— Така ли? И от кой магазин?

— От „Барнис“.

Аз се опулвам срещу него. Тук вече успя да привлече вниманието ми.

— „Барнис“ ли?! Дани, но защо си му казал, че става въпрос за „Барнис“?!

— За да можеш да гарантираш за мен! Ако те попита, ти гарантираш за мен, става ли? И освен това можеш да му кажеш, че всички твои клиенти се претрепват да купуват дрехите ми, че никой не си спомня за подобна мания в цялата история на магазина!

— Ти да не би да си полудял?! Той никога няма да се хване! А какво ще му отговориш, когато ти поиска пари?

— Дотогава вече ще разполагам с пари!

— Ами ако реши да провери? Ами ако реши да намине в „Барнис“, за да разгледа?!

— Няма да реши — махва презрително Дани. — Успява да отдели само няколко минути на месец от безценното си време, за да разговаря с мен, а какво остава да предприеме непланирани визити в „Барнис“! Но ако все пак се засечете на стълбите, моля те да подкрепиш версията ми! Това е единственото, което искам от теб!

— Е, ами… добре — кимвам накрая.

Боже! Като че ли си нямам достатъчно други грижи на главата!

— Дани, виж какво, наистина се налага да проведа този разговор… — изричам безпомощно.

— Е, намерихте ли си вече нова квартира? — все така продължава да слуша само собствения си глас той и се отпуска небрежно в един фотьойл.

— Не сме имали време да търсим.

— И не сте мислили по въпроса, така ли?!

— Елинор иска да се преместим да живеем в нейната сграда, обаче аз отказах. Засега сме стигнали само дотук.

— Сериозно?! А аз имах чувството, че държите да останете в този квартал!

— Естествено, че държим! Обаче за нищо на света няма да се преместя да живея на две крачки от нея!

— Какво ще правиш тогава?

— Аз… още не знам. В момента имам прекалено много други неща, за които да се тревожа. И като стана въпрос за това…

— Дааа, предсватбена треска! — отбелязва поучително Дани. — Разрешението на проблема ти се състои от две думи: двойно мартини! — И той отваря шкафчето за коктейли и на пода изпадат няколко формуляра от регистрацията на сватбените подаръци.

— Хей! — извиква той обвинително, като ги вдига. — Да не би да си правила регистрациите без мен?! Направо не мога да повярвам! Цял живот си мечтая да регистрирам сватбени подаръци! А вписа ли и машина за капучино?

— Оох… ами… май да.

— Голяма грешка! Тези машинки изобщо не могат да се сравнят с истинското капучино! Слушай сега, ако имаш нужда от човек, който да ти доставя сватбените подаръци, знаеш, че съм на горния етаж, нали?!

— Да, да, знам — отвръщам и го поглеждам многозначително. — Особено след Коледа…

Тази Коледа ми е все още незараснала рана. Тогава реших да постъпя разумно и поръчах всичките подаръци по интернет. Но те така и не пристигнаха, затова ми се наложи да прекарам Бъдни вечер в тичане по магазините, за да ги заместя с нещо. А на самата Коледа бяхме поканени горе на по едно питие с Дани и Рандал и какво мислите заварвам? Дани, разположил се удобно с копринения халат, който бях поръчала за Елинор, и похапващ си от бонбоните, които бяха предназначени за колежката ми Саманта.

— Добре де, как трябваше да реагирам според теб?! — възкликва отбранително той. — Беше Коледа, те бяха опаковани празнично… Почувствах се сякаш някой ми подшушна в ушенцето: „Да, Даниел, Дядо Коледа наистина съществува!“… — Протяга ръка към бутилката с мартини и излива част от съдържанието й в шейкъра. — Силно или двойно силно?

— Дани, аз наистина трябва да проведа този телефонен разговор! Връщам се само след секунда!

Откачам телефона и го отнасям в спалнята, после затварям вратата и се опитвам отново да си събера мислите.

Така. Мога да го направя. Трябва да бъда спокойна и уверена в себе си. Набирам номера на родния си дом и с нарастващ ужас зачаквам вдигането на слушалката.

— Ало? — достига до мен нечий метално звучащ глас.

— Ало? — отвръщам озадачено аз. Дори и като се вземе предвид разстоянието, гласът на мама никога не е звучал по този начин.

— Беки! Тук е Джанис! Как си, скъпа?

Ама че странна работа! Да не би по погрешка да съм набрала телефона на съседите?

— Аз съм… много добре.

— Радвам се! Така и така съм те хванала, кажи каква минерална вода предпочиташ: „Евиан“ или „Вител“?

— „Вител“ — отговарям автоматично. — Джанис, виж какво…

— Прекрасно! А газираната вода? Нали знаеш колко много хора предпочитат да пият само вода в наши дни! Като се има предвид, че после ще трябва да карат… Та какво ще кажеш за „Перие“?

— Аз… нямам представа. Виж какво, Джанис… — Поемам си дъх и добавям: — Мама там ли е?

— Но ти не знаеш ли, скъпа? Родителите ти заминаха! Отидоха на почивка в Лейк Дистрикт.

Залива ме огромна вълна отчаяние. Ама как можах да забравя, че двамата ще ходят в Лейк Дистрикт?!

— Хвана ме случайно тук — дойдох само да полея цветята. Но ако е толкова спешно, мога да потърся номера, който ми оставиха някъде…

— Не, не… Няма смисъл.

Отчаянието ми започва да утихва. Усещам, че го замества тайно облекчение. Това стечение на обстоятелствата засега ме освобождава от отговорност. Така де, да не би аз да съм виновна, че са заминали на почивка?!

— Сигурна ли си? — пита Джанис от другата страна на Атлантика. — Ако наистина е важно, няма проблеми да открия номера…

— Не, наистина, не е важно. Нищо особено — чувам се да изричам. — Е, беше ми много приятно да се чуем. Довиждане. — И трясвам слушалката, потрепервайки лекичко.

Само още няколко дена. Така или иначе, има ли някакво значение дали е сега или след няколко дена?!

Именно!

Когато се връщам в дневната, заварвам Дани, излегнал се на дивана, да се разхожда по каналите на телевизора.

— Всичко наред ли е? — пита той, като вдига глава.

— Прекрасно — отвръщам аз. — Дай да пийнем произведението ти!

— Моля, в шейкъра има достатъчно! — кимва той по посока на шкафчето за коктейли и точно в този момент външната врата се отваря.

— Люк, ти ли си, скъпи? — провиквам се аз. — Тъкмо навреме за…

Не довършвам, защото точно в този момент той влиза. Втренчвам се ужасено в него. Лицето му е бледо и безизразно, а очите му — още по-тъмни от обикновено. Никога досега не съм го виждала така.

Двамата с Дани се споглеждаме и аз чувствам сърцето си да претупва от лоши предчувствия.

— Люк! — преглъщам. — Добре ли си?

— От един час се опитвам да се свържа с теб — казва той безизразно. — Не беше на работа, а телефонът тук дава непрекъснато заето…

— Вероятно си ме хванал точно на връщане от работа. А после трябваше да се обадя до Англия. — С все по-нарастващо предчувствие за нещо лошо аз пристъпвам към него и питам плахо: — Какво се е случило, Люк? Да не би нещо в работата?

— Не. Майкъл. — Току-що разбрах, че Майкъл е получил инфаркт.

Девет

Стаята на Майкъл е на четвъртия етаж в една голяма болница във Вашингтон. Ние вървим по коридора, потънали в мълчание, и двамата втренчени право пред себе си. Снощи не можахме да спим много добре — всъщност, не съм особено убедена, че Люк изобщо успя да мигне. Засега не говори кой знае колко, обаче аз съм сигурна, че не може да си намери място от чувство за вина.

— Можеше да умре — каза Люк снощи, докато лежахме будни в тъмнината.

— Но не е умрял — отговорих аз и докоснах ръката му.

— Но можеше да умре.

Вярно е. Майкъл можеше да умре. Всеки път, когато си го помисля, стомахът ми се преобръща. Досега никой мой близък не се е разболявал. Да, старата пралеля Мюриъл имаше някакъв проблем с бъбреците, но аз я бях виждала само два пъти. И всичките ми баби и дядовци са все още живи, с изключение на дядо Блумууд, който е починал, когато съм била на две годинки, така че изобщо не го познавам.

А да ви призная, че даже не съм стъпвала в болница — ако не броим сериалите „Спешно отделение“ и „Травматология“. Докато подминаваме разни стряскащи табели, от които ти настръхват косите, като например „Онкология“ и „Бъбречно отделение“, аз за пореден път си давам сметка колко много неща са ми спестени в този живот.

Пристигаме пред стая 465 и Люк се заковава на място.

— Стигнахме — отронва той. — Готова ли си? — Чука леко на вратата и само след миг отваря.

Майкъл спи дълбоко в огромно подвижно метално легло. На масичката до него има около шест големи букета, а още минимум толкова украсяват цялата стая. В ръката му е забита игла със система, а от гърдите му излиза някакъв широк маркуч, отвеждащ към машинка с примигващи лампички. Лицето му е бледо, изпито и той изглежда някак си… особено уязвим.

Ама тази работа изобщо не ми харесва! Никога не съм виждала Майкъл облечен в нещо друго, освен скъп костюм и държащ в ръка чаша скъпо питие. Импозантен, стабилен, непоклатим! А не лежащ в някакво болнично легло с отвратителна болнична роба.

Поглеждам към Люк. Той стои, втренчен в Майкъл. Напълно пребледнял. Като че ли се кани да се разплаче.

О, Боже! Аз също ще се разплача!

И тогава Майкъл отваря внезапно очи и аз усещам, че ме залива вълна от облекчение. Добре, че поне очите му са си същите! Със същата топлота. Със същите закачливи пламъчета.

— О, не е трябвало да се разкарвате чак дотук! — изрича той със сух и още по-гробовен от обикновено глас.

— Майкъл! — възкликва Люк и пристъпва по-близо до леглото му. — Как се чувстваш?

— По-добре. Значително по-добре от вчера — отговаря той и разглежда любопитно Люк. — А ти как се чувстваш? Изглеждаш ужасно!

— И се чувствам ужасно — завалва Люк. — Чувствам се като пълен… — не довършва и преглъща.

— Наистина? Защо не вземеш да си направиш няколко изследвания, така и така си тук? — отбелязва Майкъл. — Уверявам те, че процесът е изключително полезен. Благодарение на него вече знам, че имам ангина пекторис. От друга страна обаче, съм спокоен, че лимфните ми възли са в отлично състояние и че не съм алергичен към фъстъци! Което си е истински успокояващо. — Погледът му се спира на кошницата с плодове в ръцете на Люк. — Това за мен ли е?!