И аз вдигам очи към милото й, познато, любящо лице. И си давам сметка — без никакво съмнение! — че не съм в състояние да й причиня такова нещо!

— Всичко е наред — успявам да изрека накрая аз. — Мамо, с Люк не сме се скарали, нито разделили. И сватбата… сватбата ще се състои. — Потривам лице уморено. — Знаеш ли какво? Мисля да изляза малко в градината и да поема глътка свеж въздух.

* * *

Когато излизам в градината, двама от униформените градинари вдигат глави и ме поздравяват, а аз им се усмихвам вяло в отговор. Чувствам се като откачена параноичка — като че ли тайната ми е толкова огромна, че всеки може веднага да я съзре. Като че ли хората я виждат под формата на излизащо от устата ми балонче — като в комиксите.

Планирала съм и друга сватба.

За същия ден като тази.

Родителите ми нямат никаква представа.

Да, знам, че съм загазила яко.

Да, знам, че постъпвам глупаво.

А бе, я се разкарайте и ме оставете на мира! Не виждате ли колко съм стресирана?!

— Ехо, Беки!

Подскачам стреснато и се обръщам рязко. Край оградата на съседската градина стой Том и ме гледа тъжно.

— О, Том, здравей! — казвам и аз, като се старая да прикрия шока от внезапната му поява.

Божичко! Ама той изглежда ужасно! Пребледнял, нещастен, облечен парцаливо… Не че някога е бил цар на изисканото облекло, но докато беше с Луси, поне бе придобил някаква външна изрядност. Косата му също бе влязла в някакви порядъчни релси. Но сега отново се е сдобил с мазния си калпак и се е накиприл в кафявата жилетка, дето Джанис му я подари преди пет години за Коледа.

— Съжалявам за твоето… — не довършвам.

— Е, какво да се прави.

И той превива нещастно рамене и оглежда градинарите в нашата градина как садят и подрязват.

— Как вървят сватбените приготовления?

— Ами… прекрасно — отговарям ведро. — Нали знаеш, на този етап са предимно списъци. Неща, които трябва да се направят, неща, които трябва да се проверят, малки подробности за… за финализиране…

Като например на кой континент да е сватбата, ама голяма работа… Господи!

— Ами как са… родителите ти? — питам аз.

— Спомням си подготовката за нашата сватба — поклаща Том глава. — Като че ли беше преди хиляди години. Различни хора, различни събития…

— О, Том! — прехапвам устни аз. — Много съжалявам. Какво ще кажеш да сменим…

— И знаеш ли кое е най-лошото? — продължава Том, без да ми обръща внимание.

— Ами… — „Косата ти.“ — идва ми да отговоря.

И едва не го казах!

— Най-лошото е, че смятах, че разбирам Луси! Че двамата се разбираме прекрасно! А през цялото това време… — Той не довършва, бръква в джоба си, изважда си носната кърпичка и си издухва носа. — Искам да кажа, че сега, когато се върна назад, съзирам множество знаци за това.

— Така ли?

— Ами да! Просто тогава не им обръщах внимание!

— Като например… — подтиквам го лекичко аз, за да не издам огромното си любопитство.

— Например… — замисля се той, — например, че тя непрекъснато повтаряше, че ако трябва да остане в Райтгейт само още минута, ще се застреля.

— Ясно — кимвам, но не мога да скрия шока си.

— А после и онзи истеричен пристъп с писъците, който направи, докато разглеждахме мебелната къща…

— Истеричен пристъп ли?!

— Ами да! Започна да пищи: „Аз съм на двадесет и седем! Аз съм на двадесет и седем! Какво правя аз тук, за Бога?!“ Накрая трябваше да се намеси охраната и да я успокои.

— Не разбирам… Мислех, че тя харесва Райтгейт! Вие двамата изглеждахте толкова…

— Вероятно мислиш за думата „удобно“.

— Не, по-скоро — щастливи.

— Щастието й продължи до отварянето на последния сватбен подарък — отбелязва замислено Том. — И после сякаш… сякаш внезапно прогледна и осъзна, че… че това е вече животът й оттук нататък. И очевидно изобщо не хареса онова, което видя. В това число и мен самия, доколкото схващам.

— Божичко, Том!

— Започна да ми мърмори непрекъснато как й е писнало от предградията и как иска да си поживее, докато е още млада. Обаче аз си мислех, че… нали тъкмо бяхме пребоядисали къщата и зимната градина бе наполовина готова, та… моментът изобщо не беше подходящ за преместване… — И той вдига глава, а очите му са изпълнени с много болка. — Като че ли трябваше да я послушам, а?! И дори да се съглася да си направя онази татуировка…

— Тя те е натискала да си направиш татуировка!?

— Да. Която да бъде в синхрон с нейната.

Луси Уебстър с татуировка! Божичко! Идва ми да се разхиля неистово. Ала когато съзирам нещастната физиономия на Том, се зареждам с гняв. Добре де, с Том не винаги сме се разбирали през всичките тези години. Обаче той изобщо не заслужава подобно отношение! Той си е просто такъв — той си е Том. И ако на Луси не й е било изгодно, защо изобщо се омъжи за него?!

— Том, нямаш основания да се обвиняваш! — отсичам категорично. — Очевидно Луси си е имала проблеми, и то не един и два.

— Така ли мислиш?

— Разбира се! Тя изобщо няма представа какъв късмет имала да е омъжена за теб! И толкова по-зле за нея, че не те е оценила! — И аз импулсивно се навеждам над оградата и го прегръщам, а когато се отдръпвам от него, той се е ококорил срещу мен като вярно кученце.

— Ти винаги си ме разбирала, Беки.

— Е, та нали израснахме заедно!

— Никой друг не ме познава така добре, както теб!

Ръцете му все още лежат на раменете ми и очевидно изобщо няма намерение да ги свали, така че аз се принуждавам да отстъпя назад под претекста, че соча нещо към къщата ни, където мъж с работен комбинезон боядисва черчеветата на прозорците.

— Видя ли какъв ремонт са направили мама и татко? Направо невероятно, не мислиш ли?!

— Да, наистина. Действително се стараят. Подразбрах и за фойерверките. Сигурно много се вълнуваш.

— Да, очаквам деня с нетърпение — отвръщам автоматично. Това са думите, които изричам веднага, когато някой ми спомене за сватбата. Но сега, докато наблюдавам нашата стара, до болка позната къща, която се превръща в кътче от приказките — като изискана дама, която си слага грим, — у мен се надига някакво чудновато усещане. И сърцето ми започва странно да се присвива.

И с внезапна болка си давам сметка, че това наистина е вярно — че аз действително очаквам деня с огромно нетърпение.

Очаквам с нетърпение да зърна нашата градина, украсена с пъстри балони… Да видя мама, облечена изискано за случая и сияеща от щастие… Да се приготвя за сватбата си в старата си детска стая, пред познатата до болка тоалетка… и да си взема сбогом със стария си живот с финес, както подобава. А не в някакъв безличен апартамент в хотел. Искам да съм тук, у дома — където съм израснала.

Докато бях в Ню Йорк, просто ми бе невъзможно да си представя тази сватба. Струваше ми се толкова дребничка и простовата в сравнение с блясъка на хотел „Плаза“. Ала сега, когато съм тук, този хотел започва да се превръща в нереалност. „Плаза“ се изплъзва в далечината — като екзотична ваканция някъде в миналото, която постепенно забравям. Вярно, че беше много приятно да играя ролята на нюйоркска принцеса, да дегустирам богаташки плата и да обсъждам изискани вина, както и цветни аранжировки за милиони долари. Но точно в това е и проблемът — аз играех роля. Не бях себе си.

Истината е, че мястото ми е тук. Тук, в тази типична английска градина, която съм познавала през целия си живот.

Тогава какво ще правя?

Наистина ли ще успея да…

Направо не мога да си го помисля.

Наистина ли в главата ми се заражда мисълта да откажа онази огромна, пищна, прескъпа сватба?

Само от мисълта за това вътрешностите ми се преобръщат.

— Беки? — Гласът на мама прониква в главата ми и аз се оглеждам замаяно — зървам я, застанала на вратата към верандата, грабнала в ръце някаква покривка. — Беки! Търсят те по телефона!

— Така ли? Че кой може да е?!

— Някой на име Робин — отговаря мама. — О, Том, здравей, миличък!

— Робин ли? — смръщвам се озадачено, докато вървя към къщата. — Робин чий?

Не съм сигурна дали познавам когото и да било на име Робин. С изключение на Робин Андерсън, който някога работеше за списанието „Инвестмънт Мантли“, но и с него не сме били чак толкова близки, та…

— Опасявам се, че не успях да чуя фамилията — обяснява мама. — Но жената ми се стори много приятна. Каза, че се обаждала от Ню Йорк…

Робин?!

Вкаменявам се. Ужасът ме приковава точно върху стъпалата на верандата.

Робин ме търси по телефона… и то тук?!

Чакай малко! Тук нещо не е наред! Та Робин не принадлежи на този свят! Тя е част от света на Ню Йорк! Все едно някой да се върне назад във времето и да се намеси в развоя на събитията по време на Втората световна война.

— Приятелка ли ти е? — пита най-невинно мама. — Тъкмо си поговорихме за сватбата…

Земята под краката ми се разцепва.

— И какво… какво ти каза тя? — едва успявам да прошепна.

— Нищо особено — отвръща мама и ме поглежда изненадано. — Пита ме какъв цвят ще ми бъде тоалетът на сватбата… и непрекъснато повтаряше някакви много странни неща за струнен оркестър… Нали не искаш да имаш струнен оркестър на сватбата си, миличка?

— Естествено, че не искам! Откъде ти хрумна?! — едва не пищя вече аз. — За какво са ми някакви си идиоти, дето скрибуцат на цигулки?!

— Беки, добре ли си, миличка? — гледа ме изпитателно мама. — Искаш ли да й кажа, че ще й се обадиш, когато ти е възможно?!

— Не! В никакъв случай не говори повече с нея! Искам да кажа… няма проблеми. Аз сама ще се обадя.

И се втурвам като сомнамбул в къщата, а сърцето ми тупти така, че ще се пръсне. Какво ще й кажа сега?! Дали да й кажа, че съм си променила решението?

Докато вдигам слушалката на телефона, забелязвам, че мама върви след мен. Господи! И сега как ще се справя с тази двойна игра?!

— Здрасти, Робин! — опитвам се да звуча максимално естествено аз. — Как си?