Софи Кинсела - Сватбата на Беки Б.

Със сетни сили изкачвам стъпалата към нашия апартамент. Олюлявайки се, измъквам ключа и след три безуспешни опита най-сетне го пъхвам в ключалката.

Отново у дома!

Най-сетне тишина и спокойствие!

— Беки, ти ли си? — достига до мен гласът на Дани, надвикващ стъпките му по стъпалата.

Обръщам се замаяно, неспособна да се фокусирам. Чувствам се като човек, току-що пробягал маратон. Последните две седмици са ми като в мъгла — дните се сливат с нощите и нощите — с дните. Само ние тримата: Сузи, аз и бебето Ърнест. И непрестанният плач.

Не ме разбирайте погрешно — аз обожавам малкия Ърни! Ще му ставам и кръстница и всичко там както си му е редът.

Но, Господи… Този негов вечен плач…

Досега нямах никаква представа какво означавало да си имаш бебе! Винаги съм си мислела, че е много забавно.

И не си давах сметка, че Сузи ще трябва да го храни всеки божи час. Не си давах сметка, че той няма да иска да спи. Или пък, че няма да харесва креватчето си. Ама как може така — та то е от „Конран Шоп“! Изработено е от прекрасна бреза, с разкошни малки одеялца… Човек би си помислил, че всяко бебе ще се влюби веднага в него! Но всеки път, когато го слагахме вътре, той започваше да се върти като обезумял и да надава бойни викове до небесата.

После опитах да го взема с мен на пазар. И в началото всичко си беше нормално. Хората се усмихваха мило на бебешката количка, после на мен и аз вече започвах да се чувствам страхотно горда със себе си. Но когато влязохме в „Карън Милън“ и аз тъкмо разглеждах едни кожени панталони, той започна да пищи. Не някакво си миличко бебешко хленчене. Не някакво си жалостиво скимтене. А пълнокръвен вой в стил „Тази жена ме похити! Викайте полиция!“.

Нямах под ръка нито шишенца с мляко, нито памперси, нито нищо. Та се наложи да подтичвам, тикайки количката, през целия път до апартамента на Фулам Роуд. И докато стигни вкъщи, вече бях цялата зачервена, едва си поемах дъх, Сузи ревеше като откачила, а Ърнест ме гледаше така, сякаш съм най-малкото сериен убиец.

А и после, въпреки че го нахраниха, той не престана да плаче през цялата нощ…

— Господи! — възкликва Дани, когато слиза на моята площадка. — Какво се е случило с теб?

Поглеждам се в огледалото и ме залива паника. Изглеждам пребледняла от умора, косата ми виси на грозни кичури, а очите ми са изцъклени от недоспиване. И нищо чудно — да не мислите, че поне в самолета успях да мигна? Нищо подобно! Паднах се до жена с шестмесечни близнаци!

— Приятелката ми Сузи роди — едва намирам сили да отворя уста аз. — А съпругът й беше заклещен на един остроов, така че се наложи да й помогна известно време…

— Но Люк ми каза, че си в отпуска! — изписква ужасено Дани. — Твърдеше, че си почиваш!

— Люк няма… никаква представа какво се случи.

Всеки път, когато Люк се обадеше, аз или сменях памперси, или разнасях на ръце плачещия Ърни, или успокоявах ридаещата Сузи… или просто спях непробудно. Веднъж все пак успяхме да проведем един кратък и доста несвързан разговор, но накрая Люк ми предложи да си легна и да се наспя, защото нищо не можел да ми разбере.

Като изключим този случай, не съм разговаряла абсолютно с никого. Мама ми звънна, за да ме уведоми, че Робин ми била оставила съобщение в къщата, че трябва да й се обадя спешно. И аз действително мислех да й звънна. Но всеки път, когато успявах да си открадна някой свободен миг, някак си не успявах да събера сили за това. Нямам никаква представа какво е ставало тук — какви спорове и дискусии е имало и какво е станало с подготовката. Знам със сигурност, че Елинор е бясна. И че ме очаква най-грандиозният скандал на света.

Но просто… не ми пука. Единственото, за което си мечтая в момента, е да легна и да се наспя като хората.

— Ей, знаеш ли, че пристигнаха някакви кутии за теб! — информира ме Дани, неспособен да скрие любопитството си. — Поръчвала ли си комплект кукли на Мари Озмънд?

— Нямам представа — отговарям безизразно. — Вероятно съм. Поръчах почти всичко, което предлагаха.

Имам някакъв смътен спомен как в три часа през нощта люлея Ърни, за да може Сузи да дремне поне за малко, и си щракам нещо на компютъра, но какво гледах на екрана…

— Имаш ли представа колко отвратителна е британската телевизия в три часа през нощта?! — отговарям и потривам присъхналото си лице. — Няма никакъв смисъл да гледаш филми, защото в мига, в който стане интересно, бебето започва да плаче и ти трябва веднага да скочиш и да започнеш да го разкарваш насам-натам, да му пееш „Старият Макдоналд си имал ферма“ и мьпреки това той не спира да реве. Затова трябва да превключиш на спокойната песничка „О, каква красиииива сууутрин“, обаче и това не помага…

— Аха, ясно — кимва Дани и отстъпва ошашавено. — Вярвам ти. Беки, мисля, че се нуждаеш от малко сън.

— Аха. Май така ще стане. Лягам да спя. Ще се видим после.

Влизам с препъване в апартамента, струпвам цялата купчина с пощата на дивана и се насочвам към спалнята, като единствената ми мисъл е да се строполя и да не се събуждам поне два дена.

Сън… Божичко, как се нуждая от сън…

Лампичката на телефонния секретар примигва и докато лягам, автоматично протягам ръка и натискам бутона за прослушване.

— „Здрасти, Беки! Обажда се Робин! Само да ти съобщя, че срещата с Шелдън Лойд за обсъждане проблема с аранжировката на масите е отменена за следващия четвъртък, 21-во число, от 14:30 часа. Чао!“

Успявам да си помисля единствено: „Странна работа!“, но точно в този момент главата ми докосва възглавницата и аз потъвам в дълбок, безпаметен сън.

Осем часа по-късно се събуждам рязко и се изправям като пружина.

Какво беше това, всъщност?

Протягам ръка към телефонния секретар, натискам бутона за повтаряне на съобщението и чувам гласа на Робин, който изчуруликва абсолютно същото съобщение, а дисплеят ме информира, че е оставено вчера.

Ама… това изобщо не се връзва. Нали нюйоркската сватба бе отменена?!

Оглеждам дезориентирано сумрачния апартамент. Биологичният ми часовник е дотолкова объркан, че би могло да бъде всяко време на денонощието. Зашляпвам по боси крака към кухнята, за да си налея чаша вода, и поглеждам невиждащо през прозореца към стенописа на танцьорите върху отсрещната сграда.

Аз отмених сватбата. Имаше и свидетели. Защо Робин продължава с организацията? Така де, не може да се каже, че съобщението ми беше особено двусмислено…

Какво се е случило междувременно?

Изпивам си водата, наливам си друга чаша и отивам в дневната. Часът е четири следобед, ако се вярва на часовника на видеото, така че все още има време да й звънна. Да разбера какво точно става.

— Здравейте! Компания „Сватбени тържества“! — достига до мен глас на момиче, което не разпознавам. — С какво мога да ви помогна?

— Здравейте! Много се извинявам, обажда се Беки Блумууд! Вие… вие организирате моята сватба, нали?

— О, здравей, Беки! Аз съм Кирстен, асистентката на Робин! Мога ли само да споделя, че концепцията ти на тема „Спящата красавица“ е направо божествена! Разказах на всичките си приятелки за нея и те всички заявиха, че когато се женят, и те ще си поръчат „Спящата красавица“!

— О, ами… благодаря. Слушай, Кирстен, въпросът ми може и да ти се стори странен, но…

Как да го кажа сега? Не мога да попитам: „Моята сватба все още ли е в ход?“, нали?!

— Моята сватба… все още ли е в ход?

— Искрено се надявам да е така! — отговаря Кирстен през смях. — Освен ако не сте се скарали с Люк, разбира се! — Тук тонът й се променя на сто и осемдесет градуса. — Да не би да сте се скарали с Люк? Защото ние имаме процедура в такива случаи…