— Не, нищо подобно! Просто исках да попитам… хмм… получихте ли ми съобщението?

— Кое по-точно? — пита ведро Кирстен.

— Съобщението, което оставих преди около две седмици!

— О, много съжалявам! С това наводнение…

— Наводнение ли? — вторачвам се ужасено в телефона аз. — Имали сте наводнение?

— Сигурна съм, че Робин ти се е обадила в Англия, за да те информира. Но нищо. Всичко е наред, никой не се е удавил! Просто се наложи да евакуираме целия офис за няколко дена и някои от телефонните съобщения пострадаха… плюс една антична декоративна възглавничка, принадлежаща на наша клиентка, която за съжаление беше напълно унищожена…

— Значи не сте получили моето съобщение?

— Онова за ордьоврите ли? — замисля се асистентката.

Преглъщам няколко пъти и усещам, че главата ми се замайва още повече.

— Беки, Робин тъкмо влиза — казва в този момент Кирстен. — Ако искаш да говориш с нея…

Няма начин! Винаги съм знаела, че на телефон вяра да нямаш! Ето ти сега!

— Би ли й предала само — отговарям аз, като се старая да запазя самообладание — да ме изчака. Веднага тръгвам към вас!

— Толкова ли е спешно?

— Да! Повече от спешно!

* * *

Офисите на Робин се намират в тузарска сграда на 96-та улица. Когато почуквам на вратата, чувам гъргорещия й смях и когато отварям предпазливо, я зървам да седи на бюрото си с чаша шампанско в едната ръка, телефон в другата и отворена кутия шоколадови бонбони пред нея. В ъгъла пред клавиатурата на компютъра седи момиче с шноли в косата, което би трябвало да е Кирстен.

— Беки! — възкликва Робин. — Заповядай, влизай! Ей сега свършвам! Дженифър, мисля, че трябва да се спрем на сатена. Да? Добре. До скоро. — И тя затваря телефона и ми се усмихва лъчезарно. — Беки, миличка, как си? Как беше в Англия?

— Много добре, благодаря. Робин…

— Тъкмо се връщам от един божествен благодарствен обяд в хотел „Карлтън“, на който бях поканена от госпожа Хърман Уинклър. Сватбата им наистина мина фантастично! Младоженецът подари на булката малко кученце порода шнауцер пред олтара! Толкова мило! — Тук Робин сбръчква чело и отбелязва: — Какво исках да кажа с това? Ах, да! Знаеш ли какво? Та дъщеря й и зет й тъкмо потеглиха за Англия на сватбено пътешествие! И затова й казах, че нищо чудно да срещнат там и Беки Блумууд!

— Робин, трябва да поговорим!

— На всяка цена! И ако се отнася до чинийките за десерта, то говорих с управата на „Плаза“…

— Не, не е за чинийките! — извиквам. — Робин, чуй ме най-сетне! Докато бях в Англия, аз отмених сватбата! Оставих ти съобщение! Обаче ти не си го получила!

В тузарската стая настъпва гробна тишина. После лицето на Робин се сбръчква от смях.

— Ха-ха-ха! Беки, ама ти си безценна! Нали е безценна, Кирстен?!

— Робин, говоря ти напълно сериозно! Искам да отменя цялата сватба. Искам да се оженя в Англия! Майка ми ми организира там сватба. Всичко е готово…

— Представи си само да го беше направила! — продължава да се залива от смях Робин. — Но, разбира се, не можеш да го направиш заради предбрачния договор! Защото, ако отмениш тази сватба, те очаква огромна неустойка! — и тя продължава да гъргори от смях. — Искаш ли малко шампанско?

Аз се вторачвам в нея ужасена.

— Какво искаш да кажеш с това, че е заради договора? Какъв договор?

— Договора, който си подписала, скъпа! — отговаря тя, подава ми чаша шампанско и пръстите ми веднага се сключват около нея.

— Но… но Люк не е подписал нищо. Той каза, че нищо не е валидно, докато не подпише и той!

— Не става въпрос за предбрачния договор между теб и Люк. Става въпрос за договора между теб и мен! Или, по-точно, договора ти с моята компания.

— Какво? — преглъщам аз. — Робин, но за какво ми говориш, за Бога? Аз не съм подписвала нищо!

— Напротив, подписвала си! Всичките ми булки подписват такъв договор! Дадох го на Елинор да ти го даде и тя ми го върна подписан. Да… тук някъде имах копие от него!

Тя отпива от шампанското си, извърта се със стола си и протяга ръка към елегантно шкафче за документи.

— Ето го! — възкликва и ми подава ксерокопиран документ. Оригиналът, естествено, е при моя адвокат.

Взирам се в страницата и сърцето ми претупва от ужас. Най-отгоре пише: „УСЛОВИЯ ПО ДОГОВОРА.“ Погледът ми се спуска право надолу, към многоточието — и ето го там, мьдри се и моят подпис.

Мисълта ми се връща към онази мрачна, дъждовна вечер. Как седя в апартамента на Елинор. И как възмутено подписвам всеки един лист, който се намира пред мен. Без да си правя труда да прочета какво пише отгоре!

Божичко! Какво сторих?!

Какво съм подписала?!

Започвам трескаво да преглеждам съдържанието, без да отбирам особено от специфичните юридически фрази:

Организаторът трябва да подготви подробен план… времето за изпълнение на договора е по взаимно съгласие… Клиентът трябва да бъде осведомяван за всички въпроси… да бъде свързан с предлагащите услугите… окончателното решение е на Клиента… неспазването на договора или отменянето на събитието по каквито и да било причини… възстановяване на разходите… 30 дена… окончтателно плащане… По-нататъшни…

Докато продължавам да чета думите, усещам, че по гърба ми започват да пълзят студени тръпки — нагоре-надолу, нагоре-надолу.

По-нататъшни условия: в случай на отмяна на събитието, ако Клиентът се ожени в рамките на една година от датата на отмяната, Клиентът подлежи на неустойка в размер на сто хиляди долара, които трябва да бъдат изплатени на компанията „Сватбени тържества“.

Неустойка от сто хиляди долара.

И аз съм се подписала.

— Сто хиляди долара? — успявам да изрека накрая. — Това… са доста пари.

— Това е само за глупави момичета, които се преструват, че отлагат събитието, а после се женят на друго място — отговаря весело Робин.

— Но заащо…

— Беки, щом се заема с планирането на една сватба, държа тази сватба да се състои! И преди са се отказвали момичета. — Тук гласът й внезапно добива метален оттенък. — Момичета, които накрая решават да си правят каквото си искат. Момичета, които само използват моите идеи, моите контакти. Момичета, които си въобразяват, че могат да се възползват от експертния ми подход и после да им се размине. — Привежда се към мен, а очите й проблясват заплашително. — Беки, нали не искаш да си едно от тези момичета?

Боже, та тя е луда! Сватбената организаторка наистина е луда!

— Д-д-добра идея — запелтечвам аз. — Нали и ти трябва да се защитиш!

— В дадения случай, разбира се, Елинор би могла и сама да го подпише, но с нея постигнахме съгласие, че по този начин тя защитава и собствената си инвестиция! — усмихва се победоносно Робин. — Така че споразумението е перфектно за всички страни!

— Да, много умно! — изкисквам се нервно и отпивам голяма глътка шампанско.

И какво ще правя сега? Все трябва да има някакъв изход! Не може да няма! Не може хората да принуждават други хора да се женят насила! Не е етично!

— Горе главата, Беки! — връща се Робин отново във веселото си състояние. — Всичко е под контрол! Ние се погрижихме за всички подробности, докато ти беше в Англия. Даже точно докато говорим, пишат и поканите…

— Поканите ли? — отново ме сграбчва паниката. — Не е възможно! Та ние не сме съставили още списъка с гостите!

— Напротив, ти си го съставила, глупаче! А това какво е, според теб?

И тя натиска няколко бутона на компютъра си и върху екрана излиза списък. Аз се ококорвам невярващо. Пред очите ми се редят познати имена и адреси — едно след друго, едно след друго. Имената на моите братовчеди, имената на приятелите ми от училище. Подскачам ужасено, когато зървам: „Джанис и Мартин Уебстър, «Дъбовете», Елтън Роуд № 41, Оксшот.“

Боже, но това се превръща в кошмар! Откъде накъде Робин ще знае за Джанис и Мартин?! Имам чувството, че съм попаднала в тайната квартира на някой международен престъпник. И всеки момент стената ще се отдръпне и срещу себе си ще зърна мама и татко, завързани за столовете, с парцали в устата.

— Откъде… откъде ги взе тези имена? — събирам накрая сили да попитам, като се старая да звуча колкото е възможно по-безгрижно.

— Люк ни даде списъка. Доста настойчиво го преследвах за това и накрая той се съгласи да огледа апартамента. Каза, че го е намерил скрит под леглото ти или на някое друго странно място, не си спомням. А аз му отговорих, чо това вероятно е най-сигурното място, където може да се скрие подобна ценност!

И тя изважда лист хартия, който аз гледам и не мога да повярвам, че виждам.

Почеркът на мама.

Списъкът на гостите, който тя ми изпрати по факса преди няколко седмици. Тук са имената и адресите на всички приятели и роднини на семейството, които ще бъдат поканени на сватбата. Само че на сватбата у дома.

Робин кани същите хора, които кани и мама.

— Поканите… заминаха ли вече? — питам накрая с глас, който не успявам да разпозная особено.

— Все още не! — поклаща пръст към мен Робин. — Списъкът на Елинор замина още преди седмица, обаче тъй като твоят закъсня толкова много, опасявам се, че са все още при калиграфката. Тя ще ги изпрати веднага, щом привърши…

— Спри я веднага! — виквам отчаяно. — На всяка цена трябва да я спреш!

— Какво? — вдига изненадано глава Робин, а с периферното си зрение виждам, че Кирстен също ни гледа любопитно. — Защо, миличка?

— Аз… трябва собственоръчно да ги пусна! — изричам първото, което ми хрумва. — Това е… това е семейна традиция. Булката винаги пуска… хмм… собствените си покани сама!

Потривам разгорещеното си лице, като се опитвам да запазя самообладание. В другия край на стаята Кирстен се е втренчила невярващо в мен. Боже, сигурно вече си мисли, че съм напълно откачила на тема контрол! Обаче на мен не ми пука! По един или друг начин трябва да спра тези покани! Не трябва да им позволя да заминат по предназначението си!