Софи Кинсела - Сватбата на Беки Б.

И за мой огромен ужас по бузата ми се стича сълза и достига до носа ми. Откъде се взе пък това?!

— Но като изключим всичко това, иначе всичко при теб е наред, така ли? — отбелязва саркастично Кристина.

— Ами да! — изтривам сълзите си аз. — Като изключим това, всичко е страхотно!

— Беки! — поклаща глава шефката ми. — Това изобщо не е добре! Искам да си вземеш малко отпуска! И без това ти се полага такава.

— Но аз нямам нужда от отпуска!

— Забелязах, че от известно време си доста напрегната, обаче нямах никаква представа, че нещата са чак толкова зле. Едва когато Лоръл дойде при мен тази сутрин, за да ми говори за теб…

— Лоръл ли?! — изумявам се аз.

— Да, тя също се притеснява за теб. Каза ми, че според нея си си изгубила така характерния за теб блясък. Дори и Ерин го е забелязала. Сподели с мен, че вчера ти е споменала за разпродажбата на модели на Кейт Спейд, но ти изобщо не си обърнала внимание. Това изобщо не е онази Беки, която някога наех на работа тук!

— Да не би да ме уволняваш? — изричам тъжно.

— Нищо подобно! Аз не те уволнявам! Аз се притеснявам за теб! Беки, цялата тази комбинация от събития, за които ми спомена: вашия приятел… и Люк… и апартамента…

Взема близката бутилка минерална вода, налива две чаши и ми подава едната.

— И това май не е всичко, а! Права ли съм?

— Какво искаш да кажеш? — заставам аз нащрек.

— Подозирам, че е възникнало и друго усложнение, за което не ми споменаваш. Нещо, което е свързано със сватбата ти. — Тя впива очи в моите и пита настойчиво: — Права ли съм?

Господи боже мой!

Но как е разбрала? Бях толкова предпазлива! Бях толкова…

— Кажи ми, права ли съм?! — не се отказва Кристина, но тонът й е значително смекчен.

В продължение на няколко секунди аз изобщо не реагирам. Накрая много бавно кимвам в знак на съгласие.

Боже, какво облекчение да споделя с някого тази кошмарна тайна!

— И как разбра? — питам, като се облягам безпомощно назад във фотьойла си.

— Лоръл ми каза.

— Лоръл ли?! — подскачам шокирано. — Ама аз никога…

— Каза ми, че е напълно очевидно. Освен това си се изпуснала за някои неща… Нали знаеш, пазенето на тайни не винаги е толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед.

— Но аз просто… мозъкът ми не го побира… Как е възможно да знаеш! Не съм посмяла да го споделя с никого! — Отмятам косата си от разгорещеното си лице и добавям: — Кой знае сега как ми се смееш!

— Никой не ти се смее — уверява ме Кристина. — И никой не ти мисли лошото.

— Никога не съм мислела, че нещата ще стигнат чак толкова далеч!

— Разбира се, че не си! Затова не се обвинявай!

— Но грешката е изцяло моя!

— Не е вярно! Подобни неща се случват непрекъснато!

— Непрекъснато ли?!

— Естествено! Всички булки се карат с майките си преди сватбата! И ти нито си първата, нищо ще бъдеш последната!

Вторачвам се объркано в нея. Но какво ми говори тя?!

— Прекрасно разбирам под какво напрежение се намираш — отбелязва Кристина и ме поглежда съчувствено. — Особено ако двете с майка ти винаги сте се разбирали досега.

Значи Кристина си мисли…

И в този момент осъзнавам, че тя очаква моя отговор.

— Ох… ами… да! — преглъщам. — Всичко е много… трудно.

Кристина кимва с разбиране, като че ли току-що съм потвърдила всичките й подозрения.

— Беки, не можеш да се оплачеш, че често ти давам съвети, нали?

— Е, ами… така е.

— Но този път искам да ме послушаш! Искам да запомниш едно нещо: това е твоята сватба! Не сватбата на майка ти. Това е сватбата на Беки и Люк, а този ден е един-единствен в живота на всеки човек! Така че направи я така, както ти желаеш! Защото, повярвай ми, че ако се огънеш, ще съжаляваш цял живот!

— Хммм… Обаче въпросът е, че… — преглъщам на сухо. — Нещата не са чак толкова прости…

— Напротив, съвсем простички са! Абсолютно простичи! Беки, това е твоята сватба! Това е твоята сватба, момиче!

Гласът й звучи ясно, изпълнен е с много чувство и разбиране и чашата ми застива насред пътя към устата ми. Поглеждам я и внезапно съзирам как облаците постепенно се разкъсват и слънцето се показва.

Това е моята сватба! До този момент не бях гледала на нещата по този начин.

Това не е сватбата на мама. Не е и сватбата на Елинор! Сватбата си е изцяло моя!

— Много е лесно дъщерята да падне в капана на желанията на майка си от чувство за дълг и за да й угоди — казва в този момент Кристина. — И този инстинкт е напълно естествен, абсолютно благороден. Ала понякога човек трябва да поставя себе си на първо място. Когато аз се омъжвах…

— Ти си била омъжена?! — възкликвам изненадано. — Нямах представа.

— Да, преди много време. Но не се получи. Може би една от причините за разпадането на брака ми бе в самата сватба — от самия спомен за нея ми се повръщаше! От тържествената музика по време на процесията до брачните клетви, които майка ми държеше да напише собственоръчно. — Ръката на Кристина се стяга от напрежение около една пластмасова бъркалка. — От отровносините коктейли до онази отвратителна, гадна рокля…

— Божичко! Ама това е наистина ужасно!

— Но всичко вече е минало. — Бъркалката в ръката й се счупва на две и тя ми се усмихва малко сконфузено. — Както и да е. Не забравяй какво ти казах! Това е твоят ден. Твоят и на Люк! Направи го така, както на теб ти харесва и изобщо не допускай да се чувстваш виновна за това! Ах, да, и Беки?

— Да?

— Помни също така, че и ти, и майка ти сте възрастни хора. Така че, проведете сериозен разговор като между двама възрастни, зрели хора. — Тук тя повдига вежди и добавя: — Нищо чудно резултатите от него и да те изненадат!

Боже, Кристина е напълно права! Абсолютно права!

Вървя си аз към дома и разсъждавам и нещата постепенно ми се изясняват. И съзнавам, че целият ми подход към тази сватба се е променил. Усещам се изпълнена с нова, силна решимост. Това е моята сватба! Това е моят ден! И ако искам да се омъжа в Ню Йорк, значи ще се омъжа в Ню Йорк и точка! И ако искам да облека роклята на Вера Уонг, значи ще облека роклята на Вера Уонг и точка! Истински абсурд е човек да изпитва вина за такива неща!

Вече отлагам сериозния разговор с мама прекалено дълго. Така де, каква всъщност очаквам да бъде реакцията й? Да избухне в сълзи ли? И двете сме вече възрастни хора. Ще проведем разумен разговор като между двама възрастни, зрели хора, аз ще изложа своята гледна точка и всичко ще се изясни веднъж завинаги. Боже, чувствам се на седмото небе! Най-сетне се чувствам свободна! Ще й се обадя веднага, още на минутата!

Влизам с бодра крачка в спалнята, хвърлям си чантата на леглото и набирам номера в Англия.

— Здрасти, тате! — изричам, когато той вдига телефона. — Мама там ли е? Трябва да говоря нещо с нея. Много важно е!

Поглеждам се в огледалато и се чувствам като говорителка по Ен Би Си — делова, овладяна, напълно контролираща ситуацията.

— Беки? — обажда се объркано татко. — Добре ли си?

— Много съм добре — отговарям. — Просто се налага да обсъдя няколко неща с мама.

Когато татко оставя слушалката, аз си поемам дълбоко дъх и отмятам назад коса, чувствайки се внезапно пораснала. Ето ме сега тук, готова всеки момент да проведа сериозен разговор като възрастен човек с моята майка — вероятно първия такъв в целия ми живот.

— Здравей, миличка!

— Здрасти, мамо! — Поемам си дълбоко дъх. Ето, че започвам… Спокойна и зряла… — Мамо…

— О, Беки, радвам се, че се обади. Тъкмо се канех да ти звънна. Никога няма да познаеш кого видяхме в Лейк Дистрикт!

— Кого?

— Леля ти Зани! Помниш ли как някога обичаше да си слагаш всичките й стари бижута? И да й обуваш обувките? Много се смяхме, като си спомнихме каква картинка представляваше само — с онези големи обувки и цялата окичена с огърлици…

— Мамо, трябва да говоря с теб за нещо много важно!

— И представяш ли си, бакалинът в селото им си е все същият! Онзи, който ти продаваше ягодов крем. Помниш ли как веднъж преяде с такъв крем и много те боля стомахчето? И на този спомен се смяхме.

— Мамо…

— А семейство Тавъртън все още живеят в същата къща… но…

— Какво?

— Опасявам се, скъпа, че… магарето Керът е… — мама снишава глас — отишло в магарешкия рай. Но пък и то беше много старо вече, горкото, така че сигурно е много щастливо там…

Но това е пълен абсурд! Аз изобщо не се чувствам като възрастен човек! В момента се чувствам като шестгодишно момиченце!

— Всички ти изпращат много поздрави, миличка! — изрича мама накрая и слава богу слага край на спомените си. — И, разбира се, всички ще дойдат на сватбата! Така. Татко ти ми каза, че си искала да говориш с мен за нещо.

— Аз… — прочиствам си гърлото и внезапно си давам сметка за настаналата тишина по трасето, за огромното разстояние между нас. — Ами, исках да… хмм…

Господи! Устните ми треперят, а обиграният ми новинарски глас се е превърнал в прасешко нервно квичене.

— Какво става, Беки? — повишава мама загрижено глас. — Да не би нещо да не е наред?

— Нищо подобно! Аз просто исках… исках…

Боже, няма никакъв смисъл!

Знам, че Кристина е напълно права. Знам, че няма никакъв смисъл да подхранвам чувството си за вина. Знам, че това е моята сватба и би трябвало да си я направя там, където аз искам. Пък и не карам мама и татко да ми плащат, нали?! Не искам от тях никакви усилия!

Въпреки това…

Не мога да кажа на мама, че съм решила да се оженя в хотел „Плаза“, ей така, по телефона. Просто не мога да го направя!

— Щеше ми се да дойда да ви видя! — чувам се да изричам, без да мисля. — Това исках да ти кажа. Идвам си у дома!