— Да! — отговаря Люк, като че ли внезапно изтръгнат от сън. — Просто нещичко… Да го оставя ли тук?

И той поразмества екзотичните букети, за да отвори място за кошницата, а аз междувременно зървам, че на една от картичките има логото на Белия дом. Майчице!

— Плодове — отбелязва Майкъл, като кимва. — Изключително разумно. Значи сте говорили с моя лекар. Тук са изключително стриктни в разпоредбите си. Посетителите, които носят шоколадови бонбони, биват затваряни автоматично в една малка стаичка, където ги карат да бягат на място в продължение на десет минути.

— Майкъл… — започва Люк, като си поема дълбоко дъх и забелязвам как ръцете му стисват здраво дръжката на кошницата с плодове. — Майкъл, исках просто да ти кажа, че… много съжалявам. Заради караницата онзи ден.

— Не се притеснявай. Вече е забравено.

— Не, не е. Поне аз не съм забравил.

— Люк — обръща се към него Майкъл, като го поглежда загрижено, — не е чак толкова важно!

— Но аз просто чувствам, че…

— Вярно е, бяхме на различни мнения по даден въпрос. Но това е всичко. Оттогава насам и аз размишлявах върху думите ти. И си дадох сметка, че в тях също има смисъл. Ако компанията „Брандън Къмюникейшънс“ бъде свързана публично с някаква голяма благотворителна кауза, това ще се отрази особено благоприятно на нейния имидж.

— Но аз не трябваше да предприемам нищо, без да се консултирам първо с теб — промърморва Люк.

— Е, ти сам го каза. Тази компания е твоя. И ти имаш пълен контрол над нея. Уважавам този подход.

— Аз пък уважавам твоя съвет — побързва да го прекъсне Люк. — И така ще бъде винаги!

— Хубаво. Какво ще кажеш да заровим томахавката веднъж завинаги, а? — И Майкъл протяга ръката си, изпъстрена с точиците от многобройните игли, които са я пробивали, и след броени секунди Люк нежно я поема.

Тук вече не издържам. Задавям се.

— Аз само ще донеса… вода — промърморвам и излизам от стаята, като едва успявам да си поема дъх.

Не мога да си позволя да избухна в сълзи пред Майкъл! Той ще ме вземе за пълна слабачка!

Или пък ще си помисли, че плача, защото знам нещо, което той не знае. Ще си помисли, че сме видели медицинския му картон и че сме разбрали, че изобщо не става въпрос за ангина пекторис. Че се е касаело за съсирек в мозъка, който не може да бъде опериран — има само един специалист от Чикаго, който обаче е отказал да се заеме със случая на Майкъл заради някаква отколешна вражда между двете болници…

Господи! Докога ще бъркам реалността тук със „Спешно отделение“?!

* * *

Оттеглям се в близката чакалня, поемам си дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокоя, и присядам до жена на средна възраст, облечена в стара синя жилетка.

— Добре ли си, скъпа? — Вдигам глава и виждам, че ми предлага носна кърпичка. — Събитията тук са доста разтърсващи, така е — отбелязва мило тя, докато аз си духам носа. — Твой роднина ли посещаваш?

— Не, приятел. А вие?

— Съпругът ми Кен — отговаря жената. — Току-що му направиха операция за поставяне на байпас.

— Господи! Много… много съжалявам!

По целия ми гръбначен мозък пролазва студена тръпка, когато си представям как бих се чувствала, ако Люк лежеше тук, в това отделение.

— Ще си живее много добре, ако започне най-сетне да се грижи за себе си — отбелязва тя. — Мъже! Приемат всичко за даденост! — Поклаща глава. — Но когато човек прекрачи този праг, започва да си дава сметка кои са важните неща в живота, не си ли съгласна с мен?

— Абсолютно! — отсичам напълно искрено.

Седим си така известно време, без да говорим, и аз си мисля за Люк. Може би ще трябва да го накарам от време на време да ходи на фитнес. И да яде от онези нискокалорични неща, които намалявали холестерола. Просто за всеки случай.

След известно време жената ми се усмихва и се оттегля, но аз оставам на мястото си. Иска ми се да оставя Майкъл и Люк още малко насаме. Край прозореца зървам двама пациенти в инвалидни колички, със системи в ръцете, да си бъбрят свойски, а по-нататък една крехка старица поздравява щастливо някакви деца, които са вероятно внуците й. Когато ги вижда, лицето й светва и старицата се подмладява най-малко с десетина години. И за мой огромен ужас установявам, че пак съм започнала да подсмърчам.

Две момичета в дънки седят наблизо и едното ми се усмихва съчувствено.

— Мила гледка наистина — казва то.

— Знаете ли какво си мисля? Ако болните имаха възможност да виждат по-често близките си, щяха да се излекуват стотици пъти по-бързо! — изричам пламенно. — Болниците трябва да устроят по една стая за гости на всеки етаж! И така пациентите ще могат да си тръгват излекувани за двойно по-малко време!

— Това е една изключително проницателна забележка! — идва зад мен приятен глас. Обръщам се и зървам много красива лекарка с тъмна коса, която ми се усмихва. — Знаете ли, че едно наскоро проведено в Чикаго изследване доведе до съвсем същите изводи!

— Така ли? — изчервявам се аз, ала не мога да скрия гордостта си. — Е, благодаря! Просто отчитам онова, което виждам.

— Но ние търсим точно такова отношение към пациентите у съвременните лекари! — изтъква лекарката. — Желание да обхванат нещата отвъд обикновените изследвания. Желание да гледат на болниците не само като на пациенти, а и като на живи хора! Да станеш лекар не означава само да си вземеш изпитите и да запомнищ имената на всяка костица. Лекарската професия е свързана с осъзнаването на структурата на човешкото същество — не само физическата му част, но и психическата, и духовната!

Аууу! Направо съм впечатлена! Досега не съм виждала никой лекар във Великобритания да се мота по коридорите и да изнася вдъхновяващи речи за медицинската професия! Обикновено само бягат напред-назад, без да обръщат внимание на никого.

— От малка ли си мечтаете да станете лекарка? — пита ме тя с нова усмивка.

— Аз… ами… не точно… — изричам предпазливо.

Струва ми се малко грубичко да й призная, че подобна мисъл дори не ми е минавала през ума. Пък и в крайна сметка, за да си помислиш за медицина, ти трябват минимум стотици шестици в училище!

Но сега, като се замисля, идеята никак не е лоша! Даже усещам, че започвам да се вълнувам по един странен начин… Седя си аз, терзаеща се от мисълта, че не съм свършила нищо значимо през живота си. Добре де, защо пък да не взема да стана един лекар?! Стотици хора предприемат коренен поврат в кариерата си в средата на живота. Защо да не го направя и аз?! И сега, като се замисля, открай време ме гони неустоимото желание на лекувам и церя. Сигурно у мен има нещо много специално, което тази лекарка веднага е забелязала. Защо иначе ще идва при мен и ще ми предлага да вляза в медицинския бранш?!

Доктор Ребека Блумууд.

Баронеса доктор Ребека Блумууд, доктор по медицина.

Боже, мама ще се пукне от гордост!

Лекарката продължава да си бърбори нещо, обаче аз вече не я слушам. Напълно съм завладяна от идеята как съм облечена в бяла престилка, влизам с делова забързаност в поредната болнична стая, казвам „120 на 60“ или каквото и да е там, а после веднага се изнасям, докато всички наоколо ме гледат с възхищение.

Пионерът в областта на хирургията Ребека Блумууд никога не би се посветила на медицината, ако не е била една случайна среща в болничен коридор. По онова време прочутата специалистка е работела в областта на модата…

— Откакто се помня, мечтая да стана лекарка — казва точно в този момент едно от момичетата в дънки с огромен плам, а аз вдигам глава, внезапно почувствала се принизена.

Напълно типично за този род момичета! Копират всичко, което чуят! Нали аз щях да ставам лекарка, а не тя?!

— Аз пък, когато бях малка, исках да ставам зъболекарка — казва другото момиче с дънките. — Но бързо се вразумих.

Наоколо се разнася смях и установявам, че около нас се е събрала стабилна групичка млади хора.

Но какво става тук? Да не би всички да са толкова нагли, че да се намесват в личните разговори на хората?! Хвърлям презрителен поглед към брошурата, която дължи момчето до мен, и установявам, че чета думите: „Вашият наръчник за следдипломна квалификация по медицина.“

Опа!

Добре де, ясно!

Какво пък! Може и аз да взема да изкарам една следдипломна квалификация! Знам за медицината не по-малко, отколкото всичките тази образи около мен, а освен това съм способна и на проникновени забележки.

— Има ли някакви други въпроси на този етап? — пита красивата лекарка и веднага настъпва неловка тишина.

— Хайде! — подканя тя. — Не се страхувайте да питате! Все има нещо, което бихте желали да узнаете! Дори и да се опасявате, че е нещо много основно или очевидно, това не би трябвало да ви пречи да не попитате за него!

Отново се възцарява тишина и аз подбелвам нетърпеливо очи. Ама тези хора са много жалки, бе! Лично аз мога да измисля минимум десет интересни въпроса, даже без да се напъвам особено!

— Аз имам въпрос! — обаждам се аз и само след част от секундата едно момче с очила също вдига ръка.

— Браво! — усмихва се лекарката. — Точно така ви искам! Ще чуя първо вашия — обръща се към момчето.

— Интересува ме церебралносъдовата хирургия — казва то. — Питах се какви са ви методите за лечение на интракраниалните аневризми.

— Ах, да! В последно време тази област бележи значителен напредък — отговаря докторката и се усмихва на целокупното множество. — Вероятно някой вече е чувал за метода на Гулиелми за отделяне на аневричните емболии?

Двама от групата кимват в знак на съгласие, а останалите веднага започват да драскат нещо в бележниците си.

— Дааа. Та по време на изследванията, проведени в Калифорния…

Честно да ви кажа, май вече изгубих желание да задавам какъвто и да било въпрос. Мисля просто да се измъкна незабелязано, докато тя си говори.

Ала вече е прекалено късно. Лекарката е завършила изказването си и се обръща право към мен.