Така. Значи ще се опитам да я разкарам колкото е възможно по-скоро!

— Здравей, Беки! Много се радвам, че имах възможността да говоря с майка ти! — изрича от другия край на океана Робин. Изглежда много приятна жена. Нямам търпение да се запозная с нея!

— Аз също — изломотвам, колкото да не мълча. — Искам да кажа… и аз нямам търпение двете да се запознаете…

— Въпреки че значително се изненадах, когато разбрах, че тя не знае нищо за Виенския струнен оркестър. Ехо! Не забравяй, че трябва да държиш майка си информирана за всичко, Беки!

— Да, права си — отговарям след кратка пауза. — Просто бях твърде… заета.

— Напълно те разбирам — изрича съчувствено Робин. — Защо да не взема да й пратя един информационен пакет документи? С „Федекс“ ще стигне за броени часове. И така тя ще може да види всичка, както ще бъде! Ако ми дадеш вашия адрес там…

— Не! — изпищявам, преди да успея да се спра. — Искам да кажа… не се притеснявай. Аз ще й разкажа всичко. Наистина. Недей да… да изпращаш нищо! Абсолютно нищо!

— Нито дори вариантите за менюто? Сигурна съм, че тя много ще се зарадва да ги види!

— Не, не! Нищичко!

Рьката ми стиска телефонната слушалка така, че ще я счупи, а от челото ми се стича студена пот. Не смея да вдигна поглед към мама.

— Добре тогава! — изрича накрая Робин. — Ти си шефът! Така, сега виж какво. Говорих с Шелдън Лойд за аранжировката на масите…

И докато тя си бърбори, аз хвърлям крадешком поглед към мама, която се намира на около три крачки от мен. Дали чува всичко, което се говори? Дали е чула думата „Плаза“? Дали е успяла да долови думи като „сватба“ и „бална зала“?

— Ясно — отвръщам, без изобщо да съм чула какви ги говори Робин. — Звучи прекрасно. — Започвам да навивам кабела на телефона около пръстите си. — Виж какво, Робин. Проблемът е в това, че си дойдох вкъщи, за да си почина от тази работа. Така че, мога ли да те помоля да не ме търсиш повече тук?

— Не искаш да бъдеш държана в течение на нещата? — изумява се Робин.

— Не, няма проблеми. Ти просто… си върши твоята работа, а аз ще наваксам, когато се прибера.

— Няма проблеми. Разбирам те. Просто имаш нужда от малко време да се откъснеш от всичко! В такъв случай, Беки, обещавам ти, че освен ако не става въпрос за нещо наистина спешно, ще те оставя на мира! Желая ти приятна почивка!

— Благодаря, Робин, ще се постарая! До скоро виждане!

Затварям телефона, цялата трепереща от облекчение. Слава Богу, че я разкарах!

Но вече не се чувствам в безопасност. Щом Робин вече се е добрала до телефонния номер на мама, значи може да позвъни по всяко време, когато си поиска. И какво би могло да се класифицира като „спешен случай“ при организирането на сватби? Вероятно всяка една дреболия. Дори и някоя неподходящо поставена роза. Достатъчно е да се изпусне само за едно нещо пред мама, и двете веднага ще си дадат сметка какво всъщност става. Мама веднага ще проумее защо си дойдох у дома, какво се опитвах да й кажа.

Божичко! Тя ще бъде толкова наранена! Не мога да позволя да се случи подобно нещо!

Така. Значи имам две алтернативи. Първо: да накарам мама и татко веднага да си сменят къщата. Второ: да…

— Мамо, чуй ме — започвам, като се обръщам към нея. — За тази жена, Робин. Тя е…

— Да?

— Тя е… леко откачена.

— Откачена ли?! — ококорва се мама. — Какво искаш да кажеш с това, миличка?

— Тя… тя е… влюбена в Люк!

— Господи боже мой!

— Да! И при това си е втълпила налудничавата мисъл, че ще се омъжва за него!

— Ще се омъжва за него ли?! — ахва мама.

— Да! При това в хотел „Плаза“! И очевидно се е опитала да резервира там ден от… от мое име!

Кърша пръсти отчаяно във всевъзможни сложни възли. Сигурно аз съм откачилата! Мама никога няма да се върже на подобна идиотщина! Никога! За нищо…

— Честно да ти кажа, изобщо не съм изненадана! — отсича тя. — Веднага усетих, че в тази жена има нещо твърде странно! Всичките тези глупости за струнния оркестър! И освен това ми се стори като обсебена от мисълта какъв цвят ще бъде сватбеният ми тоалет…

— О, но тя си е обсебена от всичко! Направо луда! Така че, ако… ако пак се осмели да се обади, просто се извини и затвори телефона. И каквото и да ти каже тя, дори и на пръв поглед да ти звучи съвсем разумно, не й се връзвай за нищо! Обещаваш ли ми?

— Добре, скъпа! — кимва мама. — Както кажеш!

И докато се насочва към кухнята, я чувам да казва:

— Горката женица! Човек би трябвало по-скоро да я съжали! Греъм, разбра ли тази работа? Тази жена от Америка, дето търси по телефона Беки. Та тя била влюбена в Люк!

Боже, не мога да издържам повече! Трябва веднага да се видя със Сузи!

Дванадесет

Със Сузи се разбрахме да се срещнем на площад „Слоун“ на чаша чай. Когато пристигам, пред мен се изнизва тълпа туристи и в продължение на няколко секунди не мога да я видя. Но когато народът се разпръсва, я зървам — седнала е край фонтана, слънцето образува ореол над дългата й руса коса, а отпред се мъдри най-грамадната издутина, която можете да си представите.

Когато я виждам, ми идва да се втурна към нея и да възкликна: „Господи, Сузи, голям кошмар!“ И веднага да й разкажа всичко.

Но после размислям. Тя прилича на истински ангел, седнала там. Бременен ангел.

Или по-скоро на Дева Мария. Прекрасна, лъчезарна, перфектна.

И неочаквано се усещам глупава в сравнение с нея. Така ми се искаше да споделя с най-добрата си приятелка цялата си болка по кошмарното объркване — така, както винаги съм правила, а после да я изчакам да ми даде правилния отговор. Но сега… просто не мога. Тя изглежда толкова спокойна и щастлива. Все едно да изхвърля токсични отпадъци в лазурната морска синева.

— Беки! Здравей! — Тя ме вижда и се изправя и аз отново се стряскам — ама наистина е много голяма!

— Сузи! — спускам се към нея и я прегръщам топло. — Изглеждаш удивително!

— И се чувствам страхотно! — отвръща тя. — А ти как си? Как върви подготовката за сватбата?

— Амииии… добре съм — изричам след известен размисъл. — Всичко си е наред. Хайде, идвай да си поръчваме чай!

Няма да й разкажа за случващото се. И толкова. Веднъж през живота си ще се опитам да си разреша проблемите съвсем сама!

Насочваме се към „Ориел“ и сядаме на масичка край витрината. Когато сервитьорът идва, аз си поръчвам горещ шоколад, а Сузи вади от чантата си пакетче чай и му го подава.

— Чай от малинови листа — обяснява тя. — Подсилва матката. Полезен е при контракциите.

— Аха — кимвам аз. — Значи за контракциите. Ясно.

Усещам притреперване в основата на гръбнака, но се усмихвам, за да прикрия ужаса си.

Дълбоко в себе си изпитвам огромни съмнения относно цялата тази работа по раждането. Така де, я вижте на какво прилича коремът на Сузи! Представете си и колко е голямо едно бебе! И как, моля ви се, такова нещо ще премине през…

Искам да кажа, че на теория всичко ми е ясно. Просто… ако трябва да бъда честна, някак си не мога да проумея, че на практика е възможно.

— Би ли ми припомнила кога се очаква великото събитие? — питам аз и поглеждам многозначително към корема на Сузи.

— Точно след четири седмици!

— Значи… значи то ще стане още по-голямо?!

— Ами да! — потупва с обич корема си Сузи. — Даже значително по-голямо, смея да се надявам!

— Хубаво — изричам неуверено аз, а точно в този момент сервитьорът поставя чашата горещ шоколад пред мен. — Отлично! И така… как е Таркуин?

— Много е добре! — отговаря Сузи. — В момента е на Крей. Нали се сещаш — неговия шотландски остров. Точно сега овцете се багнят, така че той реши да отиде и да им помогне. Преди да е дошло и нашето бебе.

— Ясно. А ти не отиде с него, така ли?

— Ами, честно да ти кажа, щеше да бъде доста рисковано да отида там — отговаря приятелката ми, докато бърка замислено малиновия си чай. — Пък и истината е, че аз не се интересувам чак толкова от овце, колкото него. Така де, не че не са интересни — добавя лоялно. — Но нали се сещаш, когато човек е видял хиляди такива…

— Но нали ще се върне навреме за събитието?

— Разбира се! Таркуин много се вълнува! Идва с мен на всички упражнения и изобщо…

Боже, направо не мога да повярвам, че само след няколко седмици най-добрата ми приятелка ще си има бебе! А аз дори няма да съм тук!

— Мога ли да те пипна? — питам и полагам внимателно ръка върху корема й. — Нищо не усещам.

— Напълно нормално. Вероятно спи.

— Знаеш ли дали е момче или момиче?

— Никой не ми е казвал какво е — отговаря Сузи и се привежда доверително към мен. — Честно да ти кажа обаче, мисля, че е момиче, защото непрекъснато се заглеждам по онези миниатюрни роклички по магазините. Просто не мога да устоя! А по книгите пише, че тялото на жената ще й подскаже от какво се нуждае! Така че, нищо чудно и това да е някакъв знак…

— Как ще я кръстите в такъв случай?

— Все още не сме решили. Не можеш да си представиш колко е трудно! Човек купува цял куп книги за имената и когато ги разглеждаш, установяваш, че всичките са много идиотски. — Тя отпива от чая си и допълва: — Ти какво име би измислила за едно бебе?

— О! Ами откъде да знам! Може би Лорън — на Ралф Лорън… — Замислям се за момент. — Или пък Долче.

— Долче Клийт-Стюарт — разсъждава на глас Сузи. — Ей, знаеш ли, че това ми харесва! А на галено можем да я наричаме Доли!

— Или пък Вера. На Вера Уонг.

— Вера ли?! — смръщва се Сузи. — За нищо на света няма да нарека детето си Вера!

— Сега не говорим за твоето бебе, а за моето! — срязвам я аз. — Вера Лорън Ком дьо Брандън. Мисля, че звучи много изискано!

— Вера Брандън ми звучи като героиня от „Коронейшън Стрийт“! Но виж Долче ми харесва! Ами ако е момче?

— Харви. Или Барни — допълвам след кратък размисъл. — Зависи от това дали ще се роди в Лондон или в Ню Йорк.