О, Боже! Пак се започва!

— Нали знаете, че дъщеря ми работи в „Плаза“? — намесва се и госпожа Залески. — Та тя твърди, че всички там говорят за вашата сватба!

— Така ли? — изричам след кратка пауза. — Е, не е чак толкова голяма работа…

— Не било голяма работа ли?! Да не се шегувате?! Сервитьорите се бият кой да бъде на смяна тогава! Всички искат да зърнат тази омагьосана гора! — Тя се втренчва в мен над очилата си и добавя: — Вярно ли е, че ще имате струнен оркестър, диджей и жив състав от десет човека?

— Ами… сигурно.

— Боже, всичките ми приятелки ми завиждат, че ще ходя! — отбелязва Ерин със светнал поглед. — И непрекъснато повтарят, че после искат да видят всички снимки. Нали ще бъде позволено да се правят снимки?

— Ами… не знам. Вероятно.

— Сигурно много се вълнувате — отбелязва госпожа Залески. — Късметлия момиче сте вие!

— Аз… не знам.

Не мога да издържам повече! Искам си водката!

— Извинете, трябва да вървя — промърморвам и поемам с бърза крачка към моята пробна.

Очевидно каквото и да направя, ще изгубя. Каквото и да избера, ще разочаровам много хора.

Докато Ейми намъква първата си рокля, аз стоя, забила поглед в пода, а сърцето ми бие така, че ще се пръсне. И преди съм си навличала неприятности. И преди съм се държала като пълна глупачка. Но никога не съм изглупявала чак толкова. Никога не съм изглупявала до такава огромна, скъпоструваща, важна степен.

— Това ми харесва — отбелязва Ейми, оглеждаща критично отражението си. — Но дали цепката е достатъчна?

— Ами… — Поглеждам я. Роклята е от черен шифон, срязана практически до пъпа. — Така смятам. Но ако желаете, можем да я пипнем малко…

— О, нямам време за подобни неща! — отсича Ейми. — Тук съм само още един ден. Утре заминаваме на почивка, а после се местим в Атланта. Именно затова дойдох да пазарувам. В момента вадят всички мебели от апартамента и това буквално ме подлудява.

— Разбирам — отбелязвам разсеяно.

— Моят приятел обожава тялото ми — отбелязва самодоволно тя, докато се измъква от черния шифон. — Но това е напълно разбираемо, като се има предвид, че жена му изобщо не е обръщала внимание на външния си вид. По-точно — бившата му жена. В момента са в развод.

— Ясно — отбелязвам учтиво, като й подавам бяла рокля със сребристо болеро.

— Направо не мога да повярвам, че я е търпял толкова дълго! Тя е някаква разюздана, ревнива харпия! Лично аз смятам да заведа съдебен иск срещу нея! — Ейми навлича бялата рокля и продължава: — Така де, какво право има тя да ми забранява да преследвам собственото си щастие, а?! Толкова е егоистично от нейна страна! Можете ли да си представите — тя буквално ме нападна на улицата! Насред центъра на Медисън авеню, моля ви се!

Медисън авеню ли? Звучи ми познато. Вдигам глава, а мозъкът ми започва да щрака на бързи обороти.

— Значи тя буквално ви… удари, така ли?

— Ама, разбира се! Едва не ми избоде очите, мръсницата му с мръсница! Хората ни зяпаха, а тя ме засипваше с едни гадни обвинения… Честно да ви кажа, жените с кариера май малко откачат, когато влязат в четиридесетте! Бихте ли ми вдигнали ципа, ако обичате?

Не е възможно да е същото момиче! Така де, в Ню Йорк сигурно има хиляди руси любовници, които са били нападнати на Медисън авеню! И то от побеснелите бивши съпруги на своите приятели.

— Та как казахте, че му е името на този ваш приятел? — питам небрежно.

— Уилям — отговаря тя, присвива презрително устни и добавя: — А тя го е наричала, моля ви се, Бил!

О, Боже! Господи!

Това е тя! Това е русата секретарка! Точно тук, в моята пробна! В ръцете ми!

Окей. Само продължавай да се усмихват. Не й позволявай да заподозре каквото и да било!

Обаче отвътре ми завира от гняв. Значи това е жената, заради която са отхвърлили Лоръл! Заради тази тъпа фръцла, тази жвакаща дъвка празноглавка!

— Точно затова ще се местим в Атланта — продължава през това време Ейми, като същевременно се съзерцава със задоволство. — Искаме да започнем съвместния си живот на чисто, затова Уилям помоли във фирмата да го преместят. И не искаме дъртата вещица да ни знае къде сме. — Смръщва се и добавя: — Тази рокля май ми харесва повече.

Привежда се и аз се заковавам на място. Чакай, чакай! Ама тя носи медальон! Медальон с… този зелен камък не беше ли смарагд?!

— Ейми, извинете ме за момент, трябва да се обадя на едно място — отбелязвам небрежно аз. — Продължавайте да пробвате роклите.

И се измъквам бързо от пробната.

Когато успявам накрая да се свържа с офиса на Лоръл, секретарката й Джина ми съобщава, че тя е на среща с представителите на „Американ Еърлайнс“ и не желае да бъде безпокоена от никого.

— Моля те! — настоявам аз. — Измъкни я оттам! Много е важно!

— Важни са и от „Американ Еърлайнс“! — отсича Джина. — Затова се налага да почакаш.

— Но ти не разбираш! Въпросът е от съдбоносно значение!

— Беки, новата дължина на полите от „Прада“ не е от съдбоносно значение! — съобщава ми Джина, вече загубила търпение. — Не и в света на самолетния лизинг.

— Но тук не става въпрос за дрехи! — изричам възмутено. Поколебавам се, като се питам доколко Лоръл е близка със секретарката си, но накрая решавам да рискувам и добавям шепнешком: — Става въпрос за Ейми Форестър! Нали знаеш кого имам предвид?

— Да, знам много добре — отсича Джина с глас, от който разбирам, че тя знае повече дори и от мен. — И какво за нея?

— Тя е в ръцете ми!

— Какво искаш да кажеш с това, че тя е в ръцете ти?!

— В момента се намира в моята пробна! — продължавам с още по-снишен глас, като се оглеждам, за да се уверя, че никой не ме чува. — Джина, тя носи онзи медальон със смарагда! Сигурна съм, че е онзи, който е бил на бабата на Лоръл! Онзи, дето полицията не успяла да открие!

Настъпва продължителна пауза.

— Окей — отсича накрая Джина. — Ще измъкна Лоръл от срещата. Вероятно веднага ще дойде при теб. Само не пускай… онази да си тръгне!

— В никакъв случай! Благодаря ти, Джина!

Затварям телефона и за момент оставям неподвижна. Мисля. После се насочвам към моята пробна, като се старая да си придам колкото е възможно по-естествено изражение.

— И така! — изписуквам жизнерадостно, когато се появявам при нея. — Хайде да се заемем с пробването на рокли! И запомнете едно нещо, Ейми, огледайте всяка от тях много добре! Толкова, колкото желаете! Ако ще и това да е цял ден…

— Не желая да пробвам нищо повече — отсича Еймя и се обръща, облечена в прилепнала по тялото й червена рокля с пайети. — Ще взема тази.

— Какво?! — пребледнявам аз.

— Страхотна е! Вижте само как ми пасва! — И се завърта, като не изпуска отражението си в огледалото.

— Ама ние още не сме започнали!

— Е, и какво?! Аз вече взех решение! Искам тази! — заявява безапелационно тя и си поглежда часовника. — При това вече трябва да бързам. Бихте ли ми свалили ципа, ако обичате?

— Ейми… — започвам, като се старая да си запазя усмивката. — Наистина смятам, че трябва да пробвате още няколко, преди да вземете окончателното си решение!

— Но аз не желая да пробвам нищо друго! Вие имате много добро око!

— Нищо подобно! Тази рокля ви стои ужасно! — заявявам, без да мисля аз, и тя ме изглежда странно. — Искам да кажа… тук някъде имаше една прекрасна розова рокля, която исках да видя как ви стои, та… — Грабвам закачалката. — Представете си я върху вас! Или… или тази, с поло яката…

Ейми Форестър ме поглежда нетърпеливо и изрича:

— Ще взема тази. Бихте ли ми помогнали да я съблека, ако обичате?

Господи! Какво ще правя сега?! Как да я накарам да остане тук?

Поглеждам тайничко часовника на ръката си. Офисът на Лоръл се намира само на една-две пресечки оттук. Така че би трябвало да долети всеки момент.

— Бихте ли ми помогнали да я съблека? — повтаря Ейми, а гласът й придобива неприятни нотки.

— Да, разбира се! — кимвам притеснено. — Няма проблеми!

Протягам ръка към ципа на червената рокля с пайетите и започвам да го смъквам. В този момент ме осенява гениална мисъл.

— Защо си мисля, че ще бъде много по-лесно да я съблечете през главата? — отбелязвам.

— Окей — извиква нетърпеливо Ейми. — Както кажете.

Разкопчавам ципа още мъничко, а после вдигам прилепналата по тялото рокля точно над бедрата й, след което я мятам през главата й.

Аха! Падна ли ми в ръчичките! Плътната червена материя покрива напълно лицето й, но останалата част от тялото й е облечена само по бикини, сутиен и обувки с високи токове. Прилича на кръстоска между кукла Барби и коледна бисквитка.

— Хей! Нещо заяде! — започва да маха тя безпомощно с ръце, но раменете й са приклещени до главата от роклята.

— Наистина ли? — възкликвам изненадано. — Я виж ти! Случват се понякога такива неща.

— Добре де, тогава ме измъкнете!

Тя прави две крачки напред, а аз на свой ред отстъпвам, за да не ме сграбчи. Чувствам се като шестгодишна, която играе на „сляпа баба“ на някой детски рожден ден.

— Ама къде изчезнахте? — достига до мен приглушеният й, но безспорно бесен глас. — Измъкнете ме оттук!

— Ами… опитвам се — обаждам се най-сетне и дръпвам символично роклята, колкото да имитирам дейност. — Наистина сте се заклещили — извинявам се най-любезно. — Може би, ако се наведете малко и се поразтърсите…

Хайде де, Лоръл! Къде си? Отварям вратата на пробната и се оглеждам, но не я зървам никъде.

— Окей! Ето, че започва да става!

Обръщам се и за мой най-голям ужас зървам, че ръката на Ейми се е появила като че ли от нищото и незнайно как е успяла да докопа ципа с дългите си маникюри.

— Можете ли да ми помогнете да си сваля ципа? — обажда се тя.

— Ами… ще пробвам…

Сграбчвам ципа и започвам да го дърпам в посока, противоположна на тази, в която го дърпа тя.

— Ама той е заял! — извиква отчаяно тя.