Така де! Всеки ден милиони хора дават живот на своите деца, нали?! И това вероятно е едно от онези неща, които само звучат плашещо, но когато се стигне до тях, всъщност са много лесни. Като например шофьорският изпит.

— Господи — Лицето на Сузи отново се изкривява от болка. — Ето че пак започва!

— Окей! Само се дръж! — С все по-нарастваща паника аз започвам да ровичкам из торбичките. — Ето, вземи! — Сузи отваря замаяно очи и аз поднасям под носа й елегантна кутийка в целофан.

— Беки, да не би това да е парфюм, което ми даваш?

— Казаха ми, че жасмкновото масло облекчавало болките — изричам задъхано. — Но тъй като никъде не можах да открия такова, реших вместо него да купя „Романс“ на Ралф Лорън. И без това има жасминови нюанси в аромата си, както знаеш. — Разкъсвам опаковката и развивам капачето, след което отново го поднасям под носа й. — Е, помага ли?

— Не особено — отвръща Сузи. — Но иначе ароматът е много приятен.

— Да, нали?! — отвръщам, доволна от себе си. — И тъй като похарчих над тридесет лири, получих безплатно торбичка с ексфолиращо масло за тяло и…

— Болница „Сейнт Кристофър“! — обявява в този момент шофьорът на таксито и постепенно спира пред огромна сграда с червени тухлички.

Двете със Сузи като по команда едновременно настръхваме от ужас.

— Окей — изричам накрая. — Само спокойно, Сузи! Не се паникьосвай! Просто… изчакай тук.

Отварям вратата на таксито, вземам на бегом разстоянието до входа, върху който виси табелка „Родилно отделение“, и се озовавам в рецепция със столове, облицовани в небесно синьо. Две жени по халати вдигат глави от списанията, които четат, но с изключение на тях не се забелязва никакво движение.

За Бога! Къде са се покрили всички тук?

— Приятелката ми ще ражда! — изревавам аз. — Бързо! Елате веднага! Вземете носилка! Извикайте акушерката!

— Добре ли сте, мила? — пита жена с бяла престилка, която се появява сякаш от нищото. — Аз съм акушерка. Какъв е проблемът?

— Приятелката ми започна да ражда! И се нуждае от вашата помощ! Веднага!

— Къде е тя?

— Тук съм! — обажда се Сузи, бореща се с вратата, хванала три торби едновременно.

— Сузи! — изкрещявам ужасено. — Не се движи! Трябва да лежиш! Трябват й лекарства! — Последното изричам по посока на акушерката. — Трябва да й поставите епидурална упойка и обща упойка, и някакъв смешен газ, и… с една дума, всичко, което имате там…

— Добре съм — обажда се Сузи. — Наистина съм добре.

— Добре — кимва акушерката. — Нека първо ви настаним в отделна стая. После ще ви прегледаме, ще отбележим подробностите…

— Аз ще внеса останалите неща — побързвам да си предложа услугите и се насочвам към вратата. — Сузи, ти не се притеснявай! Веднага се връщам! Върви сега с акушерката, а аз ще те намеря…

— Почакай! — изписква неочаквано Сузи и се обръща. — Беки, спри на място!

— Защо?

— Ти така и не проведе онзи разговор! Още не съм те чула да отмениш нюйоркската сватба!

— Ще го направя по-късно. Ти сега върви. Върви с акушерката!

— Обади се още сега!

— Сега ли?! — опулвам се аз.

— Ако не го направиш сега, знам, че никога няма да го направиш! Познавам те отлично, Беки!

— Сузи, не бъди глупава, моля те! Ти всеки момент ще родиш! Нека си изясним приоритетите, става ли?!

— Аз ще родя едва след като ти проведеш този телефонен разговор! — не отстъпва приятелката ми. — Олеле! — Лицето й отново се сбръчква. — Пак се започва!

— Така — обажда се със спокоен тон акушерката. — Дишайте спокойно… Отпуснете се…

— Не мога да се отпусна! Не и докато тя не отмени тази сватба! Иначе пак ще оплете конците! Познавам я много добре!

— Няма!

— Напротив, Беки! Вече отлагаш цели два месеца!

— Толкова ли е лош този човек? — обажда се акушерката, а после се обръща към мен: — Би трябвало да послушате приятелката си. Очевидно знае много добре какво говори!

— Приятелите винаги познават кога някой не е подходящ за нас — намесва се и жената с розовия халат.

— Той не е неподходящ! — срязвам я възмутено. — Сузи, моля те! Успокой се! Върви със сестрата! Вземи си нещо успокоително!

— Обади се веднага! — отвръща тя с разкривено от болка лице. — И тогава ще отида! Хайде, обади се!

— Ако искате това бебе да се роди поживо-поздраво, на вашо място веднага бих се обадила! — обажда се акушерката.

— Хайде, обади се, скъпа! — припява и жената с розовия халат.

— Окей! Окей! — Изваждам от чанатата си мобилния телефон и веднага набирам номера. — Обаждам се. А ти, Сузи, върви!

— Не и докато не те чуя да изричаш подходящите думи!

— Дишайте по време на контракциите…

— Ало? — изчуруликва гласът на Робин в ухото ми. — Сватбени камбани ли дочувам?

— Няма никой — казвам и вдигам поглед.

— Тогава остави съобщение — изрича Сузи през стиснати зъби.

— Още едно дълбоко вдишване…

— Но тъй като вашето обаждане е толкова важно за мен…

— Хайде, Беки, давай!

— Добре де! Ето! — Поемам си дълбоко дъх, изчаквам прозвучаването на сигнала за запис и започвам: — Робин, обажда се Беки Блумууд. Отменям сватбата. Повтарям — отменям сватбата! Много съжалявам за неудобството, което ще ти причиня с това мое решение. Отлично знам колко много се стараеш и си представям колко ще се ядоса Елинор… — Тук преглъщам. — Но вече взех окончателното си решение — а то е, че ще се омъжа у дома, в Англия. Ако искаш да поговорим за това, остави ми съобщение на домашния ми телефон и аз ще ти се обадя. Иначе, предполагам, че трябва да си вземем довиждане. И… благодаря! Всичко беше много приятно!

Изключвам телефона и се вторачвам в него. Направих го!

— Браво на момичето! — отсича одобрително акушерката. — Очевидно работата никак не беше лесна.

— Браво, Беки! — кимва и Сузи, вече почервеняла като домат. Стиска ръката ми и се опитва да ми се усмихне. — Постъпи правилно! — После поглежда към акушерката и допълва: — Добре. Вече можем да тръгваме!

— Аз просто ще отида да… да донеса и другите неща — казвам и се запътвам бавно към двойните врати, които извеждат навън от болницата.

Когато се озовавам на тротоара отпред, потрепервам. Значи това беше. Никаква сватба в „Плаза“. Никаква омагьосана гора. Никаква вълшебна торта. Никакви фантазии повече.

Направо не мога да повярвам, че всичко изчезна. Ей така, с един замах…

Но, от друга страна, ако съм докрай честна към себе си, и без това всичко си беше чиста фантазия, нали? И без това ми се струваше нереално…

Реалността е тук. Тук и сега.

Оставам неподвижна за няколко секунди, като се оставям на мислите си, докато сирената на приближаваща се линейка не ме изважда от унеса ми. Връщам се в настоящето. Бързо разтоварвам остатъка от багажа в таксито, плащам на шофьора и се втренчвам недоумяващо в огромния куп неща, като се питам как, за Бога, ще ги внеса вътре. И дали беше толкова наложително точно сега да купувам сгъваема детска кошарка.

— Вие ли сте Беки Блумууд? — прекъсва мислите ми нечий глас и когато се обръщам, виждам някаква млада акушерка, застанала на прага на родилното отделение.

— Да — кимвам и усещам, че гласът ми протреперва. — Сузи добре ли е?

— Добре е, но контракциите й зачестиха, а все още чакаме упойката да пристигне, та тя предложи да пробва… — Жената не довършва и свежда изумено поглед. — Това да не би да е… кану?…

* * *

О, Господи!

Боже мой!

Направо не мога да…

Сега е девет часът вечерта и аз съм като разбита. Никога през живота си не съм виждала подобно нещо. Нямах представа, че всичко е толкова…

Че Сузи ще бъде толкова…

Отне й всичко на всичко шест часа, което, както твърдят специалистите, си е доста бързичко. Единственото, което мога да ви кажа обаче, е, че не ми се ще да съм от бавните, щом това е бързо!

Направо не мога да повярвам! Сузи си има малко момченце! Миниатюрно, розовичко, сбръчкано момченце. Вече стана на един час!

Беше претеглен, измерен и облечен в най-разкошното бебешко гащеризонче в бяло и синьо, а после го увиха в бяло одеялце и сега лежи в скута на Сузи. Целият е сбръчкан, свитичък, а над ушичките му стърчат туфички черна косица. Бебето, което са направили Сузи и Таркуин. Направо ми идва да се разплача… само дето съм толкова въодушевена. Подобно чувство никога през живота си не съм изпитвала!

Погледите ни със Сузи се срещат и очите й проблясват от еуфоричен възторг. Усмихва се по този начин от мига, в който се роди детето й, и аз не мога да не се запитам дълбоко в себе си дали не са й сложили прекалено много смешен газ.

— Нали е перфектен?!

— Перфектен е! — отвръщам и докосвам миниатюрните му ноктенца. Направо не мога да си представя, че това същество е расло през цялото това време в корема на Сузи!

— Желаете ли чаша чай? — пита сестрата, която се появява в топлата, ярко осветена стая. — Сигурно сте много изтощена.

— Много благодаря — отвръщам с благодарност и протягам ръка.

— Имах предвид майката — казва сестрата и ме поглежда странно.

— О! — смотолевям смутено. — Да, разбира се. Извинете.

— Няма нищо — обажда се Сузи. — Дайте го на Беки. Тя си го заслужи! — И ми се усмихва свенливо. — Извинявай, че така ти се развиках!

— Няма нищо — успокоявам я аз и прехапвам устни. — А ти ме извини задето непрекъснато те питах наистина ли те боли!

— Нищо подобно! Ти беше страхотна! Наистина, Беки! Нямаше да се справя без теб!

— Пристигнаха някакви цветя — казва влязлата в стаята акушерка. — Както и съобщение от вашия съпруг. В момента не може да мръдне от острова заради лошото време, но ще пристигне веднага, когато може.

— Благодаря — отвръща Сузи, като се опитва да се усмихне. — Много ще се радвам!

Но когато акушерката излиза, устните й потреперват.

— Беки, какво ще правя, ако Тарки не успее да се върне? Мама е в Улан Батор, а татко не различава единия край на бебе от друг… Ще остана съвсем сама…