— Да, виждам. Тъкмо се опитвам да го оправя!

— Ей, я почакайте малко! — виква тя неочаквано подозрително. — В коя посока дърпате?

— Аааз… в същата като вас…

— Здравей, Лоръл! — чувам отвън изненадания глас на Кристина. — Добре ли си? Да не би да съм забравила, че за днес имаш уговорен час?

— Не, нямам — отговаря тя. — Обаче Беки ми е приготвила нещо много интересно.

— Най-сетне! — отдъхвам си аз, притичвам до вратата и отварям.

Ето ти я и Лоръл, с почервеняло от превъзбуда лице, облечена в новата си пола на Майкъл Корс, съчетана по най-неподходящия начин с тъмносин блейзър.

Колко пъти да й повтарям кое с кое си върви?! Ааа! Май ще взема да правя неочаквани визити на клиентите си по-често! Да ги видя аз как си съчетават дрехите без мен!

— Ето я и нея — отсичам и кимвам по посока на хибрида между кукла Барби и коледна бисквитка, който все още се опитва да се измъкне от роклята си.

— Ясно — кимва Лоръл и влиза спокойно в пробната. — Остави я на мен.

— Какво? Кой е тук? — извърта безпомощно Ейми глава при звука на гласа на Лоръл. — Исусе Христе! Не! Да не би да е…

— Точно така — изрича смразяващо Лоръл. — Аз съм!

* * *

Стоя си аз пред вратата на моята пробна, като се опитвам да не обръщам внимание на крясъците вътре. След няколко минути Кристина излиза от офиса си и се приближава към мен.

— Беки, какво става тук?

— А, нищо. Просто… Лоръл срещна своя отдавнашна позната и… Реших да ги оставя малко насаме. — Отвътре до нас достига нещо като „туп-туп-туп“ и аз се изкашлям колкото мога по-силно. — Мисля, че те… си бъбрят.

— Бъбрят си значи — поглежда ме изпитателно Кристина.

— Точно така! Бъбрят си!

Внезапно вратата се разтваря и оттам се появява Лоръл, стиснала в ръка връзка ключове.

— Беки, ще се наложи да прескоча до апартамента на Ейми, а на нея май ще й се наложи да ме поизчака тук. Нали така, Ейми?

Надниквам в пробната. Ейми се е свила в единия от ъглите, все така по бельо — вече без смарагдовия медальон — и изглежда като пострадала от боен стрес. Кимва, без да изрече и думица.

Когато Лоръл се отдалечава, Кристина ме поглежда, неспособна да повярва на очите си.

— Беки…

— Добре! — възкликвам аз по посока на Ейми с най-добрия си професионално жизнерадостен тон. — Така и така ще чакаме, какво ще кажете да изпробваме още няколко рокли?

* * *

Четиридесет минути по-късно Лоръл се връща, а очите й светят от радост.

— Успя ли да вземеш всичко останало? — питам нетьрпеливо.

— Взех абсолютно всичко!

От другия край на отдела ни Кристина вдига глава към нас, после извръща поглед и го забива в противоположната посока. И без това спомена, че единственият начин да не ме уволни зареди онова, което току-що стана, е да не знае какво е станало.

Така че в общи линии постигнахме съгласие, че тя не знае нищо за случилото се.

— Заповядай! — хвърля Лоръл ключовете на Ейми. — Вече можеш да тръгваш. И предай поздравите ми на Бил. Той напълно те заслужава.

Без да каже каквото и да било повече, вече напълно облечената Ейми скача на крака и тръгва да излиза.

— Почакай! — извиква след нея Лоръл. — Сети ли се да благодариш на Беки?

— Аз… хмм… — Ейми ме поглежда притеснено и изрича: — Благодаря ти, Беки!

— Няма защо — отвръщам неловко аз.

И докато Ейми се носи почти на бегом към ескалатора, Лоръл ме прегръща и казва:

— Беки, ти си истински ангел! Не знам как ще ти се отплатя за всичко, което стори за мен! Само кажи какво искаш, и то ще бъде твое!

— Не бъди глупачка! — изкисквам се аз. — Просто исках да ти помогна!

— Говоря ти напълно сериозно!

— Лоръл…

— Настоявам! Само кажи, и всичко ще пристигне точно навреме за сватбата ти!

Моята сватба…

Все едно някой отвори прозореца и пусна студения въздух вътре.

В цялото това вълнение на момента успях да забравя за нея. Но за кратко. И ето, че сега всичко се стоварва обратно върху главата ми. С пълна сила.

Моите две сватби. Моите два провала.

Като два влака, носещи се с бясна скорост към мен. Все по-бързо и бързо. И всеки път, когато отклоня поглед от тях, установявам, че те са се приближили още повече. С всяка изминала минута се ускоряват все по-съдбоносно. Ако успея да избегна единия, неминуемо ще бъда блъсната от другия.

Вдигам поглед към топлите, открити очи на Лоръл и единственото, което ми се иска да направя в този момент, е да се отпусна в прегръдките й и да прошепна безпомощно: „Моля те, оправи ми живота!“

— Каквото и да поискаш, твое е! — повтаря тя и стиска приятелски рамото ми.

Когато се запътвам обратно към моята пробна, установявам, че адреналинът ми се е изпарил безвъзвратно. Усещам, че познатата, изтощителна тревога отново се завръща и пак ме загризва. Ето че измина още един ден, а от онова брилянтно разрешение на проблема няма и следа. И аз нямам никаква представа какво ще правя. А времето ми май е на свършване.

Вероятно истината е простичка — не мога да разреша този проблем със собствени сили. Отпускам се на стола си и си казвам: „Имам нужда от помощ! Може би от пожарната или от Групата за бьрзо реагиране?“

Или може би просто от Люк.

Петнадесет

Пристигам у дома удивително спокойна. Всъщност, изпитвам даже облекчение. Опитах всичко — и ето, че стигнах до края на пътя. Не мога да направя нищо повече, освен да призная всичко пред Люк. Той безспорно ще бъде шокиран. Може би дори ще побеснее. Но поне вече ще знае.

На идване минах през един бар, дръпнах две за кураж и обмислих всяка дума, която ще изрека пред него. Защото, както всеки знае, разковничето е в начина на поднасяне на информацията. Когато президентът реши да вдигне данъците, той не казва направо: „Ще ви повиша данъците“, а вместо това изрича нещо витиевато от рода на: „Всеки американски гражданин отлично знае стойността на образованието в наши дни.“ Затова и аз си написах реч — нещо като годишната президентска реч за състоянието на нацията — и се постарах да я запомня дума по дума, като включих и време за вметки от страна на Люк. (Или пък аплодисменти, макар че в случая са малко вероятни.) Така че, стига да се придържам към текста и стига никой да не повдига въпроса за политиката ни в Уганда, всичко ще бъде наред.

Краката ми леко потреперват, докато изкачвам стълбите към нашия апартамент, макар да знам, че Люк не може да се е върнал. Знам, че имам още време, за да се подготвя. Но когато отварям вратата, за мой огромен ужас го зървам вътре — седнал на масата, с купчина листи пред себе си.

Хайде, Беки, започвай! Дами и господа, членове на Конгриса. Четири удара на сърцето за пауза и разни-разнообразни. Оставям вратата зад гърба си да се захлопне сама, изваждам си бележките и си поемам дълбоко въздух.

— Люк — започвам с гробовно сериозен глас, — трябва да ти кажа нещо за сватбата. Проблемът изобщо не е лесен, а решението му — още по-малко. И ако такова изобщо съществува, то ще мога да го открия единствено с твоя помощ. Точно затова днес реших да призная това пред теб — и да те помоля да ме изслушаш напълно непредубедено.

Дотук добре. Даже в интерес на истината доста се гордея със себе си. Онова за непредубеното слушане бе голямо попадение, няма спор! Защото то означава преди всичко и най-вече, че той няма право да ми крещи.

— И за да ти обясня трудното положение, в което се намирам сега — продължавам, вече окуражена от себе си, — се налага да те върна назад във времето. Назад, та чак до самото начало. С което нямам предвид Сътворението на света. Нито даже Големия взрив. А просто едно пиене на чай в „Клариджис“.

Правя пауза, но Люк продължава да мълчи и да ме слуша. Може пък всичко да мине добре в края на краищата.

— Именно там, в „Клариджис“, започнаха моите проблеми. Бях изправена пред непосилна задача. Все едно бях онзи гръцки бог, който трябвало да избира между трите ябълки. Само дето ябълките бяха само две — и даже не бяха ябълки. — Правя многозначителна пауза. — А бяха сватби.

Ето че Люк накрая се извръща в стола си. Очите му са кървясали, а върху лицето му се съзира някакво много странно изражение. И докато се взира в мен, усещам, че ме сграбчва ужасът на злокобно предчувствие.

— Беки — изрича накрая, но е очевидно, че говоренето му струва огромно усилие.

— Да? — преглъщам аз.

— Вярваш ли, че майка ми действително ме обича?

— Какво?! — възкликвам като попарена аз.

— Кажи ми честно. Вярваш ли, че майка ми действително ме обича?

Ама чакайте малко! Значи той не е чул нищичко от онова, което казах, а?!

— Ами… естествено, че вярвам — казвам накрая. — И като си говорим за майки, точно там се корени и моят проблем — поне в известен смисъл.

— Какъв глупак съм бил! — отбелязва Люк, вдига чашата си и отпива от някаква течност, която наподобява съмнително на уиски. — Тя просто ме е използвала, нали?!

Ококорвам се срещу него и направо не знам какво да кажа. А после забелязвам наполовина изпразнената бутилка на масата до него. Откога ли си седи тук и пие? Поглеждам отново лицето му, изпънато от болка и толкова уязвимо в този момент, и побързвам да преглътна някои от по-острите неща, които се каня да изрека относно Елинор.

— Естествено, че те обича! — отсичам аз, оставям речта си и се приближавам към него. — Сигурна съм. Имам предвид, че всичко си личи по начина, по който тя… — И не довършвам поради липса на думи.

Но какво се очаква от мен да кажа в подобен момент?! Как да довърша изречението? Че си личи по начина, по който използва служителите му без никакви компенсации, без нито дори едно „благодаря“?! Че си личи по начина, по който го предава най-безцеремонно, а после се измъква тихомълком за Швейцария?!

— Какво… ти защо… Случило ли се е нещо? — успявам накрая да скалъпя.