— А какъв е вашият въпрос? — И ми се усмихва топло.

— Всъщност — смотолевям притеснено, — моят няма значение.

— Не, няма нищо! Питайте! Няма маловажен въпрос!

И всички извръщат глави към мен.

— Ами… — изричам и усещам, че лицето ми пламва, — искаше ми се да попитам… позволено ли ви е да боядисвате белите си престилки в друг цвят?

* * *

Добре де, какво пък! Може би в крайна сметка от мен няма да стане доктор. Въпреки че не мога да разбера защо трябваше да се смеят чак толкова високо. На бас, че някои харесаха въпроса — даже забелязах, че част от момичетата определено проявиха интерес. Ала докато се изнасях скоропостижно обратно към стаята на Майкъл, сърцето ми продължаваше да бие като лудо от конфузната ситуация.

— Здрасти! — вдига очи към мен Люк, целият ухилен. Седнал е на един стол до леглото на Майкъл и атмосферата в стаята се усеща значително успокоена.

— Тъкмо разказвах на Люк — отбелязва Майкъл, докато и аз присядам, — че дъщеря ми ме е подгонила да се пенсионирвам. Или най-малкото да намаля значително темпа на работа. И да се преместя в Ню Йорк.

— Сериозно?! Ама това е страхотно! За нас ще бъде истинско удоволствие да си около нас!

— Да, идеята е много добра — намесва се и Люк. — Особено като се има предвид, че в последно време ти работеше най-малко на шест места.

— Дъщеря ти много ми хареса — вметвам възторжено аз. — Двете се сдушихме веднага, щом се появи при мен в „Барнис“! Как й върви работата, между другото?

Дъщерята на Майкъл е адвокат и специализира в патентното право и цялата излъчва мозъчност. От друга страна обаче, нямаше никаква представа, че си избира да носи цветове, които в никакъв случай не ласкаят кожата й, докато аз не й обърнах внимание на този факт.

— Много добре, благодаря! Наскоро се премести в кантората на „Финерман Уолстайн“ — отговаря Майкъл, а към Люк добавя: — Офисите им са много шикозни.

— Да, знам ги — кимва Люк. — Аз също ги използвам понякога. В интерес на истината бях там само преди няколко седмици. Във връзка със завещанието си. Но следващия път, когато отида, ще й се обадя.

— Непременно го направи! — усмихва се Майкъл. — Тя много ще се зарадва.

— Ти наистина ли си направил завещание, Люк? — развеселявам се аз.

— Разбира се, че съм направил — отвръща Люк и ме поглежда изненадано. — Защо, ти нямаш ли такова?!

— Не, нямам — отговарям преспокойно, но после улавям погледите им и се стряскам. — Защо? Какво толкова е станало?

— Всеки човек трябва да има завещание — отговаря тържествено Майкъл.

— Дори не ми е хрумвало, че ти нямаш завещание! — отбелязва и Люк и поклаща с укор глава.

— На мен пък изобщо не ми е хрумвало, че се нуждая от такова! — настръхвам аз. — Та аз съм само на двадесет и седем, за Бога!

— Ще ти запиша среща с моя адвокат — отсича Люк. — И веднага ще оправим тази работа.

— Добре де, ама, честно казано… — свивам рамене. Но после ми хрумва една мисъл и добавям: — Ина кого си оставил всичко?

— На теб — отговаря спокойно Люк. — Минус няколко дреболии като подаръчета.

— На мен ли?! — зяпвам аз. — Всичко на мен?! Ти сериозно ли?!

— Съвсем нормално е съпрузите да оставят цялото си имущество на своите съпруги — усмихва ми се той. — Или имаш нещо против?

— Не! Естествено, че нямам! Само че аз… някак си… не го очаквах!

Усещам как ме залива някаква необичайна топлина. Значи Люк ми е оставил цялото си имущество!

Обаче още не знам дали трябва да се чувствам изненадана или не. Вярно, че отдавна живеем заедно. И че ще се женим съвсем скоро. Логично е да е решил така. Но все пак не мога да превъзмогна усещането си, че ме правят на глупачка…

— Да разбирам ли, че ти не възнамеряваш да ми оставиш нищо? — пита меко Люк.

— Разбира се! — възкликвам аз. — Тоест, разбира се, че ще ти оставя!

— Няма да те притискам — отбелязва той и намига ухилено на Майкъл.

— Ще го направя, естествено! — повтарям, вече значително притеснена. — Просто досега не бях мислила по този въпрос!

И за да прикрия смущението си, грабвам една круша и я заръфвам. Сега, като се замисля по този въпрос, защо наистина не съм си направила още завещанието?!

Вероятно защото никога до този момент не ми е хрумвало, че някой ден може и да умра. Но като нищо може да стане и така, нали? Искам да кажа, че например влакът ни може да излезе от релсите, докато се връщаме в Ню Йорк. Или пък някой сериен убиец на нахлуе в апартамента ни… или… Или може да ме сбъркат за правителствен агент и някоя чуждестранна групировка да реши да ме отвлече, или…

И кой тогава ще получи всичките ми неща?

Господи, ама Люк е съвсем прав! Случаят действително е спешен!

— Беки? Добре ли си? — стряска ме гласът на Люк и като вдигам глава, виждам го, че вече се облича. — Трябва да тръгваме.

— Благодаря ви за посещението — казва Майкъл и ми стиска лекичко ръката, когато се навеждам, за да го целуна. — Не можете да си представите какво значи то за мен!

— Ще те държа в течение по въпроса за сватбата — казва Люк и се усмихва на Майкъл. — И няма да ти позволя да забравиш за задълженията ти като мой кум!

— Не съм си го и помислял! — засмива се Майкъл. — Но това ми напомня да ви попитам нещо. Малко се пообърках, докато разговарях с най-различни хора на вашето годежно парти. Къде в крайна сметка ще се жените — в Ню Йорк или в Англия?

— В Ню Йорк, разбира се — отговаря Люк леко озадачено. — Нали така решихме в крайна сметка, Беки? Така и не се сетих да те попитам, но как прие майка ти тази новина?

— Ами тя… — проточвам аз, като се опитвам да печеля време, докато си връзвам шалчето.

Не мога да му призная истината. Не мога да му призная, че мама все още няма никаква представа за подготовката, която кипи във връзка със сватбата ни в хотел „Плаза“.

Не и тук. Не и сега.

Така де! Да не би да искате Майкъл да получи нов инфаркт?!

— Да! — изричам на глас и усещам, че бузите ми пламват. — Да, прие го съвсем нормално. Ще бъде в Ню Йорк. — Засмиват се ведро и се навеждам, за да си взема чантата.

Пък и това не е съвсем далеч от истината. Имам предвид, че веднага щом се върнат от почивка, ще се обадя на мама и ще й обясня как стоят нещата.

* * *

Качваме се на влака, но Люк изглежда блед и напълно изцеден. Според мен ситуацията му се отрази много повече, отколкото показва — имам предвид, когато видя Майкъл в такова безпомощно състояние. И сега седи, вперил поглед в прозореца и спускащия се сумрак навън, а аз се опитвам да измисля нещо, с което да го поразвеселя.

— Знаеш ли какво? — просветва ми накрая, бръквам в чантата си и вадя оттам една книга, която си купих онзи ден. Казва се „Обещанието на живота ви“. — Трябва да помислим как да формулираме брачните си клетви!

— Да ги формулираме ли? — смръщва се той. — Те не са ли едни и същи за всички?

— Нищо подобно! Това е старото схващане! В наши дни всички двойки съставят сами брачните си клетви! Чуй какво пише тук: „Вашите брачни клетви са най-прекрасната възможност да докажете пред света какво значите един за друг. Заедно с обявяването на вашия брак от страна на официалното лице те са гвоздеят на цялата брачна церемония. Затова трябва да бъдат най-красивите и вълнуващи слова, изречени на вашата сватба.“

Вдигам очи към Люк, но забелязвам, че той пак се е втренчил в тъмния прозорец.

— В книгата се казва още, че трябва да си помислим какъв тип двойка сме — не се отказвам аз. — Дали сме наскоро влюбени или другари в златната есен.

Но Люк дори не ме чува. Ясно. Може би трябва да потърся някакъв друг пример. Погледът ми пада на страница, озаглавена „Сватба през лятото“, което никак не е зле за нашия случай.

— „Както розите разцъфват през лятото, така разцъфва и моята любов към теб. Както настъпват белите облаци над главите ни, така настъпва и моята любов към теб“ — чета на глас.

Тук обаче се смръщвам. Май това няма да стане. Прелиствам още няколко страници, като тук-таме се зачитам.

„Ти ми помогна да преодолея болката от възстановяването…“

„Макар да си в затвора за убийство, нашата любов ще свети като маяк…“

* * *

— Я чуй това! — подскачам внезапно. — Това тук е за влюбени от училищната скамейка! „Погледите ни се срещнаха в час по математика. И кой можеше да каже тогава, че тригонометрията ще доведе до сватбени камбани?“

— Погледите ни се срещнаха по време на една пренаселена пресконференция — обажда се неочаквано Люк. — Кой можеше да каже тогава, че любовта ни ще разцъфти, докато аз обявявах вълнуващите новини за новите тръстови облигации за инвестиране в европейски компании с трасирани операции, фиксиран растеж на цените и остатъчни премии през първоначалния отчетен период?!

— Люк…

Окей. Може би сега не е моментът за брачни клетви. Затварям книгата и поглеждам притеснено Люк.

— Добре ли си?

— Напълно.

— За Майкъл ли се притесняваш? — питам и му хващам ръката. — Защото аз съм напълно сигурна, че той ще се оправи! Честна дума! Нали го чу какво каза? Било е просто предупреждение за събуждане.

Настъпва тишина. А после Люк извръща глава към мен и завява:

— Докато теб те нямаше, аз се запознах с родителите на човека от съседната на Майкъл стая. Миналата седмица получил инфаркт. И знаеш ли на колко години е бил?

— На колко? — настръхвам с ужас аз.

— На тридесет и три!

— Господи! Ама това е кошмарно!

Люк е само с една година по-голям.

— Човекът е търговец на ценни книжа. И доколкото схванах, бизнесът му преуспява — отбелязва Люк и издиша много бавно. — Това те кара да се замислиш за не едно и две неща, нали? Да се замислиш за начина, по който прекарваш живота си. И да се питаш…

— Да… — издишам и аз и не смея да кажа нищо повече.

Никога досега не съм чувала Люк да говори по този начин. Обикновено, ако аз започна разговор по темата за живота и неговото значение (което, между нас казано, не правя много често), той или махва пренебрежително с ръка, или обръща всичко на шега. И досега не съм го чувала да си признава, че изпитва най-малкото съмнение относно начина, по който живее живота си. Затова в този момент много ми се приисква да му кажа нещо окуражаващо и да го подтикна да продължи, но да ви призная, малко се притеснявам да не изрека нещо не на място и така напълно да го откажа да разкрие душата си.