Влизаме в кухнята и аз усещам как вътрешностите ми се преобръщат.

— Да не би да си сменила и кухненската мебелировка?!

— О, нищо подобно! — отвръща весело мама. — Просто пребоядисахме всичко. Изглеждат като новички, нали? Така. Вземи си едно хубаво кроасанче сега. Купуваме ги от една нова хлебарница наблизо.

И ми подава цяла кошница, обаче аз не съм в състояние да сложа и залък в устата си. Усещам, че ми прилошава. Нямах никаква представа, че тук са станали толкова много неща.

— Беки? — разглежда ме внимателно мама. — Какъв е проблемът?

— А, никакъв! — побързвам да отрека. — Няма никакъв проблем. Просто всичко е… перфектно.

Боже, какво ще правя сега?

— Знаеш ли… мисля да отида да си разопаковам багажа — успявам да изрека аз и да наподобя някаква усмивка на лицето си. — И да се пооправя малко.

* * *

Затварям вратата на стаята си зад гърба си, с все още залепено за лицето подобие на усмивка, но отвътре сърцето ми бие лудо.

Нещата не се развиват по план.

Нещата изобщо не се развиват по моя план! Нови тапети? Алпинеуми? Фойерверки? Как така съм пропуснала да узная за всички тези неща?! Но пък трябваше да се досетя. Вината е изцяло моя. О, Боже! О, Господи!

Как сега да кажа на мама и татко, че всичко това трябва да се отмени?! Как да го направя?!

Не мога.

Обаче трябва.

Ама не мога. Просто не мога и това е!

Опитвам се да си припомня, че става въпрос за моята сватба. Опитвам се да си възвърна нюйоркския непукизъм и самочувствие. Опитвам се да си кажа, че мога да си направя сватбата там, където аз си искам.

Ала всички доводи ми звучат някак фалшиво. Всички думи ме карат да примигвам от неудобство. Може и всичко това да е било вярно — но само в началото. Тогава, когато нищо още не е било сторено, тогава, когато никой не е бил положил никакво усилие за нищо. Ала сега… тази сватба вече изобщо не е само моя. Това е подаръкът на мама и татко за мен. Това е най-големият подарък през целия ми живот, който двамата са ми правили — подарък, в който те са вложили всичката любов и внимание, които таят към мен.

И аз възнамерявам да го откажа. Да им кажа: „Благодаря, ама няма нужда.“

Какво изобщо съм си въобразявала?!

С разтуптяно сърце аз бръквам в джоба си, за да извадя листчето с бележките, които си бях нахвърляла в самолета — думите, които бях измислила за собствено оправдание.

Причини, поради които сватбата ни трябва да се състои в „Плаза“:

1. Какво ще кажете за едно пътешествие до Ню Йорк, което ще ви излезе напълно безплатно?

2. Хотел „Плаза“ е фантастичен.

3. Няма да ви се налага да си мръднете пръста за каквото и да било.

4. Палатката само ще съсипе градината.

5. Няма да ви се налага да каните леля Силвия.

6. Ще получите рамки от „Тифани“ напълно безплатно…


Когато записвах тези точки, ми звучаха напълно убедително. А сега ми се струват като шеги, при това не на място. Мама и татко нямат абсолютно никаква представа какво означава хотел „Плаза“. Откъде накъде ще им се прииска да прелетят целия Атлантик, за да се намърдат в някакъв снобарски хотел, който никога не са зървали? Откъде накъде ще се съгласят да се откажат от домакинството на сватбата, за която винаги са си мечтали?! Аз съм тяхната единствена дъщеря. Тяхното едно-единствено дете в целия свят!

И така… Какво ще правя сега?

Седя, приковала поглед в листчето, дишам тежко и се надявам, че мислите ми ще се подредят от само себе си. Душата ми драпа отчаяно за някакво разрешение — за някаква дупчица, през която да се промуши. Тя отказва да се предаде, докато не е изпробвала всяка една възможност. И се върти ли, върти — все в същия порочен кръг. И се върти ли, върти — като онези балеринки на поставчици, които продължават, докато им се развива пружината.

— Беки?

Мама влиза в стаята и аз подскачам виновно, като побързвам да смачкам листа в ръката си.

— Здрасти! О, кафе! Прекрасно!

— Без кофеин е обаче — отбелязва мама и ми подава голяма чаша, на която се мъдри надписа: „Не е необходимо да си луда, за да организираш сватба, обаче за майка ти това е наложително.“ — Предположих, че в последно време си преминала на кафе без кофеин.

— Нищо подобно — отвръщам изненадано. — Но няма значение.

— А как се чувстваш? — Мама присяда до мен на леглото и аз тайничко прехвърлям хартиената топка от едната в другата си ръка. — Малко уморена навярно? Вероятно от време на време ти прилошава?

— Не чак толкова зле — отговарям и въздъхвам малко по-силно, отколкото възнамерявах. — Обаче храната по самолетите е наистина много гадна.

— Трябва да си пазиш силите! — изчуруликва мама и ми стиска ръката. — А тук имам нещо за теб, скъпа! — И ми подава листче хартия. — Какво ще кажеш?

Разгръщам листчето и се вторачвам неразбиращо в него. Детайли за някаква къща. Ако трябва да бъда по-точна — четиристайна къща в Оксшот.

— Хубава е, нали? — отбелязва мама със светнало лице. — Погледни само подробностите!

— Да не би да възнамерявате да се местите?

— Не е за нас, глупаче! За вас е! Ще бъдете само на една пряка от нас! Погледни, има си и лятно барбекю в градината, две допълнителни бани…

— Мамо, но ние живеем в Ню Йорк!

— Само за момента. Но няма да останете в Ню Йорк завинаги, нали?! Там сте само временно!

В гласа й се прокрадва загриженост и въпреки че продължава да се усмихва, веднага забелязвам напрежението в очите й. Отварям уста, за да й отговоря, но после, за моя огромна изненада, си давам сметка, че двамата с Люк изобщо не сме говорили къде ще живеем за постоянно.

Може би защото винаги сме знаели, че някой ден ще се върнем във Великобритания. Но кога точно?

— Нали не смятате да оставате там завинаги? — настоява мама и се изкисква нервно.

— Не знам — отговарям объркано. — Нямам представа какво искаме да правим.

— Но човек не може да създаде семейство и да отглежда деца в онази дупка, която наричаш апартамент! Не може да не пожелаете да се върнете у дома! И тогава ще ви трябва хубава къща с градина! Особено сега!

— Сега какво?

— Сега, когато… — И тя прави евфемистичен жест на окръгление пред корема.

— Какво?!

— О, Беки! — въздъхва мама. — Напълно разбирам твоята… свенливост да кажеш на хората за това. Но всичко е наред, скъпа! В наши дни това е напълно приемливо! Вече никой не съди никого за това!

— Не съди… Ама ти какво…

— Единственото, което трябва да знаем… — и тя прави деликатна пауза, — е колко да отпуснем роклята. За сватбата имам предвид.

Да отпуснат роклята ли? Ама какво, за Бога… Чакай малко!

— Мамо, да не би да си си втълпила, че аз съм… аз съм… — И правя същия евфемистичен жест, който направи и тя.

— Ама не си ли?! — сбръчква се разочаровано лицето на мама.

— Не съм, разбира се! Откъде изобщо ти хрумна подобна мисъл?!

— Каза, че искаш да обсъдиш с нас нещо много важно! — отбранително обяснява мама и отпива глътка кафе. — Стана ясно, че не е за Люк, не е за работата ти, не е и за банковия ти мениджър. И тъй като Сузи ще си има бебе, а вие двете винаги правите всичко заедно, решихме, че…

— Добре де, ама не съм! Ясно ли е? Не съм и дрогирана, ако това ти е следваща мисъл!

— Тогава какво толкова искаше да говориш с нас?! — Мама смъква чашата си и ме поглежда разтревожено. — Какво беше толкова важно, че трябваше да си дойдеш чак у дома?

В стаята настъпва тягостна тишина. Пръстите на ръката ми се сключват здраво около чашата.

Ето го! Това е решителният момент! Това е моята възможност да си призная всичко! Да кажа на мама за хотел „Плаза“! И ако смятам да го сторя, трябва да си отворя устата веднага! Преди да са направили следващата стъпка в подготовката на сватбата. Преди да са похарчили още пари.

— Ами, нещата са така, че… — прочиствам си гърлото. — Нещата стоят така, че…

Млъквам и отпивам от кафето. Гърлото ми се е стегнало и като че ли пак започва да ми прилошава. Как да кажа на мама, че искам да се оженя някъде другаде? Как да го направя, за Бога?!

Затварям очи и се оставям блясъкът на „Плаза“ отново да ме заслепи, опитвайки се да призова цялото му вълнение и красота. Позлатените зали, изисканият интериор… Мечтите да се нося безгрижно с Люк по онзи излъскан дансинг под одобрителните погледи на богатата тълпа…

Ала някак си… картината вече не ме грабва така, както ме грабваше преди. Всичко ми се струва някак си съвсем… неубедително.

Господи! Какво искам всъщност? Какво искам наистина?!

— Знаех си!

Вдигам очи и с ужас съзирам погледа на мама.

— Знаех си! Двамата с Люк сте се разделили!

— Мамо…

— Просто си го знаех! Няколко пъти казах на баща ти следното: „Нещо ми подсказва, че Беки се връща у дома, за да отмени сватбата!“ Той ми заяви, че това било чиста глупост, но аз просто го почувствах! — Мама се хваща за гърдите. — Една майка винаги знае тези неща! И съм била права, нали?! Наистина искаш отмениш сватбата, нали?

Ококорвам се безмълвно в нея. Тя знае, че съм си дошла, за да отменя сватбата. Но как изобщо е разбрала?

— Беки, добре ли си? — пита мама и ме прегръща. — Виж какво, миличка, няма нищо. Ние няма да се сърдим. Единственото, което двамата с баща ти искаме за теб, е само най-доброто. И ако това включва отменянето на сватбата, така да бъде! Миличка, не си длъжна да приемаш този брак, освен ако не си на сто процента сигурна, че го искаш! Даже на сто и десет процента!

— Ама… вие сте направили толкова много… — изломотвам аз. — Похарчили сте всичките тези пари…

— Това няма никакво значение! Парите не значат нищо! — отговаря тя и ме притиска към себе си. — Беки, ако имаш някакви съмнения, каквито и да са те, ние веднага ще отменим сватбата! Просто искаме да си щастлива — това е всичко!

Мама излъчва такова съчувствие и разбиране, че за няколко секунди не съм в състояние да кажа каквото и да било. Ето, че ми предлага точно онова, за което си дойдох у дома — без въпроси, без обвинения, без нищо, освен любовта и подкрепата и на двамата.