Софи Кинсела - Сватбата на Беки Б.

Веднага щом зървам мама, притеснението отново ме сграбчва. Тя стои до татко в Терминал 4 и оглежда пристигащите и веднага щом ме вижда, лицето й просветва със смесица от радост и тревога. Беше доста шокирана, когато й казах, че ще си дойда вкъщи без Люк — всъщност, наложи ми се няколко пъти да повторя, че между нас всичко е наред.

После ми се наложи да я уверя, че не съм била уволнена от работа.

А после — да обещая, че не ме гонят международните кредитни акули.

Да ви кажа честно, като се замисля какви глупости надробих през последните няколко години, не мога да не почувствам поне мъничко вина заради всичко, което преживяха родителите ми заради мен.

— Беки! Греъм, ето я и нея! — Мама се спуска напред и разбутва с лакти едно семейство с тюрбани на главата. — Беки, миличка! Как си? Как е Люк? Всичко наред ли е?

— Здравей, мамо! — поздравявам я аз и я прегръщам топло. — Аз съм добре. А Люк ви изпраща сърдечните си поздрави! Всичко при нас е абсолютно наред!

С изключение на едно мъничко проблемче — от известно време планирам голяма сватба в Ню Йорк зад вашия гръб.

„Стига!“ — заповядвам категорично на мозъка си, докато татко ме целува и поема количката ми. Няма смисъл да споменавам този проблем засега. Няма смисъл дори и да мисля за него. Ще повдигна въпроса по-късно, когато седнем удобно вкъщи и когато разговорът се насочи от само себе си в тази посока.

Което няма начин да не се случи.

„Е, Беки, още ли обмисляш варианта да се ожениш в Америка?“

„Ами, мамо, странно е, че го казваш, но…“

Именно. Ще изчакам точно такава възможност.

Ала въпреки че се държа максимално отпуснато и спокойно, не съм в състояние да мисля за нищо друго. И докато мама и татко търсят колата, докато спорят накъде е изходът от аерогарата, докато обсъждат дали цената за паркинга от 3.60 лири на час е разумна, аз усещам някаква тревожна топка в стомаха си, която се свива непоносимо всеки път, когато някой спомене думите „сватба“, „Люк“, „Ню Йорк“ и „Америка“ дори и мимоходом.

Точно като онзи път, когато казах на родителите си, че ще се явявам на изпит по математика за напреднали. Съседчето Том ходеше на курсове по математика за този изпит и майка му Джанис се фукаше много с това, затова аз бях принудена да кажа на мама и татко, че и аз ще се явявам на този изпит. Обаче после изпитите започнаха и аз трябваше да се престоря, че отивам да ме изпитват (вместо това прекарах три часа в магазин „Топшоп“). А когато резултатите излязоха, те започнаха да ме питат: „Колко получи по математика за напреднали?“

И затова трябваше да изляза с номера, че изпитите по математика се проверяват по-дълго от другите предмети, защото са по-сложни. Честно да ви кажа, те щяха да ми се вържат, ако не беше Джанис, която един ден цъфна у дома и започна да писука: „Олеле, да знаете само, моят Том получи шестица по математика! А вашата Беки?“

Да го вземат мътните този Том!

— Още не си ме попитала нищо за сватбата — обажда се мама, докато се носим по шосе A3 към Оксшот.

— Така ли? Да, вярно, че не съм — отвръщам аз, като се опитвам да си придам ведрост на гласа. — Та… хмм… как върви подготовката?

— Да си кажем правичката, не сме напреднали кой знае колко — отговаря татко, докато наближаваме отбивката за Оксшот.

— Пък и все още е рано — добавя мама.

— Това е само една сватба! — казва татко. — По мое мнение хората се впрягат прекалено много за такива неща. А всичко може да се организира и в последния момент.

— Напълно съм съгласна с теб! — отдъхвам си облекчено аз. — И в последния момент е възможно да се направи!

Слава Богу, че нещата стоят така! Отпускам се назад в седалката и усещам, че тревогата постепенно ме напуска. Това ще улесни значително всички неща. Щом не са напреднали кой знае колко с подготовката, значи все още има възможност събитието да се отмени. И да ви призная честно, двамата ми звучат така, сякаш не са кой знае колко притеснени по този повод. Ама това е прекрасно! На тях очевидно не им пука особено! Значи съм се притеснявала буквално за нищо!

— Между другото, обади се Сузи — казва мама, докато наближаваме нашата къща. — Пита дали имаш нещо против да се срещнете по някое време днес. Аз й отговорих, че сигурно ще искаш… Ах, да, докато не съм забравила, да те предупредя — допълва мама и се извръща назад към мен. — Том и Луси.

— Какво за тях? — питам и се примирявам, че трябва да изслушам подробностите по най-новото им кухненско обзавеждане или на каква длъжност са повишили Луси.

— Разделиха се — снишава глас мама, въпреки че в колата сме само ние тримата.

— Разделили са се, така ли?! — ококорвам очи аз. — Ти сериозно ли говориш? Но те са женени само от…

— Няма и две години. Джанис е съсипана, горката, както вероятно можеш да си представиш.

— Но какво толкова се е случило, че да се разделят? — продължавам да не вярвам на новината аз.

Мама свива презрително устни и отговаря:

— Тази тъпанарка Луси избягала с един барабанист.

— С барабанист ли?!

— От някакъв състав. Очевидно имал пробито… — Тук мама прави неодобрителна пауза, а моята мисъл се лута бясно във всякакви предположения коя част от тялото му е пробита, за някои от които на мама дори не би й хрумнало. (Да си призная, на мен също не биха ми хрумнали, докато не се преместих да живея в нюйоркския квартал Уест Вилидж.) — …зърно на гърдата — довършва накрая тя за мое облекчение.

— Нека си изясним нещата. Значи Луси е избягала с барабанист с… с пробито… с пробито зърно.

— Живеел в каравана — вметва татко, докато дава сигнал за ляв завой.

— След всичкия труд, който Том положи за зимната им градина! — отбелязва мама и поклаща глава. — Някои момичета са големи неблагодарници!

Умът ми просто не е в състояние да го побере. Луси работи в една инвестиционна банка. Двамата с Том живеят в Райтгейт. Завесите им са в пълен синхрон с тапицарията на дивана им. Как, за Бога, е срещнала този въпросен барабанист с пробитото зърно?!

Внезапно си спомням за разговора, който дочух онзи път, когато се разхождах в нашата градина. Луси определено не звучеше много щастлива. Но пък и ще звучеше като жена, която се кани да напуска съпруга си.

— Как е Том?

— Справя се — отговаря татко. — В момента е при Джанис и Мартин. Горкото момче!

— Ако питате мен, за него така стана по-добре! — заявява изненадващо мама. — Ако трябва да се тревожим за някого, то това е по-скоро Джанис. След цялата онази прекрасна сватба, която организираха! Всички бяха измамени от това момиче, така си е!

Спираме пред нашата къща и за моя изненада на алеята отпред виждам два бели микробуса.

— Какво става тук? — питам.

— Нищо особено — отвръща мама.

— Водопроводни ремонти — казва татко.

Ала израженията и на двамата стават доста неразгадаеми. Очите на мама светват и тя хвърля погледи на татко на няколко пъти, докато вървим към главния вход.

— Е, готова ли си? — пита небрежно татко. Пъхва ключа в ключалката и отваря със замах вратата.

— Изненада! — изпискват едновременно мама и татко и аз зяпвам.

Старите тапети в антрето вече ги няма. Старият килим също го няма. Всичко наоколо е ремонтирано в светли, свежи цветове, с модерно подово покритие и нови лампи навсякъде. Докато погледът ми се плъзга невярващо нагоре, съзирам незабележим човечец да поправя перилата на стълбите. На площадката има още двама, качили се на сгъваема стълба и монтиращи голям полилей. Навсякъде ухае на боя и свежест. И на нови неща. И на много похарчени пари.

— Но вие правите основен ремонт на цялата къща! — възкликвам накрая.

— Да, за сватбата! — отговаря мама и ме поглежда възторжено.

— Но нали казахте… — преглъщам. — Казахте, че не сте направили още много…

— Искахме да те изненадаме!

— Какво ще кажеш, Беки? — пита татко и обхваща с жест обстановката. — Харесва ли ти? Можем ли да имаме честта на твоето одобрение?

Гласът му звучи закачливо, обаче аз веднага разбирам, че за него одобрението ми наистина значи много. Всъщност — и за двамата значи много. Защото правят всичко това заради мен!

— Всичко е… фантастично! — отговарям дрезгаво. — Направо като приказка!

— Е, а сега ела и погледни какво става в градината! — подканя ме мама и аз тръгвам след нея като омаяна към френските прозорци, където веднага зървам екип от униформени градинари да работят нещо по цветните лехи.

— Садят теменужки, с които изписват имената „Люк и Беки“! — въздъхва щастливо мама. — Ще цъфнат точно през юни! И ще си направим малък алпинеум с водопадче точно на мястото, където ще се падне входът на палатката. Видях го в един епизод на „Наземен контрол“.

— Звучи… страхотно!

— И през нощта ще бъде осветено, така че, когато пуснем фойерверките…

— Какви фойерверки? — прекъсвам я, а тя ме поглежда изненадано.

— Но нали ти изпратих факс за фойерверките! Не ми казвай, че си забравила!

— Разбира се, че не съм забравила!

Мисълта ми се връща светкавично към купчината факсове, които мама непрекъснато ми праща и които аз тъпча редовно и виновно под леглото си — някои прегледани надве-натри, а други изобщо не погледнати.

Но какво съм си мислела, че правя?! Защо съм отказала да обърна внимание на случващото се около мен?!

— Беки, изобщо не ми изглеждаш добре, миличка! — казва мама. — Вероятно полетът те е уморил. Ела да си пийнем по една ободряваща чашка кафе!