст по ръба на чашата и продължава: — И така… към края на екскурзията имахме един свободен ден. Всички останали трьгнаха към Импайър Стейт Билдинг. Обаче аз се измъкнах от групата. Имах адреса й, така че пристигнах и седнах на стълбите пред входа. Това беше друга кооперация, не тая, в която живее сега — разположена малко по-нагоре по Парк авеню. Та, както казах, седнах на стълбите, а хората минаваха покрай мен и ме гледаха странно, но нищо не казваха.

Люк отпива от уискито си, а аз съм вперила поглед в него и не смея нито да мърдам, нито да шавам, нито дори да дишам.

— И тогава, към дванайсет часа от входа излезе една жена. Имаше тъмна коса и красиво палто. Познавах лицето й от снимките. Това беше моята майка. — Замълчава няколко секунди. — Аз се изправих. Тя вдигна очи и ме видя. Вторачи се в мен за около пет секунди, след което се обърна, сякаш изобщо не ме бе видяла. — Затваря очи и добавя: — Нямах възможност дори да направя и крачка към нея.

— И какво… какво направи после? — питам с разтреперан глас.

— Тръгнах си. Разхождах се из града. И се опитвах да се самоубедя, че тя не ме е познала. Това си казвах. Това си повтарях на всяка крачка. Че тя изобщо няма представа как изглеждам сега. Че изобщо не би могла да се сети, че това съм аз, нейният син.

— Е, може пък да е било точно така! — побързвам да намеря светъл лъч аз. — Как би могла да знае как си…

Не довършвам, защото точно в този момент той протяга ръка към син, избелял плик за въздушна поща с нещо, прикрепено с кламер към него.

— Това е писмото, което й е писал баща ми, за да я уведоми, че ще бъда в Ню Йорк — обяснява той, смъква бялото листче и аз с изненада установявам, че това е гърбът на снимка. — А това тук съм аз.

Вглеждам се в очите на младия тийнейджър. На четиринадесетгодишния Люк. Облечен е в училищната си униформа, подстрижката му е отвратителна и никой не би могъл да го познае, ако не знае, че е той. Единственото, което е непроменено, са тъмните му пронизващи очи, с които наблюдава света със смесица от решителност и надежда.

Няма какво да кажа. Докато гледам недодяланото му, нелепо тийнейджърско лице, ми идва да се разрева.

— Ти се оказа права още от самото начало, Беки. Дойдох в Ню Йорк, за да впечатля майка си. Исках да я накарам да се закове на улицата, да се обърне и… и да се втренчи в мен и… и да се гордее.

— Но тя наистина се гордее с теб!

— Нищо подобно — заявява спокойно той и се усмихва половинчато. — Би трябвало отдавна да се откажа.

— Недей! — изричам, като че ли с известно закъснение.

Поемам ръката на Люк в своята, обзета от абсолютно безсилие. Чувствам се напълно защитена и разглезена в сравнение с него. Израснах със съзнанието, че мама и татко ме смятат за най-хубавото нещо в целия свят, със съзнанието, че те ме обичат и че винаги ще ме обичат, независимо от глупостите, които ръся след себе си. И откакто се помня, непрекъснато се усещам сгрявана от огъня на сигурността, с която те ме обгръщат.

— Съжалявам — прошепва накрая Люк. — Прекалено много те занимавам с моите истории. По-добре да забравим за това. Ти за какво искаше да говорим?

— Нищо — побързвам да отговоря. — Това… няма значение. Може да почака.

Изведнъж сватбата ми се струва на светлинни години далече. Превръщам прецизните си бележки по речта в плътна топка хартия, която изхвърлям в кошчето за боклук. После обхващам с поглед претъпканата стая. По масата се валят писма, в ъглите се въргалят подаръци, навсякъде натурия. Невъзможно е да избягаш от собствения си живот, когато обитаваш манхатънски апартамент.

— Хайде да излезем и да похапнем някъде — предлагам аз и рязко се изправям. — А после можем да отидем на кино, ако искаш.

— Не съм гладен — смотолевя Люк.

— В случая няма значение. Това място тук е прекалено… пренаселено — отсичам и подръпвам Люк за ръката. — Хайде де, нека излезем навън! И просто да забравим всичко! Абсолютно всичко!

* * *

Излизаме и тръгваме под ръка към киното. Гледаме някакъв филм за мафията. Когато свършва, изминаваме още две преки и се озоваваме в едно малко, уютно ресторантче, което много обичаме, и си поръчваме червено вино и ризото.

Никой не споменава името на Елинор. Вместо това си говорим за детството на Люк в областта Девън. Той ми разказва за пикниците на плажа и за къщичката в дървото, която баща му му построил в градината, и как малката му полусестра Зоуи непрекъснато се мъкнела след него с всичките си приятелки и го подлудявала. После ми разказва и за Анабел. За това колко фантастична е била майка му и колко мила е била с всички и как той нито веднъж не бил почувствал, че тя обича собственото си дете Зоуи повече от него самия.

А после подхващаме постепенно и теми, за които никога досега не сме говорили. Като например да си имаме наши деца. Люк иска да има три. Аз искам… честно да ви призная, след като станах свидетел на родилните мъки на Сузи, засега изобщо не ми се мисли дори и за едно, обаче не смея да му го призная. Кимвам, когато той добавя „та дори и четири“, и се питам дали няма да е възможно да се престоря, че съм бременна, а всъщност да ги осиновя.

Към края на вечерта усещам, че Люк се чувства много по-добре. Тръгваме си за вкъщи, просваме се на спалнята и заспиваме като къпани. По някое време на нощта аз се събуждам и забелязвам, че Люк стои до прозореца, втренчен в нощта навън. Но преди да разбера дали сънувам или не, отново съм заспала.

* * *

На следващата сутрин се събуждам с пресъхнала уста и жестоко главоболие. Люк вече е станал и го чувам да трака нещо из кухнята, така че решавам, че сигурно ми приготвя вкусна закуска. Няма да откажа малко кафе, а може би и препечена филийка. А после…

Стомахът ми притреперва нервно. Трябва да изплюя камъчето. Трябва да му кажа веднага за двете сватби.

Снощи си беше за снощи. Никой не може да отрече, че нещата изобщо не бяха в моя власт. Но сега вече е сутрин и аз не съм в състояние да чакам повече. Знам, че моментът е крайно неподходящ и че това е последното нещо, с което точно сега трябва да му пълня главата, но нямам избор. Просто трябва да му кажа.

Чувам го как върви по коридора и си поемам дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Люк, искам да ти кажа нещо — започвам веднага щом той отваря вратата. — Знам, че моментът е крайно неподходящ, но наистина трябва да поговорим. Имам голям проблем.