— Сигурна ли си?

— Да! — И аз започвам ожесточено да натискам необходимите бутони, но пак не получавам сигнал. — Ето, виж!

— Добре де, но продължавай да опитваш! Хайде, давай!

— Ето, опитвам! Пак набирам!

— О, Господи! — изпищява внезапно Сузи и аз подскачам ужасено.

— Ама аз опитвам! Честна дума, Сузи, наистина опитвам…

— Не! Виж тук!

Аз се заковавам на място и се обръщам. Сузи стои на тротоара на десет стъпки зад мен, а под краката й се събира малка локвичка вода.

— Сузи, не се притеснявай — изломотвам притеснено. — Няма да кажа на никого!

— Ама ти нищо не разбираш! Това не е… — Втренчна се като подивяла в мен и накрая прошепва: — Мисля, че ми изтекоха водите!

— Какво ти е изтекло?! — Страхът ме сграбчва в железните си нокти. — Ужас! Това да не би да означава, че… Ти да не би да…

Не е възможно това да се случва наистина!

— Нямам представа — отвръща Сузи, но аз виждам как по лицето й постепенно се изписва огромна паника. — Искам да кажа… възможно е, но… Но нали имам още четири седмици! Прекалено рано е! Тарки не е тук, нищо не е готово… О, Боже!

Никога досега не съм виждала Сузи толкова уплашена. Ужасът сковава и мен и аз едва успявам да се преборя с изкушението да избухна в сълзи. Какво направих, Господи?! Не стига че обърках всичко, ами причиних и преждевременно раждане на най-добрата си приятелка!

— Сузи, много съжалявам — преглъщам през сълзи.

— Грешката не е твоя! Не бъди такава глупачка!

— Напротив, моя е! Ти си беше толкова спокойна и щастлива, но после видя мен… Трябваше да стоя далеч от бременни хора…

— Трябва веднага да отида в болница — отсича Сузи с пребледняло лице. — Всички жени от рода Клийт-Стюарт раждат много бързо. Мама ме е родила за около половин час.

— Половин час ли? — изписквам аз и изпускам телефона. — Ами тогава да тръгваме веднага! Хайде!

— Ама аз не си нося чантата за раждането! Не си нося нищичко! Знаеш ли колко много неща трябва да взема?! — И тя прехапва загрижено устни. — Дали първо да не се прибера вкъщи?

— Нямаш време да се прибираш вкъщи! — изпищявам панически. — Какво ти трябва толкова?

— Ами пеленки… дрешки… такива неща…

— Откъде можем да ги… — започвам аз, като се озъртам безпомощно. За мое огромно облекчение най-сетне зървам знака на „Питър Джоунс“.

— Окей! — отсичам и я повличам след себе си. — Хайде да вървим!

Веднага щом влизаме в магазина „Питър Джоунс“, аз се озъртам за някоя продавачка. Слава Богу, към нас се носи една жена на средна възраст с яркочервено червило и златисти очила с верижка.

— Приятелката ми има нужда от линейка — изричам задъхано аз.

— И такси ще свърши работа, не се притеснявайте! се Сузи. — Просто водите ми изтекоха. Така че наистИ да стигна до болницата в най-кратки срокове.

— Божичко! — ахва жената. — Елате да седнете тук, скъпа! Аз веднага ще ви извикам такси…

Настаняваме Сузи на един стол до касата и някаква помощник-продавачка й носи чаша вода.

— Така — кимвам аз. — Кажи сега от какво имаш нужда!

— Не си спомням много точно — отвръща Сузи с тревога в гласа. — Бяха ни дали един списък, но… Може би в бебешкия отдел ще знаят какво трябва…

— Имаш ли нещо против да те оставя за малко, за да отида дотам?

— Няма проблеми.

— Сигурна ли си, че ще се справиш и без мен? — питам и хвърлям притеснен поглед към корема й.

— Хайде, Беки, върви по-бързичко!

* * *

Абе, как не ги е срам да слагат бебешкия отдел толкова далеч от входа на магазина?! Така де, какъв смисъл има от всичките тези етажи с дрехи, гримове и чанти, от които никой не се интересува?! След спринтиране нагоре-надолу по около шест ескалатора най-сетне откривам бебешкия отдел и се заковавам за секунда, неспособна да си поема дъх.

Озъртаам се наоколо, омаяна от всичките тези имена на неща, за които никога не съм и чувала.

Одеялца за изписването?

Капки против колики?

Мътните го взели! Просто ще взема да купя всичко. Запътвам се бързо към най-близките рафтове и започвам да грабя безразборно каквото ми попадне: тениски с вързанки, чорапчета, шапчица… плюшено мече, одеялце за люлката… какво още? Ах, да, Мойсеева кошничка… гащички… малки куклички във вид на ръкавички, в случай че на бебето му доскучае… едно много сладуранчесто сакенце на „Кристиан Диор“ (питам се дали изработват тези чудесии и в нормални размери?)…

Струпвам всичко това на касата и вадя със замах кредитната си карта „Виза“.

— Това е за приятелката ми — изричам задъхано. — Раждането започна. Смятате ли, че това ще стигне или има нужда от още нещо?

— Не бих могла да зная такива неща, скъпа — отвръща касиерката, като сканира баркода на един термометър за ванички.

— Аз имам един списък — обажда се жена с облекло за бременни и подобаващ корем. — Ето какво искат по болниците.

— Много ви благодаря!

Тя ми подава списъка и когато зървам безкрайната поредица от разни неща, ужасът ми нараства, Мислех, че съм се справила успешно със задачата, обаче се оказва, че не съм взела и половината неща, които се изискват! А ако пропусна каквото и да било и точно то се окаже от жизненоважно значение, цялото раждане на Сузи ще се провали и аз никога няма да мога да си простя!

Широка тениска… Ароматизирани свещи… Спрей за стайни цветя!

Ама какъв е този списък, за Бога?!

— Спрей за стайни цветя ли?! — обръщам се объркано към жената с корема.

— За напръскване лицето на родилката — обяснява тя. — В болничните стаи става много топло.

— За тази цел ще ви трябва отделът за домашни потреби — вметва касиерката.

— Ясно. Благодаря.

Касетофон… успокояващи касети… надуваема топка…

— Надуваема топка ли? Не мислите ли, че бебето ще е прекалено младо, за да реши веднага да си играе с топка?!

— Това е за майката — за да се подпира на нея — обяснява мило жената. — За облекчаване на родилните болки. Ако иска, може да да ползва и торбичка с боб.

Родилни болки ли?! Божичко! Мисълта за страдащата ми приятелка окончателно ме разбива.

— Ще взема и топка, и торбичка с боб! — отсичам категорично. — И може би малко аспирин. От най-силния!

* * *

Накрая успявам да се завлека обратно на партера — със зачервено като домат лице, едва поемаща си дъх. Надявам се, че съм взела всичко необходимо. В целия тъп магазин не се откри нито една надуваема топка, така че вместо нея взех едно надуваемо кану и накарах човека да ми го надуе, за да бъде в готовност. И сега го нося под мишница заедно с торбичка боб тип „Телетъбис“ и Мойсеевата кошничка, която виси от другата ми ръка. Междувременно от пръстите ми висят около шест торбички, пълни догоре с разни неща.

Поглеждам часовника си и за мой невъобразим ужас установявам, че са изминали цели двадесет и пет минути! И се подготвям да зърна Сузи, седнала на стола и друсаща в скута си своето бебе.

Обаче тя си е все още там, където я оставих, примижаваща от време на време.

— Беки, ето те най-сетне! Мисля, че контракциите ми вече започнаха!

— Извинявай, че се забавих толкова! — изричам, едва поемайки си дъх. — Просто исках да ти взема всичко, от което се нуждаеш. — Кутия скрабъл изпада от една от торбичките и аз се навеждам да я взема, като обяснявам: — Това е, докато ти подейства епидуралната упойка.

— Таксито е тук — намесва се жената със златистите очила. — Имате ли нужда от помощ, за да пренесете тези неща?

Докато се носим към чакащото отпред такси, Сузи се вторачва озадачено в ръцете ми.

— Беки, защо си купила надуваемо кану?

— За да лежиш върху него. Или нещо такова. Не знам.

— Ами лейката?

— Не можах да намеря спрей за стайни цветя — отговарям и започвам да напъхвам торбите в таксито.

— Но защо ще ми трябва спрей за стайни цветя?

— Виж какво, тази работа не съм я измислила аз, ясно ли е?! — изричам отбранително. — Хайде, влизай в таксито!

Успяваме някак си да напъхаме всичко в таксито. Докато затваряме вратата, едно от греблата на кануто изпада, но не си правя труда да го взема. Така де, Сузи да не би да ражда във вода, я?!

— Бизнес мениджърът на Тарки се опитва да се свърже с него — казва Сузи, докато се носим по Кингс Роуд. — Но дори и да успее веднага да се качи на самолета, пак ще пропусне събитието!

— Може и да не го пропусне! — окуражавам я аз. — Човек никога не знае!

— Напротив, ще го пропусне! — И за мой най-голям ужас установявям, че гласът й вече потреперва. — Той ще пропусне раждането на първото си дете! След всичкото това чакане и… и след като е бил на всички упражнения по безболезнено раждане… Много беше добър в дишането! Преподавателката го накара да демонстрира уменията си пред всички — толкова беше добър!

— О, Сузи! — идва ми да се разрева. — Може пък да минат много часове, докато родиш и той да успее да дойде!

— Нали ти ще останеш с мен? — изненадващо пита тя и се обръща към мен. — Нали няма да ме оставиш сама там?!

— Естествено, че няма да те оставя! — изричам ужасена. — Ще остана с теб до края, Сузи! — Стискам ръцете й в своите и допълвам: — Ще го направим заедно.

— Знаеш ли нещо за процеса на раждането?

— Ами… много неща — лъжа, без да ми мигне окото. — Купища неща.

— Като какво например?

— Като например това, че… хм… имаш нужда от горещи кърпи и… — Точно в този момента зървам подавашата се от една от торбичките кутия и бързо добавям: — И че много бебета се нуждаят от инжекция с витамин К веднага след раждането!

Сузи се ококорва срещу мен, очевидно много впечатлена.

— Аууу! И откъде знаеш толкова неща?

— Ами… просто си ги знам — отговарям и набутва кутията навътре в торбичката. — Виждаш ли! Не се притеснявай! Всичко ще бъде наред!

* * *

Добре де, мога да го направя! Мога да помогна на Сузи! Просто трябва да запазя самообладание, да бъда спокойна и да не се паникьосвам!