Отпивам от горещия си шоколад, а после вдигам очи и забелязвам, че Сузи ме гледа изпитателно.

— Ти сериозно ли допускаш мисълта да родиш бебето си в Съединените щати?! — пита тя.

— Ами… не знам още. Кой знае?! Пък и не смятам да имаме деца веднага!

— Честно да ти кажа, ти липсваш на всички тук!

— Моля те, Сузи, не започвай и ти! — изсмивам се неубедително аз. — Стига ми за днес, дето мама ме натиска да се местим да живеем в Оксшот!

— Но аз съвсем сериозно! Даже Тарки преди няколко дена изтъкна, че Лондон вече не е същият без теб!

— Така ли?! — изненадвам се аз, ала не мога да скрия, че съм особено трогната.

— А и майка ти непрекъснато ме пита дали, според мен, ще останеш завинаги в този Ню Йорк… Нали няма да го направиш, а?!

— Наистина още не знам! Честна дума! — свивам безпомощно рамене. — Всичко зависи от Люк и… и неговия бизнес.

— Той не е едиственият, който може да решава! — изтъква Сузи. — Ти също имаш думата по този въпрос! Искаш ли да останеш в Америка?

— Нямам представа — сбръчквам чело, опитвайки се да й обясня как стоят нещата. — Понякога мисля, че искам. Когато съм в Ню Йорк, този град ми се струва най-важното място на света. Работата ми там е фантастична, хората също са много добри и всичко е прекрасно. Но когато си дойда у дома, внезапно ми просветва и аз си давам сметка, че това тук е моят дом! Че мястото ми е тук. — Вземам едно празно пакетче захар и започвам да го разкъсвам на мънички парченца. — Но просто не съм сигурна дали съм готова да се прибера у дома.

— Моля ти се! Връщай се в Англия по-скоро и си раждай едно бебе! — изплаква Сузи. — Така ще можем заедно да бъдем майки!

— Какви ги говориш, Сузи! — визкликвам и замазвам притеснението си, като отпивам от горещия шоколад. — Да не би да мислиш, че съм готова да имам бебе?! — И се отправям към тоалетната, без да й дам възможност да ме обори по какъвто и да било начин.

От друга страна обаче, в думите й определено има смисъл. Защо да не си родя едно бебе?! Всички жени го правят — защо не и аз?! Така де, ако има някакъв начин да пропусна онзи момент на раждането… Може пък да се подложа на една от онези операции, когато заспиваш и не чувстваш абсолютно нищо. И когато се събудя, ето ти го бебето до мен!

Пред очите ми изниква картинка как двете със Сузи си вървим по тротоара и тикаме бебешки колички. Всъщност, никак няма да е зле, като се замислиш! Тогава ще можем да им купуваме онези разкошни дребни дрешчици, които продават по детските магазини… Например мънички шапчици, мънички дънкови сакенца… А да знаете каква страхотна бебешка раничка на „Гучи“ видях онзи ден!…

Можем заедно да си пием капучиното и да обикаляме магазините, и… Нали точно това правят всички майки, а?! Боже, сега, като се замисля по този въпрос, никак няма да е зле!

Веднага щом се прибера, ще трябва да поговоря с Люк по този въпрос!

* * *

Едва когато излизаме от „Ориел“, Сузи казва:

— Е, Беки, още не си ми казала нищо за подготовката на сватбата!

Стомахът ми се преобръща и аз извръщам глава под претекст, че си оправям сакото.

Не знам как, обаче някак си успях да забравя всичките тези главоболия около сватбата.

— Да — изричам накрая. — То… всичко си е… наред!

Не възнамерявам да товаря Сузи с моите проблеми. Тя си има достатъчно.

— Люк прие ли спокойно вестта, че искаш да се ожениш в Англия? — поглежда ме тревожно тя. — Искам да кажа, нали не сте се скарали заради това?

— Нищо подобно — отговарям небрежно. — С чиста съвест мога да ти кажа, че не сме се скарали.

Задържам вратата пред нея и ние излизаме отново на площад „Слоун“. По тротоара пълзи процесия от ученичета в униформени три четвърти панталонки и ние се отдръпваме, за да ги пропуснем.

— Смятам, че взе правилното решение — отбелязва приятелката ми и ми стиска лекичко ръката. — Толкова се тревожех, че може накрая да решиш да избереш Ню Йорк. Какво те накара накрая да вземеш това решение?

— Ох, ами… разни неща. Нали се сещаш… И така… чете ли за предложението за приватизиране на водопроводната система?

Обаче Сузи не ми обръща внимание. Ама как може да не се интересува от вътрешните дела на страната?!

— А как реагира Елинор, когато й каза, че се отказваш от „Плаза“?

— Тя каза… ами… не беше особено въодушевена. Каза, че ми е много ядосана и че… хммм…

— „Много ядосана“ ли?! — повдига вежди Сузи. — И само това?! Смятах, че ще бъде бясна!

— Тя наистина беше бясна! — побързвам да се поправя. — Беше толкова бясна, че… че… спука кръвоносен съд!

— Спука кръвоносен съд ли?! — ококорва се Сузи. — Къде точно?

— Е, ами… на брадичката.

Настъпва тишина. Сузи стои неподвижно на тротоара и изражението й постепенно се променя.

— Беки…

— Хайде да отидем да разгледаме бебешките дрешки! — побързвам да я залъжа аз. — Наблизо има един много сладък магазин…

— Беки, какво става всъщност?

— Нищо!

— Аха, нищо значи! Веднага разбрах, че криеш нещо!

— Нищо подобно! Нищо не крия!

— Но ти наистина отмени онази сватба в Америка, нали?

— Аз…

— Беки? — Гласът й става все по-заплашителен и придобива звучене, каквото никога не съм чувала досега. — Веднага ми кажи истината!

Господи! Повече не мога да я лъжа!

— Аз… аз ще го направя — изричам безпомощно.

— Ще го направиш? Тепърва?! — прозвучава ужасения глас на приятелката ми. — Оттук нататък?!

— Сузи…

— Трябваше да се досетя! Трябваше веднага да се досетя! Но просто предположих, че си го отменила, защото майка ти очевидно продължава приготовленията тук! Пък и никой не отваря дума за Ню Йорк и аз си казах, че Беки очевидно е решила в крайна сметка да се омъжва у дома и…

— Сузи, моля те! Не се притеснявай за това! — изричам сконфузено. — Успокой се! Дишай дълбоко!

— Но как да не се притеснявам?! — извиква Сузи. — Как да не се тревожа, моля ти се?! Беки, ти ми обеща, че ще го направиш още преди шест седмици! Обеща ми!

— Да, знам. И ще го направя. Просто беше… беше ми много трудно. Да избера между двата варианта. И двата ми изглеждаха толкова идеални, по напълно различен начин, разбира се…

— Беки, една сватба не е някаква си дамска чанта! — изрича невярващо Сузи. — Не можеш просто накрая да решиш да се спреш и на двата варианта!

— Знам! Отлично го съзнавам! Просто… Виж какво, ще оправя всичко…

— И защо не ми каза досега?

— Защото си толкова прекрасна и спокойна, и щастлива! — извивам аз отчаяно. — И не исках да ти нарушавам спокойствието с моите глупави проблеми!

— Беки… — Сузи ме пронизва с поглед, а после поставя ръка на рамото ми. — Добре. И сега… какво смяташ да направиш по този въпрос?

Поемам си дълбоко дъх.

— Ще кажа на Елинор, че нюйоркската сватба няма да се състои. И че ще се оженим тук, в Англия.

— Наистина ли? Напълно ли си сигурна, че точно това искаш?

— Да, сигурна съм. След като видях мама и татко… и мама е толкова мила… и няма никаква представа какво планирам зад гърба й… — Едва преглъщам вече. — А когато преди малко тръгвах за насам, татко ми подшушна насаме колко притеснена е била мама, когато само й подхвърлих идеята, че може да се оженя в Щатите… Разбирам колко важна е тази сватба за нея. Господи, Сузи, чувствам се като пълна глупачка! Нямам представа какви съм ги мислила в Америка! Наистина не искам да се женя в „Плаза“! Не искам да се женя никъде другаде, освен у дома!

— Нали няма отново да промениш решението си?

— Не! Не и този път! Повярвай ми, Сузи, това е окончателното ми решение!

— Ами Люк? Какво мисли той?

— На него изобщо не му пука. Непрекъснато повтаря, че всичко зависи от мен — каквото аз реша, това ще бъде.

Сузи замълчава за няколко секунди. После бръква в чантата си и вади оттам мобилния си телефон, след което ми го пъхва в ръцете.

— Окей. Щом си решила да го направиш, направи го веднага! Набери номера!

— Не мога! Елинор е в някаква швейцарска клиника. Мислех да й напиша писмо…

— Никакво писмо! — отсича Сузи. — Сега или никога! Все трябва да има някой, когото да уведомиш за решението си. Обади се на онази жена, организаторката на сватбите — Робин. На нея кажи, че всичко се отменя. Беки, повече не можеш да си позволиш да отлагаш!

— Окей — кимвам, като се опитвам да не обръщам внимание на грозните предчувствия, които се надигат у мен. — Ще го направя. Аз ще… ще й се обадя. Знам номера й.

Включвам телефона и после отново го изключвам. Да вземеш решение дълбоко в себе си е едно, но действително да проведеш необходимия разговор — съвсем друго нещо. Наистина ли искам да отменя цялата онази разкошна нюйоркска сватба?!

Какво ще си помисли Робин?! Какво ще си помислят всички останали?! Божичко! Ще ми се да разполагам с малко повече време — просто да обмисля точните думи, които трябва да изрека.

— Хайде! — подканя ме Сузи. — Направи го!

— Добре де!

С треперещи ръце аз включвам телефона и набирам кода на Съединените щати — 001. Обаче дисплеят остава празен.

— Олеле! — възкликвам аз, като се старая да си придам необходимата доза раздразнение на гласа. — Няма сигнал! Е, в такъв случай ще се обадя по-късно…

— Нищо подобно! Ще вървим, а ти ще продължиш да набираш, докато получиш сигнал! Хайде! — И Сузи тръгва Кингс Роуд, а аз се помъквам сконфузено след нея.

— Пробвай пак! — заповядва ми тя, когато достигаме до първата пресечка.

— Нищо — изричам с разтреперан глас.

Ама Сузи е направо невероятна! Прилича ми на корабен нос. Русата й коса се развява зад нея, а лицето й е изпълнено с решимост. Откъде я взема тази енергия? Винаги съм смятала, че бременните жени трябва да са много по-лениви и спокойни.

— Опитай пак! — повтаря тя на всеки триста метра. — Опитай пак! Няма да спра, докато не проведеш този телефонен разговор!

— Ама няма никакъв сигнал!