Е, не съм съвсем точна. Един от адвокатите се задоволи само да изрече: „Много съжалявам, госпожице, но нищо не можем да направим“. И това — веднага, след като споменах, че договорът е с Робин де Бендърн. А друг ме удостои с констатацията: „Момиче, много си загазила!“, след което просто ми затвори телефона.

Направо не мога да повярвам, че няма изход! Ама как е възможно, моля ви се?! Затова накрая се реших да изпратя копие от договора си на Гарсън Лоу — най-скъпият адвокат в цял Манхатън. Четох за него в списание „Пийпъл“, където се твърдеше, че той е най-проницателният ум в цялата юридическа гилдия. Статията продължаваше също така, че Лоу можел да открие къде се къса нишката дори и в най-бетонираните доводи, затова всички го почитали и му се възхищавали. Затова засега възлагам всичките си надежди на него — като междувременно се старая да се държа съвсем нормално и да не се превръщам в развалина.

— Днес ще обядвам с Майкъл — казва Люк, като се появява в кухнята с две кутии под мишница. — Очевидно се приспособява добре на новото си място.

Майкъл прие предизвикателството и се премести да живее в Ню Йорк, на което и двамата много се радваме. Работи на половин работен ден като консултант към „Брандън Къмюникейшънс“, а през останалото време „се опитва да си върне нормалния живот“, както се изразява самият той. Започна да рисува и стана член на групичка, която прави гимнастика в Сентръл Парк, а последния път, когато го видяхме, мислеше да започва курс по готвене на италианска кухня.

— Но това е страхотно! — казвам аз.

— Непрекъснато ми повтаря, че трябва да му отидем на гости в новия дом — допълва Люк и се вглежда внимателно в мен. — Беки, добре ли си?

В този момент си давам сметка, че барабаня с молива по кухненската маса — при това с такава сила, че оставям белези по плота й.

— О, всичко ми е наред! — изчуруликвам с малко прекален ентусиазъм аз. — Какво да ми е?! Така де!

Не съм споменавала на Люк нищичко за нищо. В „Реалистичната булка“ се казва, че най-лесният начин да не досадите на бъдещия си съпруг с подробности по сватбата е да му поднасяте само най-необходимото.

И като ударя чертата, си давам сметка, че засега на Люк не му трябва да знае нищичко.

— Още два подаръка за сватбата — констатира той, стоварва кутиите на масата и ми се ухилва. — Времето май накъсява, а?!

— О, да! Така е! — засмивам се аз, но май не особено успешно.

— Още един тостер — този път от „Блумингдейлс“ — отсича той и се смръщва. — Беки, би ли ми казала колко точно списъка за подаръци има на наше име?

— Ами, не знам точно. Няколко.

— Мислех, че основната цел на подобни списъци е да не се озовем накрая със седем тостера.

— Ама ние нямаме седем тостера! — възкликвам аз. — Това е грил за сандвичи!

— Имаме си също така и… дамска чанта от „Гучи“ — отсича той и повдига въпросително вежди. — Чанта от „Гучи“ като сватбен подарък?

— Това е комплект от две части! — запелтечвам отбранително. — Включила съм и дипломатическо куфарче за теб!

— Което никой засега не ми е купил.

— Да не би да съм виновна аз?! Аз ли им казвам какво да купят, а, кажи де?!

Тук Люк просто поклаща глава.

Аз си прочиствам гърлото и вметвам:

— Я по-добре виж тук бебето на Сузи!

Току-що си взех снимките от трите ленти, посветени предимно на Сузи и Ърни.

— Това е Ърни във ваничката си… — посочвам и му подавам снимката. — А тук е заспал… а тук Сузи е заспала… И Сузи… Чакай малко… — И бързо прехвърлям няколко снимки, на които Сузи кърми бебето само по бикини. Вярно, че си купи един специален гащеризон за кърмене, който обещаваше „дискретност у дома и на публично място“, обаче така й писна от тъпия скрит цип, че го изхвърли още на втория ден. — Я виж тук! Това е в деня, в който го доведохме за първи път вкъщи!

Люк присяда до мен на масата и започва да прехвърля снимките, а изражението му постепенно добива някакъв странен блясък.

— Тя изглежда… — изрича накрая той — блажена.

— Точно такава е — съгласявам се аз. — Буквално го обожава. Дори и когато пищи.

— Изглеждат вече напълно свързани един с друг — отбелязва, втренчен в снимката, където Сузи се смее щастливо, докато Ърни й дьрпа косата.

— И действително са. Когато се опитвах да го взема от ръцете й, той задължително се разпищяваше.

Наблюдавам Люк и нещо у мен се преобръща. Той е хипнотизиран от тези снимки. Което доста ме изненадва. Никога не съм го възприемала като мъж, който си пада по бебета. Така де, нали знаете как реагират повечето мъже, когато им дадете снимки с бебета…

— Аз нямам никакви снимки като мъничко бебе — изрича накрая той и насочва погледа си към блажено спящия в ръцете на майка си Ърни.

— Така ли? Ами…

— Майка ми ги е взела всичките.

Изражението му е неразгадаемо и у мен постепенно се надига вълната на паниката.

— Наистина ли? — изричам небрежно. — Е, ами то…

— Може би е искала да ги задържи единствено за себе си.

— Да — казвам не особено убедено. — Може би е било точно така.

Господи! Трябваше да си дам сметка, че тези снимки пак ще накарат Люк да си спомни за майка си.

Не съм особено сигурна какво точно се е случило между тях двамата, докато ме нямаше. Единственото, което знам, е, че Люк накрая е успял да се свърже с нея в онази швейцарска клиника. И доколкото схванах, тя отново му е представила някакво неубедително извинение защо в статията не се споменава никъде за него и неговата компания. Нещо от рода на това, че журналистът не проявил интерес към тази подробност.

Нямам представа дали Люк й е повярвал. Нямам представа дори дали й е простил или не. Ако трябва да бъда честна, не съм сигурна, че и той самият има представа за това. Единственото, което виждам, са все по-честите му пристъпи на затваряне в себе си — тогава разбирам, че той потъва в мисли по този въпрос.

Дълбоко в себе си ми се иска да му кажа: „Виж какво, Люк, забрави за нея! Тя е тъпа крава и изобщо не те обича, и ти ще си бъдеш много по-добре без нея!“

Обаче после си спомням думите на втората му майка — Анабел, които тя ми каза преди няколко месеца. Докато си вземахме довиждане, тя ми прошепна: „Колкото и да е трудно за вярване, Люк се нуждае от Елинор.“

„Нищо подобно! — отвърнах възмутено аз. — Та нали има теб, има баща си, а сега има и мен!…“

Ала Анабел само поклати глава и изрече:

„Нищо не разбираш. Той копнее за Елинор още от детството си. Именно това го накара да се труди толкова упорито. Именно този копнеж го изпрати в Америка. Този копнеж е част от неговата същност, при това неразривна част. Като лозница, увита около ствола на ябълка. — После ме погледна проницателно и допълни: — Беки, никога не се опитвай да я изритваш от неговия живот. Защото така ще му причиниш непоправими вреди!“

Как е разбрала какво си мислех тогава? Как е зърнала брадвата, която аз виждах между себе си и Елинор…

И сега поглеждам Люк и виждам, че той се е вторачил като хипнотизиран в снимката, където Сузи целува Ърни по коремчето.

— Както и да е! — отсичам весело аз и побързвам да събера всички снимки от масата. — Трябва да ти кажа, че подобна силна връзка съществува и между Таркуин и Ърни! Искам да кажа, че бащината любов е точно толкова важна, колкото и майчината! Особено в наши дни. Честно да ти кажа, по мое мнение майчината любов е доста надценявана…

О, Боже! Няма никакъв смисъл! Та Люк дори не ме слуша!

Телефонът иззвънява, ала той не помръдва. Затова аз се насочвам към дневната и вдигам слушалката.

— Ало?

— Ало? С Ребека Блумууд ли имам честта да разговарям? — пита непознат мъжки глас.

— Да, същата — отговарям и в този момент зървам на масичката до себе си един каталог от „Потъри фарм“. Защо не взема да направя регистрация на сватбени подаръци и там? — Кой се обажда?

— Обажда се Гарсън Лоу, от фирмата „Лоу и съдружници“.

Вкаменявам се. Боже! Самият Гарсън Лоу! И ми се обажда на домашния телефон!

— Извинявам се за ранното си обаждане — казва в този момент той.

— О, няма нищо! — възвръщам си аз дар словото и бързо сритвам вратата към кухнята, за да не ме чуе Люк. — Много ви благодаря, че се обаждате!

Слава Богу! Нищо чудно да е решил, че от моя случай ще се спретне страхотно дело! Сигурно иска да ми помогне да хвана Робин за гушата! Сигурно двамата ще направим огромен пробив в историята на юрисдикцията… или нещо такова. И аз ще стоя пред вратата на съдебната зала, и телевизионните камери ще се надпреварват да ме снимат, и всичко ще бъде като в „Ерин Брокович“.

— Вчера получих писмо ви — казва Гарсън Лоу. — И бях много заинтригуван от вашата дилема. Яко са ви стегнали за гушата, това е факт.

— Да, знам — съгласявам се аз. — Точно затова се и обърнах към вас.

— Вашият годеник запознат ли е със ситуацията?

— Засега не — отговарям и снишавам глас. — Надявам се първо сама да успея да намеря някакво разрешение, а после да му кажа. Нали разбирате какво имам предвид, господин Лоу?

— Категорично.

Ама това е велико! Ето че двамата се разбираме перфектно!

— В такъв случай — отбелязва Гарсън Лоу от другия край на линията — нека веднага си дойдем на въпроса.

— Напълно съм съгласна с вас! — отвръщам и усещам, че ме залива вълна на облекчение. Ето така става, когато се обръщаш към най-скъпия адвокат в цял Манхатън! Резултатите са бързи и ефективни.

— Първо на първо, договорът е съставен изключително прецизно — отбелязва той.

— Така е — кимвам аз.

— Забелязват се няколко особено изобретателни клаузи, с които се покриват всички възможни девиации.

— Разбирам.

— Прегледах го много внимателно. И доколкото схващам, няма никакъв начин, по който бихте могла да се омъжите в Англия, без да си навлечете на главата огромна неустойка.

— Точно така — кимвам, преизпълнена с очакване. Настъпва тишина.