— Колко необичайна традиция! — възкликва Робин. — Никога досега не съм чувала за нея!

— Да не би да искаш да кажеш, че си измислям?!

— О, не! В никакъв случай! Веднага ще уведомим Джудит — казва Робин, вдига телефона и завърта визитника на бюрото си. През това време аз се отпускам назад, дишайки учестено.

Сърцето ми тупа така, че ще се пръсне. Прекалено много неща се случват едновременно! Докато аз съм била затворена заедно със Сузи и Ърни, всичко се е движило с бясна скорост напред, без изобщо да го съзнаваам и сега съм загубила всякакъв контрол над ситуацията. Тази сватба започва да ми прилича на бял кон, който си бяга преспокойно в тръс, ала внезапно се втурва напред и се понася в бесен галоп към хоризонта без мен.

Робин не би ме осъдила наистина. Нали? Или може би да?

— Здрасти, Джудит! Обажда се Робин… Успя ли да… О, много бързо, браво! — Тук Робин се обръща към мен и обяснява: — Направо няма да повярваш, но тя вече ги е завършила!

— Какво?! — вдигам ужасено очи аз.

— Вече е до пощенската кутия. Не е ли това истинско…

— Спри я! Веднага! — изпищявам аз. — Спри я, моля те!

— Джудит! — започва да говори бързо Робин. — Джудит, веднага спри, моля те! Булката има много специфични изисквания. Иска собственоръчно да пусне поканите! Някаква семейна традиция, да — добавя тя с приглушен тон. — Британска, да. Аз също не я знам.

И тя вдига поглед към мен и се усмихва предпазливо, сякаш пред нея стои някакво неконтролируемо тригодишно хлапе, за което никой не е сигурен какъв номер ще измисли в следващия момент.

— Беки, опасявам се, че няколко вече са влезли в кутията. Но преобладаващата част остава за теб!

— Няколко ли? Колко точно?

— Колко точно, Джудит? — пита Робин, а после се обръща към мен и отговаря: — Според нея са само три.

— Три ли? Ами… Може да си пъхне ръката вътре и да ги извади тогава!

— Не съм сигурна, че ще се получи!

— Не може ли да намери някаква пръчка или… нещо друго?

Робин се вторачва безмълвно в мен за няколко секунди, след което заговорва в телефонната слушалка.

— Джудит, кажи ми къде точно се намира тази пощенска кутия. — И започва да драска адреса на малко листче. — Знаеш ли какво, Беки — обръща се към мен, — според мен най-добре е да отидеш лично там и да… да направиш каквото трябва да се направи…

— Окей, веднага отивам. Благодаря!

Докато си обличам мантото, забелязвам, че Робин и Кирстен се споглеждат.

— Знаеш ли, Беки — казва Робин. — Може би ще трябва да си починеш малко. Всичко е под контрол, както ти е добре известно. Няма за какво да се притесняваш! — Привежда се приятелски към мен и добавя: — Както често обичам да казвам на моите булки, когато малко се поувлекат, това е само една сватба!

Не мога да събера сили дори да й отговоря.

* * *

Пощенската кутия е на ъгъла на 93-та улица и Лексингтьн. Когато завивам, зървам една жена, която би трябвало да е Джудит, облечена в тъмен шлифер и облегната на стената на сградата. Поемам забързано към нея и забелязвам, че тя си поглежда часовника, свива нетърпеливо рамене и се насочва към пощенската кутия с цяла купчина пликове в ръка.

— Спрете! — изкрещявам аз и започвам да спринтирам. — Не ги пускайте!

Стигам до нея, ала дишането ми е толкова затруднено, че не мога да изрека и думица.

— Дайте ми тези покани — успявам да изхъхря най-накрая. — Аз съм булката. Беки Блумууд.

— Заповядайте — подава ми ги Джудит. — Няколко вече влязоха в кутията. Но никой не ме предупреди, че не трябва да ги изпращам, така че… — отбранително завършва тя.

— Да, знам. Много съжалявам.

— Ако Робин не се бе обадила точно в този момент, щях да ги изпратя! Всичките!

— Аз… много ви благодаря!

Преглеждам плътните пликове и леко потрепервам, когато виждам всички имена от списъка на мама, изписани красиво с готически шрифт.

— Е, ще ги пускате ли?

— Разбира се. — Едва в този момент си давам сметка, че Джудит ме чака да го направя. — Но не желая да ме гледат — добавям бързо. — Това е много лично… преживяване. Трябва да… да кажа по едно стихотворение, да целуна всеки плик…

— Хубаво — кимва Джудит и забелва нетърпеливо очи. — Както желаете.

И се насочва към ъгъла, а аз оставам като вкаменена, докато не съм сигурна, че е изчезнала от погледа ми. А после, стиснала здраво цялата купчина пликове до гърдите си, аз вдигам ръка и хващам такси, което да ме откара най-сетне у дома.

* * *

Когато се прибирам, Люк все още го няма и апартаментът е все така сумрачен и тих, както когато го оставих. Куфарът ми седи отворен на пода и докато минавам покрай него, зървам цялата купчина покани за сватбата в Оксшот, която мама ми връчи, за да предам на Елинор.

Вземам и втората купчина и гледам ту едната, ту другата. Една купчина бели пликове. Една купчина бежови пликове. Две сватби. На един и същи ден. След по-малко от шест седмици.

Ако се съглася на едната, мама никога няма да ми проговори.

Ако се съглася на другата, ще ме съдят за неустойка от сто хиляди долара.

Окей. Само не се притеснявай! Мисли логично! Трябва да има някакъв начин нещата да се разрешат! Не може да няма! Стига да запазя разсъдъка си и да не позволя да ме въвличат…

В този момент чувам, че външната врата се отваря.

— Беки? — достига до мен гласът на Люк. — Ти ли си?

Мамка му!

Абсолютно паникьосана, аз отварям шкафчето за коктейли и напъхвам и двате купчини с покани вътре. После трясвам капака и се обръщам, останала без дъх, точно навреме — Люк влиза стаята.

— Скъпа! — светва физиономията му и той хвърля куфарчето си на дивана. — Върна се най-сетне! Толкова ми липсваше! — Взема ме в прегръдките си, притиска ме, но после се отдръпва и ме поглежда: — Беки, наред ли е всичко?

— Да! Добре съм! — отговарям весело. — И всичко е наред! Честна дума! Просто съм много уморена.

— Изглеждаш като изцедена. Ще направя чай и после ще ми разкажеш всичко за Сузи!

И той излиза от стаята, а аз се отпускам безсилно на дивана.

Какво, по дяволите, ще правя сега?


БОРОВЕТЕ Елтън Роуд № 43 Оксшот Съри

----------------------------------------------------------------------------

ФАКС

За: Беки Баумууд

От: мама.

20 май 2002 г.


Беки, миличка, не искам да те притеснявам, обаче доколкото разбирам, онази откачената жена, за която ми разказа, е отишла още по-далече. И е направила покани! Леля ти Айрийн ми се обади днес и ми каза, че е получила някаква много чудновата покана по пощата, за хотел „Плаза“, точно както ни каза и ти. Доколкото разбирам, поканата е била изцяло в бронзово и бежово — изключително странна и изобщо не приличаща на нормална сватбена покана!

Най-доброто разрешение на нещата е да не обръщаме внимание на подобни хора. Така казах и на нея и й поръчах веднага да я хвърли в боклука и изобщо да не се притеснява! Ти би трябвало да направиш същото, скъпа! Но все пак си помислих, че няма да е зле да те уведомя!


С много обич и до скоро чуване:

Мама. ФИНЕРМАН УОЛСТАЙН Адвокатска кантора Авеню ъв ди Америкас № 1398 Ню Йорк

----------------------------------------------------------------------------

Мис Ребека Блумууд

Западна 11-та улица № 251, ап. Б

Ню Йорк

Фактура № 10956

3 април — Получаване на инструкции за поправка на завещанието — 150 долара

6 април — Получаване на по-нататъшни инструкции за поправка на завещанието — 150 долара

11 април — Получаване на инструкции за допълнителните условия по завещанието — 150 долара

17 април — Получаване на нови инструкции за пренаписване на завещанието — 150 долара

19 април — Получаване на инструкции за допълнителни клаузи по завещанието — 150 долара

24 април — Получаване на по-нататъшни инструкции за поправка на завещанието — 150 долара

30 април — Получаване на инструкции за нови допълнения към завещанието — 150 долара


ОБЩО: 1050 долара

Четиринадесет

Добре де, ясно. Сега най-важното нещо е чувството за мярка. Така де, не може да не признаете световноизвестния факт, че във всяка сватба редовно нещо се обърква. Човек не може да очаква целият процес да протече безупречно гладко. По този случай наскоро си купих едно книжле, което се казва „Реалистичната булка“ и което ми се отразява изключително успокояващо в този момент. Там има една обширна глава за пречките, които се появяват при организирането на всяка сватба. Особено ми харесва следното изречение: „Независимо колко непреодолим ви изглежда проблемът, бъдете сигурни, че разрешение винаги ще се намери. Така че, не се притеснявайте!“

И примерът, с който илюстрират гореказаното, е за някаква булка, която си губи една от сатенените обувки на път към тържествения обяд. А не за булка, която е организирала две отделни сватби на два различни континента, която крие половината от поканите за тях в шкафчето за коктейли и която наскоро е установила, че сватбената й агентка е доказано куку.

От друга страна обаче, съм убедена, че в най-широк смисъл ситуацията е идентична.

Има един трик, който ме крепи да не полудея и който бих дала като безценен съвет на всички бъдещи булки. Чудя се защо изобщо не го споменават по булчинските списания. А той е много простичък — винаги носете в чантата си по една малка бутилчица водка и отпивайте по глътчица всеки път, когато някой отвори дума за сватбата.

Измина цяла седмица, откакто се върнах в Ню Йорк и оттогава изредих минимум седемнадесет адвоката, за да се консултирам с тях във връзка с договора ми с Робин. И всички до един му отделиха цялото си внимание, само и само с прискърбие да ме уведомят, че според тях всичко е непробиваемо, след което да ме посъветват в бъдеще да чета подробно всеки един документ, под който си слагам подписа.