И ето, че той отново се втренчва невиждащо през прозореца.

— Какво си мислиш в момента? — опипвам меко почвата аз.

— И аз не знам — отговаря той след известна пауза. — Може би в даден момент човек все пак започва да гледа по различен начин на нещата около себе си.

И той ме поглежда в очите. И за момент ми се струва, че прозирам дълбоко в душата му — че съзирам някаква частица от него, която съм имала възможност да зърна изключително рядко. Една по-мека, по-спокойна и по-уязвима частица, която всеки от нас таи дълбоко в себе си.

Но после той примигва — и все едно щраква капака на фотографска бленда. И се връща обратно в нормалното си състояние. Придобива обичайния си делови, леко студен вид. Възвръща си обичайната самоувереност.

— Както и да е. Радвам се, че двамата с Майкъл успяхме да изгладим различията си — отсича и отпива вода от бутилката, която носи.

— Аз също се радвам.

— Накрая все пак прозря и моята гледна точка. Публичността, която бихме спечелили чрез фондацията, ще се отрази изключително благоприятно на цялостния имидж на компанията ни. А фактът, че благотворителната организация принадлежи на майка ми, в случая няма никакво значение.

— Да — кимвам неохотно аз. — Може би си прав.

Точно сега изобщо не ми се влиза в спор с Люк относно майка му и нейното поведение. Затова прибягвам до спасението на книгата с брачните клетви и отново я отварям.

— Ей, тук има идеен вариант за хора, влюбили се от пръв поглед! Чуй! „Срещнахме се само преди час, но аз вече съм сигурен, че любовта ми към теб ще бъде вечна!“

* * *

Когато пристигаме на нюйоркската гара „Гранд Сентрал“, наоколо бъка от народ. Люк отива до тоалетната, а аз се насочвам към една будка, за да си купя нещо сладичко. Минавам покрай сергия за вестници. И се заковавам на място. Чакай малко! Какво е това тук?

Превключвам на заден и се вторачвам в днешния брой на вестник „Ню Йорк таймс“. Най-отгоре, насочваща към статия на вътрешните страници, се кипри снимчица на Елинор.

Грабвам вестника и веднага отгръщам необходимата вътрешна страница.

Ето го и заглавието: „КАК ДА СЕ ПРЕБОРИМ С БЛАГОТВОРИТЕЛНАТА СКУКА.“ А после следва снимка на Елинор, с типичната й ледена усмивка, застанала на стълбите на някаква голяма сграда и подаваща чек на човек с официален костюм. Погледът ми се спуска озадачено към надписа под снимката: „Елинор Шърман успя да се пребори с апатията на хората по отношение на благотворителността, запалвайки ги за кауза, в която вярва.“

Ама не трябваше ли Люк да е човекът, който подава чека?!

Преглеждам набързо съдържанието на статията, като търся някъде да се споменава за компанията „Брандън Къмюникейшнънс“. Някъде да се говори за Люк. Но когато стигам края на статията, осъзнавам, че името му не е споменато нито веднъж. Все едно той изобщо не съществува. Все едно той изобщо не е участвал в това.

Вторачвам се потресено във вестника.

И след всичко, което той стори за нея! Как е възможно такава гадост?! Как е възможно тя да се отнесе по такъв начин със собствения си син?!

— Какво е това?

Подскачам стреснато, когато чувам гласа на Люк зад себе си. За момент ми минава мисълта да скрия вестника в палтото си. Но после си давам сметка, че няма никакъв смисъл. Рано или късно той ще го види. Ще разбере.

— Люк… — Не довършвам. После бавно обръщам вестника към него, за да го види.

— Това майка ми ли е?! — Люк изглежда като попарен. — Не ми е споменавала, че ще дава интервю. Я дай да погледна!

— Люк… — Поемам си дълбоко дъх и казвам: — Твоето име не се споменава никъде. Нито името на компанията ти.

Потрепервам от лоши предчувствия, докато го наблюдавам как погледът му се плъзга по текста и забелязвам постепенното изумление, което се появява в изражението му. Денят беше достатъчно напрегнат и без тази последна капка — да установи, че майка му го е предала.

— Тя наистина ли не ти спомена, че ще дава интервюто?

Люк не ми отговаря. Изважда си мобилния телефон, набира бързо номера й и зачаква. После издишва отчаяно.

— Забравих! Тя се е върнала в Швейцария.

И аз май го бях забравила. Елинор отново замина „на гости у приятели“, точно навреме за сватбата. Този път смята да остане там цели два месеца, което означава, че ще си прави пълната процедура. И вероятно е дала интервюто точно преди да тръгне.

Опитвам се да хвана ръката на Люк, ала той не реагира. Само един бог знае какво си мисли в този момент!

— Люк… може би все пак има някакво разумно обяснение…

— Забрави!

— Но…

— Просто забрави! — В гласа му се появява някаква нова нотка, от която буквално потрепервам. — И двамата имахме труден ден. Хайде да се прибираме вкъщи!

Завещание на Ребека Блумууд

Аз, РЕБЕКА ДЖЕЙН БЛУМУУД, в пълно съзнание и по собствена воля, заявявам това като мое последно желание и завещавам:

ПЪРВО: С настоящето отменям всички мои предишни завещания и договорки, които съм направила.

ВТОРО: (а) На СЮЗАН КЛИЙТ-СТЮАРТ оставям колекцията си от обувки, всичките си дънки, моето бежово кожено палто, всичките си гримове, с изключение на червилото ми „Шанел“, кожената си табуретка, моята червена дамска чанта на „Кейт Спейд“[1], сребърния си пръстен с лунния камък и картината си с двата слона.

(б) На майка ми ДЖЕЙН БЛУМУУД оставям всичките си останали дамски чанти, моето червило „Шанел“, всичките си бижута, белия ми памучен спален комплект от „Барнис“, халата си на вафлички, велурените си декоративни възглавнички, вазата си от венецианско стъкло, колекцията си от лъжички за сладко и часовника си от „Тифани“[2].

(в) На баща ми ГРЕЪМ БЛУМУУД оставям комплекта си за шах, компактдисковете си с класическа музика, които той ми подари за Коледа, сакчето си от „Бил Амберг“, настолната си лампа от титан и недовършения ръкопис на книгата ми „Управлявайте парите си чрез стратегията на Беки Блумууд“, с което му прехвърлям и всичките авторски права.

(г) На приятеля ми ДАНИ КОВИЦ оставям всичките си броеве на британското издание на „Вог“[3], вулканичната ми лампа, ръчно изработеното си дънково сако и моята сокоизстисквачка.

(д) На приятелката си ЕРИН ГЕЙЛЪР оставям кашмирения си джемпър, вечерната си рокля на „Дона Карън“, всичките си рокли на „Бетси Джонсън“ и фуркетите за коса на „Луи Вюитон“.

ТРЕТО: Всички останали мои пари, имущество и имоти от какъвто и да било характер, с изключение на някакви дрехи, отпкрити случайно в торбички на дъното на гардероба[4], оставям на ЛЮК ДЖЕЙМС БРАНДЪН.

[1] Освен ако не предпочита новата ми чанта на „Дона Карън“ с дългите дръжки.

[2] Както и ключодържателя ми от „Тифани“, който загубих, но трябва да е все някъде из апартамента.

[3] Плюс всички останали списания, които ще купя от този момент нататък.

[4] От които трябва да се освободи дискретно и в пълна тайна.

Десет

Лоши времена ни сполетяха.

По-точно казано — кошмарни. Откакто зърна онази статия във вестника, Люк се затвори изцяло в себе си. Непрекъснато мълчи. Отказва да говори за проблема, отказва да говори за каквото и да било. Атмосферата в апартамента ни се нажежава все повече и аз просто нямам представа как да оправя нещата! Преди няколко дена купих малко ароматерапевтични свещи, обаче те не миришеха на нищо друго, освен на восъка, от който са направени. А вчера се заех да пренаредя мебелите, за да направя обстановката по-фън шуй, по-хармонична, с други думи. Ала за нещастие Люк се появи в дневната точно когато бях забила крака на дивана в DVD плейъра, така че не остана особено впечатлен.

Господи, защо не сподели с мен какво го вълнува?! Нали така правят по телевизионните сериали! Но всеки път, когато кажа: „Искаш ли да поговорим?“ и потупам подканящо дивана до себе си, вместо да отговори: „Добре, Беки, трябва да обсъдя с теб няколко проблема“, той просто не ми обръща внимание или ми изтърсва нещо от рода на че сме свършили кафето.

Знам, че на няколко пъти се опита да се свърже с майка си, обаче на пациентите в онази тъпа швейцарска болница не им разрешават да ползват мобилните си телефони, така че не успя да говори с нея. Знам също така, че говори с Майкъл няколко пъти. И че асистентката, която бе препратена на работа във фондация „Елинор Шърман“, вече е върната на редовното си място в „Брандън Къмюникейшънс“. Но когато се осмелих да го попитам нещо по този въпрос, той стисна уста и отказа да каже каквото и да било. Имам чувството, че просто не може да събере сили да си признае, че всичко това се случва.

Единственото нещо, което засега върви добре, е подготовката за сватбата. Двете с Робин проведохме няколко срещи с вътрешния дизайнер, чийто идеи за оформлението на залата са буквално фантастични. После ходихме да дегустираме десертите в „Плаза“ и аз едва не припаднах, когато се изправих пред удивителните, неземни пудинги, от които трябваше да избирам. И през цялото това време се лееше шампанско и сервитьорите само се чудеха как да ни угодят и към мен се отнасяха като към истинска принцеса…

Но ако трябва да бъда наистина честна, дори и това не успява да ме накара да се отпусна и да се чувствам истински щастлива. И докато си стоя блажено на масата и ми сервират пържени праскови с мус пистачо и сиропирани бишкоти в позлатени чинии, не мога да пренебрегна чувството за вина, което прилича на мънички светкавици, проникващи до мен през дебело одеяло.

Мисля, че значително ще се успокоя, когато съобщя новината на мама.

Така де. Не че имам някаква причина да се чувствам виновна. Какво можех да направя, щом са заминали за Лейк Дистрикт?! Защо да прекъсвам и развалям хубавата им, заслужена почивка?! И без това утре се връщат. И знаете ли какво ще направя тогава? Просто ще вдигна телефона и спокойно ще й обясня, че оценявам всичко, което е направила във връзка със сватбата, и че това не означава, че съм неблагодарна, но че просто съм решила…